Джейк Сойър се харесваше. Знаеше, че в един различен свят, жените също биха го харесвали. Никога обаче, не бе предполагал, че ще види истински жени.

До устните му се доближи дървена купа, пълна с гореща ароматна течност. Младото русо момиче се усмихна, миглите ѝ потрепнаха над блестящите сини очи.

-Пий, ще да те лекува – каза то с ясен, звънлив глас.Все едно беше попаднал в някой от старите филми, които гледаше с часове в Мрежата. Филми, пълни с обаятелни, усмихнати същества със светнали очи, които говорят, мислят, взимат самостоятелни решения. Е, странният английски не се връзваше, но пък придаваше допълнително очарование.

„„Английски???“

Джейк се надигна от постелята. Внимателно отстрани купата от лицето си. Момичето трепна, отдръпна се крачка назад. Очите ѝ се разшириха, долната ѝ устна потрепна. Бета вълните се увеличиха.

-Не се страхувай! – проговори той дрезгаво. – Просто не искам да пия това. Може да ме отрови. Имам си вода.

Действително, нямаше нужда от питието. В раницата му за експедиции имаше цяла бутилка мелконинов разтвор, способен с три глътки да утоли глада и жаждата му за часове наред. Вече се бе възползвал от него, докато се тътреше през гората към селото. Отпадналостта и виенето на свят вероятно бяха предизвикани не толкова от физическо изтощение, колкото от големите количества кислород във въздуха.

В стаята влезе другата жена. Майката, както предполагаше. По-възрастна, но също така прекрасна. Русата ѝ коса бе вдигната на кок, бяла престилка се извиваше над зрялото ѝ, пищно тяло.

-Какво прави? – попита бързо тя. Дръпна момичето към себе си и двете отстъпиха още по-назад. Джейк седна. Гледаше ги. Те също го гледаха. Очите на майката направо го прогаряха. Той посегна и пипна наболата си брада.

-Може ли да говоря с някого? – попита, - Имате ли кмет….хм…управител?

И двете премигнаха неразбиращо насреща му.

-Водач? – опита пак той. – Кой ръководи селото ви?

Преди жените да му отговорят, в стаята нахлуха още седем. Водеше ги старицата, която бе хукнала към селото, щом го видя одеве да се клатушка към къщата им. Все млади бяха – между двайсет и четиридесет години. Някои със светли, други с тъмни коси. Всички с ленени ризи и панталони. Някои държаха дървени бухалки. През раменете на други висяха лъкове. 

-Ето го! – възкликна старицата с треперещ глас.

Седем чифта очи, вперени в него. Полуотворени устни. Разширяване на зеници. Проблясване на сини, зелени и кафяви ириси. Бета вълни, усилени до деветнадесет, двадесет цикъла в секунда.

-Какво да е това? – попита едната. Пръстите ѝ се отпуснаха, после се свиха рязко отново, за да не изпуснат бухалката.

-Чу-чудовище – прошепна друга, но очите ѝ не се откъсваха от него, - из-изрод…

-Откъде да е дошло? – обърна се трета към старицата.

-Ето от там, долу отвъд гора…мислехме да е било животно някакво, ама говори същото с човек.

-Глас да е страшен – обади се в този момент майката откъм леглото му. Стоеше, обгърнала с ръка раменете на дъщеря си.

Джейк започна леко да се изнервя. Помещението беше малко, не повече от седем на десет метра, а жените – твърде много. Не можеше да схване ситуацията. Озова се на планета на пет хиляди светлинни години от земята и намери истински жени, говорещи развален английски. „Ако са хуманоиди, развили се паралелно с нас, откъде по дяволите знаят езика ни?“

-Вижте – каза примирено, - искам да говоря с водача на селото ви. Идвам отдалеч. Търся си място за живеене. Тази планета изглежда добре. Ако ме приемете, ще се радвам да се устроя тук и да ви помагам.

Десет едновременни възклицания на удивление.

-Негов глас…

-Говори наш език…

-Какво каза, да разбра?

Старицата пристъпи напред.

