Да се откриеш в ъгълчето на очите си 🐛🦋

Някъде там, в крайчето на очите ми, е заседнала една мечта. Мечта потънала в тишината на устните ми; изгубила се в ударите на сърцето ми. Никога не съм я изричала гласно, дори на себе си не смея, защото знам, че ако отпусна душата си това ще коства живота ми...

Животът - низ от запомнящи се грешки и срещи; любови, разочарования, надежди; поредица от най - различни злополучия...

Някъде там, в ъгълчето на устните ми, са всичките ми копнежи, изречени и премълчани, но все така мечтани.

Мечти, за които си струва да се бориш и такива, за които си заслужава да умреш.

"Смъртта... след нея кое остава? Спомена за съществото или спомена за самата Нея - олицетворение на последния ни финал, материализирана в съзнанията ни, като жива твар с уста, очи и прочие; с восъчно жълти бузи повдигнати в усмивка, все едно ни се пули демонстрирайки своето превъзходство, и нашето безсилие. Какво ли се случва в главата ти, когато си я видял за кратко? Точно оня момент, когато разбираш, че нямаш време за план, когато вече е станало толкова късно... ония най-последните няколко секунди... как съумяваш да ги разпределиш? Колко смел и силен, и мъдър трябва да си, че да успееш сам за себе си да построиш финал, който да има смисъл? Но неминуемо трябва да си смел, за да разбуташ страха в страни; трябва да си силен, за да удължиш мига достатъчно и мъдър, за да успееш да се утешиш за недовършените дела... И тогава, само тогава, вече голата ти неподправена душица се успива в най-ценните ти спомени... И когато в стаята остане само празното ти тяло, идват писъците, и виковете на хората строяли скъпоценните ти моменти до скоро... И ето тук се затруднявам! Моментът, в който тишината се превръща в експлозия от писъци! Дали Смъртта отнася цялата ти душевност със себе си? Оставаш ли да зяпаш смирен от необратното, онова кошмарно зрелище? Чуваш ли как те викат любимите ти и виждаш ли в очите им как първо зрее, и после овяхва надеждата? Разбираш ли прощалните им изречения? 

Смъртта наведнъж ли те взима?!" (misssbisss, stihovebg.com)

И колко дълъг път трябва да извървим, докато стигнем до мястото, на което искаме да бъдем всъщност? Колко трябва да се раздадем преди да останем празни и счупени? Колко безсънни нощи трябва да посрещнем, за да се насладим на слънцето? Колко пъти ще трябва да се изгубим преди да се намерим? И сърцето си колко пъти трябва да разбием, и човечността си колко пъти трябва да погубим преди да се погледнем в огледалото и да не познаем образа гледащ ни отсреща?...

Въпроси колкото щеш, но отговори почти не намираме. Отговори, от които имаме нужда, за да освободим съзнанието си; да отпуснем душите си; да си поемем дъх и да погледнем с други очи на света.

Неделя е.  Денят не е нещо особено – студено, мрачно, ветровито. И някъде там, в крайчето на очите, и в тишината на устните, в ъгъла на сърцето си, открих... себе си