Дайте да се разберем - Продължение 6 – Ох, боли!

     Днеска има среща с Жоро. Утре си заминаваме, а все не можехме да се засечем. Жоро си беше пуснал отпуска само, за да се видим. Не бяхме се виждали от 20 години, а и не бяхме поддържали някаква постоянна връзка по скайп, само поздравления за Коледа и за рождените дни и много рядко по някой по-дълъг разговор. Жоро беше най-добрия ми приятел от ученическите години. После животът ни раздели. Аз учих във Варна, той в София, казарма туй-онуй. Той остана за известно време в София. После се разведе и се прибра. Аз заминах за Щатите и така. С Жоро винаги сме се разбирали от една дума. Още от ученици бяхме така, но и после когато и да сме си говорили просто си вземахме думите от устата. Единият каже нещо – другия довършва. И винаги ни е забавно. Дори когато сме си говорили за някакви проблеми, накрая пак го обръщаме на майтап.

Срещата ни беше в 9 сутринта в едно кафе в центъра. Аз понеже обичам да съм точен, пък графиците са ме научили на това, в девет без пет бях на кафето и седнах. Сервитьорката – младо момиче на ученическа възраст – ме посреща с „Добро утро, к‘во ши искаш?“. Тука всички сервитьори явно са ми или първи приятели или някакви роднини – всички ми говорят на ти. Аз в началото се дразнех, после пък все да ми харесва. Има някаква близост, сякаш. Пък и като се замисля в английския няма „на вие“ и „на ти“ – все си си “you”. Поръчвам си кафе и си гледам часовника – девет и пет . По едно време Жоро ми звъни на месинджъра.

- К‘во става, ве, мойто момче? – питам аз

- Васко, ще закъснея малко.

- К‘во става, да няма някакъв проблем?

- Не, бе няма проблем. Просто сутринта трябваше да си взема лекарствата от аптеката и малко се забавих.

- Идвай тука срещу кафето има аптека.

- Ей, сега. Само малко търпение още.

Аз бърза работа нямам. Багажа ще го събираме след обяд. А и Жоро си заслужава чакането. Стана девет и половина – тоз човек го няма още. Не му звъня, да не го притеснявам, но почвам да си мисля разни работи. Викам си, не го знам на какъв хал е, да не би да е решил да не идва, да не би нещо да съм го обидил, какво ли не.

Хеле, гледам го задава се с бърза стъпка и с торбичка в ръка.

- Васко, страшно ти се извинявам за закъснението.

- Ти на това закъснение ли му викаш, няма още цял час – засмяхме с е и двамата. А бе, като едно време. Беше гот.

- Ти какво по аптеките, болен ли си нещо.

- А, да не ти разправям. Де що болест има, аз я имам.

- Стига бе.

- А бе к‘во говориш. Това диабет, хипертония, подагра, найобщо казано метаболитен синдром.

- Това не беше ли нещо свързано с храненето.

- С храненето, но не само. Ама айде да не си говорим за болести като няк‘ви дядки.

- Че то ние сме си май дядки. От наште набори особено момичетата вече имат внучки.

- С наште тука здравни правила, думи нямам.

- Що, к‘во стана?

- А, едно да е. Отивам сутринта при личния лекар да ми изпише лекарствата за месеца по здравна каса. Той работи от 8. Аз гледам в 7:30 да съм там, да съм първи, щото иначе има опашка и закъснявам много за работа. И таз сутрин така направих, щото пък нали ще се срещаме с тебе.

- Е, тя нашта среща нали беше в девет?

- Да де, аз според тебе дойдох ли в девет?

- Е, дойде малко след девет. По-малко от час след девет.

- Тъй де, да ти разправям. В 7:40 дойде доктора:

- О, Жорка как си?

- Всичко шест. За месечната рецептичка съм.

- Ей, сега като дойде сестрата. Ти, нали знаеш, че съм от осем.

- Знам, ама идвам винаги порано, че иначе закъснявам много за работа докато изчакам всички ранобудни пенсионери да минат.

- Да бе, те друга работа нямат и още в ранни зори са тука, не днеска като гледам наистина си първи – пали цигара и влиза в кабинета си, който е на партера на жилищен блок и може би преди това е бил гараж или малко магазинче или не знам какво.

Към осем вече имаше още трима души. Пенсионери естествено. Всеки ме гледаше малко на кръв, че един вид съм го прецакал, като съм дошъл по-рано от него. Сестрата дойде в осем и пет задъхана.

- Ох, пак нямаше къде да спра. С това паркиране стана голям проблем.

- Добро утро и на теб – поздравявам свойски, щото сестрата и доктора са ми вече като семейство – виждам ги почесто, от който и да е от братовчедите ми.

Сестрата влиза и след нея се опита да се примъкне и възрастна госпожа с пазарска чанта с коронния лаф: „Аз само да питам нещо.“ Аз разбира се стягам, щото не съм дошъл тука да вися от седем и половина и сега някаква лелка да ме изпреварва.

- Госпожо, всички чакаме. Освен това сме на работа – лъжа, днеска съм отпуска, но друг път нали съм на работа.

- Еиий, човек да не пита нещо – набира се лелката – И аз съм работила, найш ли колко години. Аз мойто съм си го изработила, че и в повече.

- Разбирам, но аз съм преди Вас и бързам за работа, сега.