-Казваш, водач?

-Да. Искам да говоря с този, който ръководи селото ви.

-Това да е град. Главен град. Тук живее царица Кристина.

Джейк се почеса по брадата.

-Имам предвид, мъж.

Мълчание. Някои от жените пристъпиха напред до старицата. Между бета вълните се стекоха и сияещи, нежни алфа струйки. Настойчивостта на погледите им започна да изпраща гъделичкащи тръпки по гръбначния му стълб. Точно така жените от филмите за миналото гледаха мъжете, когато искаха да…

-Какво да е мъж? – попита една със звънлив глас.

После и другите:

-Какво каза?

-Мъж?...Каква да е тази дума?

-Какво иска?

Тръпките по гърба му се усилваха. В ума му се мернаха образите на жените от Земята - планетата, от която преди години бе избягал. Бледи, отпуснати лица без изражения; съзнания изпаднали в тета вцепенение; тела, по цял ден седящи на люлеещи се столове или разгъващи монотонно мускули в специалните двигателни центрове. Ако не им помагаха обучените за това треньори, тия нещастни същества нямаше да мръднат нито ръка, нито крак през целия си живот. А трябваше все пак да се поддържа формата им, за да са способни да раждат деца. Единствената причина, заради която изобщо ги държаха живи.

Той рязко се изправи. Жените подскочиха, стреснати възклицания излетяха от устните им, отдръпнаха се бързо назад. Една вдигна лъка си нагоре. Другата стисна по-здраво бухалката си.

-Милички, няма да ме спрете с тия смешни оръжия – каза той. Дъщерята изписка и веднага притисна устата си с длан. Джейк усещаше усмивката на лицето си.  – Имам вграден чип в главата си, с който мога да натръшкам за минути цялото ви село. Моля ви.

Внезапно той осъзна какво ги е стреснало – ръстът му. Жените бяха дребнички и със своите един и деветдесет и стърчеше с поне тридесет сантиметра над тях.

„Брадата ми, гласът ми, ръстът ми…какво им става, за Бога?“

-Моля ви, заведете ме при някой мъж – каза.

-Какво…какво да е това? – прошепна старицата.

-Какво е мъж ли?

Жените се спогледаха, клатейки глави в недоумение. Джейк си пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои внезапно разбеснялото си сърце. Главата му се въртеше. „Проклетият въздух, как може да е пълен с толкова кислород?“

-Може ли да изляза навън? – попита.

Отдръпнаха се и му дадоха път. Наведе се, за да мине през ниската врата и се озова под белите лъчи на непознатата звезда от клас А. Мина по калдъръмената пътека, заобиколена от лехи с виолетови и оранжеви зеленчуци. Бутна външната порта и се озова на утъпкана, непавирана градска улица. Тя се виеше като кафява змия между редове едноетажни, продълговати каменни къщи с островръхи покриви. Всяка къща имаше зеленчукова градина, заобиколена от ниска ограда. Лек вятър духаше в клоните на тънките, високи дървета покрай къщите и четвъртитите им, светлозелени листа шумоляха, сякаш си шепнеха тайни едно на друго. Джейк вдигна поглед към небето – бледосиньо, почти бяло, прорязвано от сребристите лъчи на далечното слънце.

Тръгна по пътя между къщите. Жените го последваха. Вървяха на известно разстояние от него, но не изоставаха. Скоро от къщите започнаха да излизат други жени. Малки момичета, девойки, млади и възрастни жени, побелели старици. Като го видеха, охкаха, задъхваха се, пребледняваха. Подскачаха и се дърпаха настрани. Някои се осмеляваха да се присъединят към ескорта му, други оставаха залепени до оградите. На едно място видя строеж. Дълбока дупка, каменни основи и група жени, които теглеха четвъртити камъни с ръчни колички. Имаше животни – кучета, котки, някакви дребни същества подобни на зайци и ниски, гърбави магарета, натоварени с дървени пръти.

Когато хронометърът на екзоръката му отчете четиридесет минути ход през града, Джейк спря до оградата на една къща.

