Емил беше уплашен. Той беше ужасèн. Не разбираше какво се случва с нея. Не разбираше какво я кара да се държи така. Не разбираше какво предизвиква бликащите ù емоции, в които долавяше безпогрешно и смеха, и сълзите, и отчаянието, и депресията. Долавяше ги, а не знаеше откъде идеха, кое в него, в държанието му ги пораждаше. Нейните изблици го стъписваха и спираха желанието му да... Всъщност, какво искаше той? Защо започна всичко това? Защото беше забавно? Да, отначало беше забавно, имаше закачка, после закачката премина в лек флирт, после... После стана ясно, че не е толкова лек, но всичко беше взаимно и толкова хубаво. Тя беше весела, игрива, закачлива. Имаше навик да контрира всяка негова реплика и това му доставяше някакво екзалтиращо удоволствие. Винаги точно на място, право в целта! Бодваше го като със стрелички с тези нейни отговори или контра-въпроси, лекичко усмихната, наклонила глава встрани. Обикновено подпираше главата си с ръце и той не преставаше да я наблюдава, докато в един момент не усети, че не я наблюдава, а се прехласва по мечтателното ù изражение. Тя често изглеждаше така, сякаш духът ù се бе отделил от тялото. Потапяше се в някакъв свой си свят и в тези моменти лицето ù придобиваше особен израз на блаженство, на пълна нирвана. Искаше му се да види онова, което вперените ù очи виждаха, да вдиша въздуха, който потрепващите ù ноздри поемаха... После целувките ù. Тези целувки той не можеше да забрави. Никога. Особено първата. Защото за пръв път, съвсем за пръв път, Емил беше целунат. Седяха като ученици на една пейка, даже не беше и в най-тъмната част на парка. Той ù говореше нещо и внезапно забеляза, че Ана втренчено го гледа. Със закъснение осъзна, че лицето ù бавно се приближава към неговото. Устните ù се допряха до неговите в момента, в който той изрече:

- ... много е трудно... – и сякаш вдишаха думите му. Не, не ги вдишаха, а просто ги всмукнаха леко от неговите устни. Точно толкова кратка и лека беше нейната целувка, колкото да всмукнат думите му... сигурно ù трябваха за въпроса, който тихо му зададе, отдалечила достатъчно лицето си, за да може да го вижда:

- Много ли е трудно?

Няколко мига Емил не можа да реагира, не помнеше онова, което преди малко говореше... Трудно?! Кое, за Бога, беше трудно? Нямаше нищо по-лесно от това, да протегне ръце и да я придърпа плътно да себе си. И после да я целуне. Не, не, никакви думи повече! Никакво разменяне на всмукнати думи! Само целувки – горещи, влажни, задъхани! Пръстите му, обхванали главата ù, потъваха в меката коса, с дланта си усещаше нежната кожа на шията. Отмести косата и сведе главата си в гънката на рамото и шията ù. Преди да я целуне, погали мястото с бузата си. Усети наболата си брада да драска по кожата. Усещането беше невероятно. Още не бързаше да я целуне там. Вдишваше аромата ù – парфюм, който парваше ноздрите му и едновременно с това го изпълваше с лекота, замайваше го... Чак след като обходи всеки сантиметър топла кожа между рамото и ухото, той докосна с устни шията. Тя изпъшка сподавено и конвулсивно стисна реверите на якето му. Внезапно Емил я подхвана и я сложи на коленете си с лице към него. Не можеше да се насити на плътно притиснатото в него тяло. Пъхнал ръце под якето ù, обхождаше с тях гърба ù, талията, притискаше към себе си ханша ù. Искаше му се някак да влезе в нея... като в меко масло... да се размеси с нея... Притискаше я и я мачкаше и колкото повече се задъхваше, толкова повече усещаше, че дрехите неимоверно го стягат, че го дразнят всички прегради от плат, метал и кожа, които имаше по себе си и по нея. Както внезапно я сложи върху себе си, така внезапно сега той стана от пейката. Изненадана, тя се вкопчи в него и инстинктивно обви крака около кръста му и стисна бедрата си. Когато го усети, че стои здраво на краката си и че я държи също така здраво в ръцете си, Ана спусна крака и стъпи на земята, все още вкопчена в шията му. Той леко отпусна ръце и вече не така плътно прилепнал в нея, каза дрезгаво в ухото ù:

- Не мога... не мога повече да издържам... разбираш ли?

Тя разбра. Отстъпи назад и седна на пейката. Не знаеше какво да направи по-нататък.

Защо не можеше всичко да бъде пак същото? Защо не можеше всичко да е  като на онази пейка – задъхано и... взаимно, равно по сила и страст? Да, разминаването в отношенията им беше доста над допустимото, а това ги правеше нестабилни, като сграда на лоши основи и твърде тежък покрив. Основите, които Емил постави, нямаха време да станат достатъчно здрави, а Ана побърза да натрупа чувствата и емоциите си върху тоя, неподсилен все още, постамент... Въпрос на време бе всичко да рухне...

„Глупако, - тъничко се обади един гласец вътре в него – ако всичко рухне, ти ще си първият затрупан...”

Емил стисна очи и затисна ушите си с възглавницата, но гласецът идваше отвътре, с коя възглавница да го заглуши: ”... а тя... тя ще падне от най-високото!”