Жената, само се врътна и влезе в кабинета, независимо от думите ми. К‘во да правя, да се бия ли с нея? Стиснах, зъби, сдъвках една солена на ум и си седнах на задника в буквалния и преносен смисъл. Хеле, лелката излезе сравнително бързо и влизам аз.

- Жорка, к‘во ще правим? – пита пак докторът.

- Ами за рецептичката, нали Ви казах. И за едно направление за изследвания и за ендокринолог, че захарта ми пак много се вдигна в последно време.

- Ааа, ми хубаво. Ще го направим всичко, но това може да стане чак след девет часа.

- Що? Да не би да има още ковид коридор?

- Ами, за съжаление не са го отменили.

- Е, как бе, то от една година няма ковид?

- Така е, но не са го отменили.

- А, стига. Сериозно ли?

- Напълно.

- И сега не можете да ми изпишете лекарствата, тъй ли?

- Не, мога, братко. Следят ме през компютъра. Нали всичко е електронно вече. Иди да изядеш една шкембе чорба и те чакам след девет. Аз ще ти ги напиша предварително, но само ще ги пусна след девет. Кажи си ЕГНто

- А, шкембе чорба. То никъде вече не правят. – казвам си ЕГНто, тегля още една на ум и излизам от кабинета.

Отивам до едно близко кафе и си поръчвам едно капучино. Като няма щкембе. Мислех да ти се обадя, ама се надявах, че няма да се забавя повече от 10 минути. Аптеката е в съседство на кабинета. В девет без пет пак съм там. Естествено има хора. Вярно, двама човека, но ако всеки ме забави с по 15 минути. Като влиза единия и аз като лелката надниквам през процепа на вратата и гледам доктора с въпросителен поглед.

- Готов си. Само да се подпишеш на листа за преглед.

Подписвам се. С тези листове докторите се отчитат пред здравната каса и получават парички. То преглед няма, но щом ми изписва лекарства, значи уж ме е прегледал. Рецептите са вече електронни. Демек, доктора пише на компютъра, рецептата отива в база данни през интернет и после всяка аптека може да си я изтегли по ЕГН-то ми. Не знам дали така е и в Америка. Както и да е, излизам от кабинета и влизам в аптеката. И там има двама човека. Тях вече няма как да ги прередя. Гледам си часовника. Тогава то се обадих. Идва ми реда. Диктувам си ЕГН-то. Аптекарките в тази аптека и те са ми семейство. Колко пари съм оставил в тази аптека. Яхта щях да си купя, ако не ги бях давал там. Като сметнем и цигарите и яхтата става 12 метрова. Аптекарката ми казва, че две лекарства липсват и в складовете няма. Казва ми, че ще ми подбере заместители от други фирми. Аз не съм много ОК с това, щото не знам тези заместители каква работа вършат, но нямам избор. Едното хептен го нямало, нямало и заместител, така че като дойдело, щяла да ми се обади. Събира една чанта лекарства и ми казва сумата (т.е. поредната вноска за яхтата). Тоз път сумата ми се вижда по-малка от друг път. Викам на аптекарката:

- Да нямате някакво намаление?

- А, намаление. Всичко се вдига.

- Ами, щото помалко пари ми искаш. Да не е заради липсващите капки? – междувременно поглеждам в чантата и виждам, че още едно лекарство ми липсва.

- Ами диапрела? – питам аптекарката.

- Ама, не съм ли ти го дала.

- Е, ми, няма го.

- Чакай, чакай малко. Аааа, ми то не ти е изписано.

- Как така?

- Ами ето, няма рецепта за диапрел. Питай доктора.

- Може ли Вие да му звъннете, нали сте тука „и сие“?

- Ами, не ми е удобно да го притеснявам сега. Направо иди при него, той ще ти го допише.

Айде, обратно при доктора.

Пак има двама човека. Тегля една на ум и сядам в чакалнята. Гледам си пак часовника. По едно време излиза сестрата:

- А, Жорка, к‘во стана?

- Ами там е работата, че нищо не стана. Не сте ми изписали диапрела.

- А, как така?

- Ами не знам как. В аптеката казаха, че не е изписан. И то сега като няма хартиени рецепти, аз няма от къде да видя какво е изписано и какво – не. Чак като ида в аптеката, те виждат на компютъра. Как ги измислиха тези електронни рецепти, не знам.

- А, що бе. Така е по-лесно.

- По-лесно, по-лесно, но ей го на, днеска за трети път съм при Вас и още не съм си взел лекарствата.

- Няма страшно, не се притеснявай. Ей сега ще ти ги изпишем. Пропуснали сме ги щото те са друга рецепта за 60 дни. Изчакай.

Чакам, к‘во да правя. Ти ме чакаш тука на кафето, не сме се виждали от балдър години, а аз циркулирам между доктора и аптеката.

Междувременно докато Жоро ми разкаже цялата история на здравната реформа в България стана обяд и аз трябваше да се прибирам. Нищо не можахме да си кажем. Еми, догодина. Ако си дойдем, де. Важното е да сме живи и здрави.

- Жорка, приятно ми беше, все пак, че се видяхме. Айде, ще се чуем някой път на скайпа или в Zoom или каквото там ползваш. Ще те следим във фейса. Аз много не влизам, ама жена ми е посоциална.

Прегръщаме се, а на мене ми стана много тъжно.