-Не разбирам нищо! – извика той на тълпата около него. – Защо никъде няма мъже?

Старицата, която го бе посрещнала на идване от гората, пристъпи напред.

-Какво да е това нещо – каза тя, – не разбираме какво говориш!

Той посочи към себе си.

-Аз съм мъж. Няма ли други като мен?

Жените се спогледаха. Някои свиха рамене.

-Ти да си странно нещо – каза една.

-Трябва да заведем това при царица Тина и съветнички – обади се друга – те ще да знаят.

„Не са хора. Не може да са хора. Сигурно са някакви хуманоиди, които се размножават безполово. Но как е възможно да говорят нашия език?“

Погледна към китката си, да не би без да иска да е включил междугалактическия езиков конвертер, но светлинката му не мигаше. Не, нямаше преводач. Жените говореха английски и той ги разбираше.

-Добре – каза, – заведете ме при тази ваша царица.

Поеха отново напред. Къщите започнаха да се променят. Станаха двуетажни, оградите им се вдигнаха нагоре. Въздухът се напои с мирис на цветя. Пътят се покри с дълги, тънки каменни плочи. Жените по улиците станаха още по-красиви – носеха шарени дрехи и цветни диадеми в косите. Някои яздеха магарета. Имаше и майки с бебета на ръце, и такива, водещи малки момичета. Имаше старици, седнали на дървени пейки край пътя, вперили в небето унесените си, летаргични очи.

 „Какъв спокоен град!“ помисли Джейк изведнъж. Може би твърде спокоен. Беше свикнал с лудницата на Земята и тишината и уравновесеността тук го стряскаха. Откакто преди двеста години отчаяните от феминистките революции мъже изобретиха нано-вируса М-455, който превърна жените в живи трупове, водовъртеж от диви ексцесии заля света. Мъжете живееха потопени в опиати, преяждане, порно индустрии и постоянни войни за надмощие. Светът се превърна в един голям затвор, в който имаше по-силни и по-слаби съюзи и целта на всеки беше да се присламчи към по-силните, за да оцелее. Единственият контрол бе свързан с грижата за безмозъчните женски индивиди, както и с отглеждането на децата – особено момчетата, защото момичетата се раждаха със същите увредени мозъци като майките си. В този сектор трябваше да се въведе твърда дисциплина, иначе човешкия род загиваше. 

Освен по филмите, досега Джейк не бе виждал подредено и хармонично място като това. Спокойно място като това.

Прииска му се да влезе в една от тези къщи, да се отпусне на плетената люлка на двора и да затвори очи. Да почувства нежната ласка на някоя от тези жени върху челото си.

Какво ли е да те погали истинска жена? Да усетиш топлите ѝ пръсти до кожата си, да изчезне цялото това безкрайно напрежение, трупано у теб ден след ден, минута след минута откакто си се появил на света? „Невероятното вълшебство да бъде потушен разгорилия се в теб огън, да бъде спрян прилива на надигналия се океан, да бъде усмирена вилнеещата буря – ето това е, което сме изгубили завинаги.“, помисли Джейк. „Въпреки невроконтролерите, безкрайните дигитални симулатори и изпипаните уж до съвършенство роботи заместители, така и не можем да си го върнем. И не е ясно колко още ще издържим без него.“

Отнякъде долетя музика. Бавна, ромоляща като планински поток. След малко пред очите му се откри кръгъл площад. Върху гладките бели плочи танцуваха жени. Телата им се извиваха грациозно, пръстите им се докосваха едва-едва, украсените им с венци глави се накланяха една към друга. Джейк забави крачка. Истински танц, не наниз от тела на роботи. Жените допираха лицата си, устните им се докосваха, отдръпваха се, ръцете ми се опираха в земята, косите им метяха белите плочи. Музиката постепенно се забърза. Жените също забързаха танца – или поне се опитаха. За изненада на Джейк, движенията им не смогваха да уловят ритъма на бързата музика, краката им се преплитаха, стъпваха неправилно, объркваха се. Той се напрегна, за да долови мозъчното им излъчване и установи, че честотата на бета вълните не им стигаше, за да се концентрират. Ръцете им се сплитаха с все сила, жилите им изпъкваха от прекомерното, мъчително напрежение.

Той тръсна глава и усети погледите на придружителките си. Бяха се спрели до него и го чакаха.

-Какъв е този танц? – посочи към площада.

-Това да е енергиен час – отвърна старицата. Младото момиче се бе промъкнало до нея и стискаше ръката ѝ.

-Енергиен час ли?

-Да. Ще да продължаваме?

След още половин час път от една къща край улицата се разнесоха писъци.

Джейк се обърна рязко в посока към звука. Богата къща, двуетажна, с висока каменна ограда. Нищо не се виждаше вътре, но писъците идваха точно оттам.

Обърна се към жените.

-Какво става там?

Те го гледаха с тъжни, отпуснати изражения. Някои свиха рамене. Други закриха челата си.

-Кой крещи така, за Бога? Това…това дете ли е? Детски глас ли е?

Не отговориха. Джейк се поколеба за секунда, после се обърна и се спусна към оградата. Между камъните имаше пролуки – точно колкото да провре пръстите си. Започна да се катери с цялата бързина, на която беше способен. Издърпваше се нагоре, опираше в камъните върховете на биопластичните си, невросензорни обувки, които автоматично променяха формата си и усилваха натиска при необходимост. Озова се на върха за по малко от минута. Погледна жените. Те го зяпаха с увиснали долни устни и ококорени, блеснали очи.

Обърна се и насочи взор към двора. Огромен, тънещ в зеленина и цветя. На пътеката между лехите се гърчеше женско тяло. До него седеше малко момиченце и пищеше.

Джейк скочи петте метра, които го деляха от земята. Подметките му веднага реагираха и го отблъснаха елегантно от тревата, омекотявайки удара. Пое си дъх, разтърси стъпала и хукна напред. Жената на земята бе спряла да се гърчи. Върху посинелите ѝ устни засъхваше зеленикава пяна. Изцъклените ѝ очи бяха моравочервени.

Той се напрегна, но не долови никаква мозъчна активност.Щом го видя, момиченцето запищя още по-силно. То долази до жената и я сграбчи за крака.

-Мама…мама…мама…

Джейк протегна роботизираната си ръка напред и заби ампула адреналин в сърцето на жената. Тя не помръдна. Той изчака секунда, после ѝ инжектира очистителен серум и ѝ направи електрошок. Един път. Два пъти. Три пъти. По дяволите! Мозъчната активност продължаваше да е нулева. Джейк направи още един опит. После още един. И още един. След десет минути борба разбра, че е безсмислено да продължава. Сви екзоскелета до гърдите си и се отдръпна бавно назад. Дланите му бяха мокри от пот.

Момиченцето тихо хлипаше до него. Той посегна и го прегърна. То се сгуши инстинктивно в него и двамата останаха така, докато дишането им не се успокои. 

Когато се върна обратно на пътя видя, че придружителките му го чакат. Задъхан, той посочи назад към къщата.

-Там умря една жена! Имаше токсидермия! Беше отровена!

-Да се случва – промърмори старицата.

-Някой може да я е отровил! Сигурно е убийство! Там има и малко дете! Кой ще се погрижи за детето ѝ?

-От Съвет ще да ѝ назначат гледачка – отвърна тихо старицата.

Други жени заговориха:

-Какво значи убийство?

-Убийство?

-Той какво говори?

-Чакайте, чакайте…сама ли го е направила? – за първи път, откакто стъпи на странната планета, Джейк усети раздразнение. Пасивност, вялост, мудност – май това бе преобладаващия дух в обществото им. Всъщност, нищо чудно - алфа вълните, освен спокойствие, в прекалено голямо количество предизвикват депресия и склонност към самоубийство.

-Взела червен корен – обади се старицата глухо – не можем да ги спрем. Изтръгваме го от почва, но червен корен расте пак. Вземат го. Когато…когато енергия свърши напълно. Тогава вземат.

-За каква точно енергия говорите?

-Ще да ходим при царица?

-Да. Царицата. Много неща искам да я питам тая ваша царица!

Тръгнаха отново напред и точно тогава се чу тропотът на копита.

Идваха отдолу, от скрития зад къщите път. Десетки копита, удрящи се мощно в земята – почти си представи как изпод тях хвърчат отчупени каменни парченца от настилката. Закова се на място, мускулите му се стегнаха, кожата на ръцете и тила му настръхна.

На Земята, Джейк си изкарваше прехраната като член на „Амити“ – група за професионални боеве. Участваше в организирани преследвания и схватки в градска и дива среда, на арени, в тесни, затворени помещения или сред пусти, изсушени от жаркото слънце полета. Излъчваха ги на живо по телевизията в предаването „Лов“. Даваха им добри пари. Джейк живееше в хубав дом, в компанията на три от най-модерните женски роботи, ядеше истинско месо, а не синтетично и спеше на истинска пухена възглавница.

Дори и този лукс, обаче, не можеше да го откъсне от постоянно мъчещия го стрес от работата. Стрес, който не го бе напуснал дори по време на дългото пътуване в Космоса и който сега накара мозъка му да заработи светкавично. Той моментално разбра няколко неща – тичащите животни бяха по-големи от магаретата по улиците; ездачите им ги пришпорваха с бяс, съвсем нетипичен за човешките същества, които бе срещнал до този момент и посоката им на придвижване беше право към него.

Обърна се и се затича назад.

Пътьом настрои дигиталния тракер да му намери най-краткия път извън града, в посока кораба. Следвайки кънтящите в ушите му указания, свърна от централния път и се запромъква между къщите. Провираше се в тесните пространства между зидовете, прескачаше огради, тъпчеше ливади, изумени женски възклицания долитаха до ушите му, ударите на сърцето му тътнеха в слепоочията. През цялото време чуваше тропота на копита – преследвачите му продължаваха да го гонят. Бяха се разделили на две групи и го заграждаха отляво и отдясно.

Каквито и да бяха, Джейк знаеше, че за да се защити от тях, трябва да излезе от града. Така нямаше да пострада невинен жител. Досега не бе използвал невроконтролера за битка. Не знаеше какво точно може да се случи.

Скоро последния двор остана зад гърба му. Пред очите му се ширнаха огромните, жълто-зелени полета, през които бе минал на идване. Полюшващите се по тях растения наподобяваха земната царевица, но бяха по-дълги и остри и изпускаха особена, кисела миризма.

Продължи да тича, разбутвайки класовете с лакти, отмахвайки косата от челото си. Спря се на калната пътечка сред обгърналата го жълто-зелена растителност и се обърна назад.

Преследвачите му излизаха иззад къщите.

Дванадесет ездача на коне. Коне? Не. Пак бяха магарета, просто по-едри от онези по улиците. Върху кривите им гърбове, стиснали юздите, с огромни лъкове на рамо, се носеха жени. Жени, които би взел за мъже, ако не бяха дългите им, развети от вятъра коси. Бяха високи, с изправени, стегнати стойки и тренирани тела. И оттук различаваше яростните им, настървени изражения. Съвсем различни от жителките на града.

Обърна се и се затича към гората, която започваше в края на полетата. Скоро щяха да го настигнат, но това беше без значение. „Не мога да ги убия, абсурд е. Просто ще ги зашеметя. Боже, колко неща трябва да ги питам. Трябва да знам как действа това място, как живеят, какви са им законите, как по дяволите се размножават…Дали ще ме допуснат сред тях? След толкова години скитане в Космоса, какъв е шансът да намеря друга планета годна за живот?“

Високите, жилави стъбла на дърветата се изправиха на метри пред него. Спря. Копитата на големите магарета зачаткаха в кръг около него и застинаха неподвижни. Джейк стоеше и гледаше жените. Бяха потни, зачервени. Грациозни мускули се очертаваха по ръцете и голите им, обути в кожени сандали крака. Носеха дълги до коленете зелени панталони и жълти туники. Една от тях, с жълт венец на главата си, вдигна леко ръка. В унисон, останалите свалиха лъковете от рамо и заредиха по една стрела. Насочиха ги към него.

-Не мърдай! – извика жената с жълтия венец. Беше млада, хубава, с дълга до кръста, къдрава кестенява коса – Ела с нас с добра воля!

Джейк вдигна ръце.

-Може ли да поговорим? – попита – Усещам враждебни нервни импулси, а не исках да се стига до схватка с вас в града, защото оръжието ми е малко особено.

-По-вярно да го убием – една от преследвачките се наведе към жената с жълтия венец – агресивен да е. Не знаем как ще да му подейства бялата лилия. Чужд да е.

-Имаме нужда от нови  – отвърна ѝ жената с жълтия венец. – Депресията става мощна. Трябва ни нова кръв. Това да е дар от Небето.

-Не го знаем откъде е. Какво носи. Не да е разумно…

-Мълчи!  - сряза я жената с венеца, която очевидно бе „царицата“, за която му говореха жителките на града. Погледът ѝ се върна върху Джейк. Големите ѝ махагонови очи се впиха в неговите и той видя как пълните ѝ устни потрепват. Сиянието на меки алфа вълни озари за миг бета-какофонията в главата ѝ. Миглите ѝ се спуснаха. Вдигнаха се отново. Очите ѝ се навлажниха, една прозрачна сълза проблесна в ъглите на клепачите ѝ.

-Ела с нас! – повтори тя. – Не ще да се показваш повече сред града. Не да е дадено. Трябва да…да живееш отделно.

-Да живея отделно? – повтори Джейк. Изведнъж го озари мълниеносно знание - тия същества очевидно все пак имаха мъже! Имаха, но ги държаха затворени някъде, малтретирани, упоявани, или умствено повредени както жените на Земята. Земната история, развита наопаки? Що за съвпадение!

Жените с опънати лъкове подканиха животните си. Магаретата пристъпиха напред и го заобиколиха плътно.

-Хванете го! – каза царицата. Моментната слабост бе изчезнала от лицето ѝ и то се изопваше в предишната гневна решителност. Усещаше вълните на страх излъчвани от съзнанието ѝ. Агресията. Твърде много агресия; неестествено високи мозъчни обороти, повече от четиридесет цикъла в секунда на бета-вълните…също като…като…

Абаносова звезда от гняв проблесна вляво от него. Той се хвърли встрани в последната секунда и стрелата профуча край рамото му. Заби се с остър пукот в стъблото зад гърба му. Джейк се претърколи на земята и насочи мисълта си към нападателките си. За миг вдигна честотата на алфа вълните им на осемнайсет цикъла и чертите на жените омекнаха. Ръцете им се отпуснаха, лъковете паднаха на земята. Залюляха се на седлата си. „Делта вълни пет цикъла!“ Подобни резки прескачания между вълните бяха силно противопоказни, но сега се налагаше. Жените рязко паднаха от седлата и се строполиха на вцепенени на земята. Джейк чу болезнено изпъшкване. Наранил ли бе някоя?

Скочи бързо и ги огледа. Лежаха проснати на тревата наоколо, потънали в дълбок сън. Магаретата пръхтяха до тях и потропваха неспокойно с копита. Отново чу пъшкането. Царицата. Лежеше на два метра пред него и тялото ѝ потръпваше силно. Кръв обливаше дясната част на жълтата ѝ туника, сякаш червено море разливаше вълните си върху пустинен плаж. Объркан, Джейк се спусна към нея. Приклекна и я огледа. Повдигна леко тялото ѝ и прокле през зъби. Беше паднала върху някакъв остър кол, забит в земята и сега върхът му стърчеше, пронизал рамото ѝ.

Дръпна я рязко нагоре, измъквайки кола от тялото ѝ. Бликна още кръв и опръска черната му риза от нановлакна. Протегна екзоръката си към раната. Почистване. Кръвоспиране. Възстановяване на тъкани. Докато машината работеше, а ризата му се самопочистваше, предпазвайки го от всякаква възможна зараза, той вдигна лявата си ръка и изтри потта от челото си. Слънцето прежуряше. Джейк усети, че е ужасно изморен. Искаше да легне и да поспи малко. „Май е най-добре да се прибера до кораба за няколко часа, а пък после…ще видим.“

Раната на жената постепенно се затвори, остана само бледа резка на кожата. Джейк отдръпна екзоръката, пооправи разкъсаната туника на царицата, после импулсивно я вдигна на ръце. Лека беше, въпреки отпуснатото тяло. Лека…и топла.

Тръгна с нея през гората. След половин час сребристия корпус на космическия кораб се изправи пред очите му. Вятърът рошеше дългите стръкове трева в подножието му. Остави жената на тревата и приседна до нея. Главата му се замайваше от стипчивия мирис на зеленината, вятърът галеше пламналото му лице.

„Тета вълни осем цикъла.“

Жената се размърда. Въздъхна дълбоко, обърна глава на една страна, къдравата коса падна пред лицето ѝ.

Джейк изчака малко, после вдигна бета вълните ѝ на четиринайсет цикъла. Жената премигна и отвори очи. Погледът ѝ се изпълни първо с объркване, после с ужас. Той долови трескавото учестяване на бета вълните ѝ, протегна бързо лявата си ръка и стисна нейната.

-Спокойно – каза тихо – всичко е наред. Беше ранена, но сега си добре. Всичко ще е наред. Не се тревожи.

Не искаше да използва повече невроконтролера. Нито дори за да я успокои. Беше мощно средство, но изкуствено – като всички останали земни технологии. Използваха го постоянно против стрес, при подготовка за обучение, за лесно заспиване. Колкото и да го усъвършенстваха, обаче, не можеше да ги успокои истински. Нито един от тях.

-Д-други? – заекна царицата. Надигна се леко на лакът, вперила разширените си очи в него.

-В началото на гората са. Спят. Ще се събудят след няколко часа, не се тревожи за тях.

-Аз къде да съм?

-Доведох те за малко до кораба ми. Искам да те питам някои неща. Не се тревожи, няма да те нараня.

Тя излази назад, обгърна тялото си с ръце. Трепереше. Чертите на лицето ѝ се свиваха мъчително. Бета и тета вълни се блъскаха хаотично в съзнанието ѝ. Мозъкът ѝ приличаше на повредена електрическа верига. Също като…също като…

-Какво е това? – Джейк повдигна изненадано вежди, спомняйки си за центровете за наркомани, които бе посещавал някога и мозъчните вълни на лекуващите се там – Да не си в абстиненция?

-Четири часа…- простена тя – еликсир…ще да трябва…да взема…да взема…

-Какъв еликсир?

-Приготвя се от…черен лист и червен корен…ти не знаеш… - тя изтри потта, избила по челото ѝ.

-Една жена се самоуби в града ви. Казаха, че е взела червен корен. За същото нещо ли говориш?

-Да, когато предозираш, да е отровен. Иначе дава енергия. Трябва ни енергия. На мен и на мой съвет. За обикновено население да е непозволен, но ние вземаме. Иначе не можем. Иначе всичко ще да се разпадне. Ти не знаеш. Става все по-зле. Апатия, неискане да живеем. В последни години самоубийства израснаха много. Във всички градове. Не можем повече. – тя започна да трепери още по-силно. Пот ороси красивото ѝ лице. Джейк посегна, притегли я към себе си и я прегърна. Чуваше шумното ѝ дишане, усещаше топлината ѝ. Топлина, която само за миг накара всичките му мускули да се отпуснат и очите му да се притворят блажено. Топлина, дошла при него не от изкуствени невростимулатори, а от дълбоките недра на дивата, всевластваща природа. Топлина, която бе изначалната му причина да съществува.

-Ти…- тя въздъхна дълбоко в прегръдката му – ти…ти си истински…

Втренчи се в лицето му, плъзна ръка по широките му рамене, по мускулите на ръцете. Потръпна цялата. Джейк си пое дълбоко въздух. Тялото му бе настръхнало.  

-Защо нямате мъже? – прошепна.

-Имаме. Но не истински.

-Какво имаш предвид?

Вместо отговор, тя го попита:

-От Земя ли идваш?

Джейк кимна мълчаливо. Тя се поколеба, после каза:

-Преди близо двеста години, от Земя дошли група жени и се заселили на тази планета. Избягали от Земя, защото там правели вирус, който имал за цел да унищожи женско съзнание. Тази група жени – учени, с голям интелект – откраднали вирус и докато пътували в Космос, направили преработка, така че да действа само върху мъжки клетки. Хвърлили го върху тези мъже, които да били отвлекли и затворили на борд. И мъже станали на…мекотели. Над двеста години живеем тук по този начин. Наши мъже да са безмозъчни същества и да са затворени в пещери, отделно. Служат ни за размножаване само. Обикновено население не знае нищо за тях. Оплождане да е изкуствено. Знаят само управници. Моята майка да ми е разказвала, а на нея баба ѝ и прабаба ѝ…

-Боже Господи! – промълви Джейк след минута дълбоко мълчание. – Невероятно! На Земята е абсолютно същото.

-Същото ли?

-Да, но обратното. При нас жените са болни.

-Наистина ли? Значи…

-Да, случило се е това, от което са избягали предците ти. Вирусът е заразил жените ни. Всички, до една.

-О, небе! Това е ужасно!

-Да – промълви Джейк. – Ужасно е.

Слънцето се скри зад голям сив облак. Хладен порив на вятъра накара кожата му да настръхне. Жената се притискаше в него и той я прегърна още по-силно.

-Как ти е името? – попита я.

-Тина. А твое?

-Джейк.

-Тина…нямаш представа как се успокоявам, като те прегръщам. Никога в живота ми не ми е било толкова добре.

-А ти ме караш да съм жива. Усещам, че ако да си до мен, никога повече няма да вземам еликсир.

-Знаеш ли, аз избягах. Откраднах един космически кораб и избягах от проклетата Земя. Не можех да издържам повече. И други го правят. Исках да намеря планета, на която да се заселя, да прекарам остатъка от живота си. Вашата е подходяща, но вече се питам дали ще мога да оцелея сам тук, сред всички вас. Така като гледам, май ще ми е малко трудно.

-Можеш ли да правиш връзка със Земя? – попита изведнъж тя.

Джейк сви устни.

-Със Земята ли? Да, бих могъл, при желание. Но защо?

-За да извикаш и други като теб. Други мъже. Истински. Да се съберем отново. Тук, или на Земя, да е без значение. Мисля, че да е време за ново начало. Иначе ще да загинем. И вие, и ние. Знаеш го.

-Може би си права – той въздъхна и зарови лице в топлата ѝ шия. Ухаеше прекрасно. – Рисковано е, но може би трябва. Ще го направя обаче при едно условие.

-Какво? – Тина надигна лице към него.

-Искам аз да бъда твоя мъж. Да не избираш друг. Никога. Става ли?

Тя се усмихна и блестящия поток на алфа вълни в съзнанието ѝ го заля като топло, животворно море.

-Баба ми да е разказвала за целувки – промълви, без да откъсва очи от него, – нещо много хубаво да е било. Може ли да ме целунеш? Ако ми хареса, ще ти кажа „да“.

Той повдигна вежди.

-Никога не съм целувал истинска жена. Не знам дали ще се справя.

-Тогава ще да отговаряш да загине човешки род.

Помълчаха. Тина продължаваше да се усмихва. В погледа ѝ внезапно просветнаха пламъчетата, които играеха в очите на дяволитите дървесни феи от старите анимации, които понякога гледаше в Мрежата. Джейк също се усмихна. Облакът се отдръпна, топлото слънце блесна отново над гората. Джейк отметна тежкия воал от къдрици от лицето ѝ и се наведе към нея.