Скапаната навигация ме прецака. Как успях да попадна в селото, така и не разбрах. Пътувах за Гоце Делчев от Доспат и както ме увериха на тръгване, пътят бил добър, табели имало, кратко се пътувало. Как го постигнах, не знам, но се залутах по едни черни пътища и се загубих окончателно. Село Крибул – къде ли всъщност се намирах... Макар да бях ядосан, жаден, гладен и ужасно уморен, се огледах любопитно. Селото бе приказно, като илюстрована картичка. Есента тук бе изпяла златно- жълти песни и хвойната се бе изчервила от артистичното й великолепие. Зидани дуварчета криволичеха по малки улички, но не скриваха напълно дворчетата. Къщите не бяха големи, като в поляшките села, но бяха китни, всяка със свой живот. Беше малко село, а кипеше от живот. Ето, един човек там цепеше дърва. Жени в пъстри шалвари енергично крачеха съсредоточени в покупките си. Едно момиче се поклащаше в ритъм, докато минаваше покрай мен, а под разветите й коси се виждаха слушалки. Някъде проплака бебе и жена се завайка. Мъж нахока жена си и тя извиси глас в защита. Странно, но не виждах животни. Въпреки това, тишината кънтеше в особена неградска ритмика. Миришеше на село – на тор, влага, чист въздух, есенни треви и пръст. Погражданената ми душа заликува.
Видях джамията в центъра на селото и спрях да потърся най-вече вода и кафе. Гладът можеше да почака, но без кофеин нямаше как да продължа – идея нямах колко още щях да се лутам до града.
Не се излъгах – срещу джамията имаше смесен магазин с разнообразни стоки. Отляво на тезгяха се отваряше врата с алуминева дограма, от която се достигаше до кръчмата. Имам нужда, казах си, и смело влязох.
Като случайно попаднал в кръчмата човек, напълно непознат, седях изолиран и сам на маса в ъгъла. Всички посетители пушеха – кой саморъчно свити цигари, кой цигари от пакет. Помещението бе малко, задимено, с ниско прихлупен таван.. Дървените маси и алуминиевата дограма на вратата придаваха прозаичен градски привкус на обстановката. Само бумтящата печка на дърва в центъра на стаята създаваше особена характерност на мястото, както и усещане за уют. Въпреки че се свечеряваше, през двата прозореца /голям и малък/ все още струеше светлина, а в нея палави прашинки танцуваха. Танцуваха, защото настроението в кръчмата бе весело. Масите бяха шест и до една заети. Някои се надлъгваха на карти, други на табла, а останалите зяпаха футболен мач, който телевизорът излъчваше и оживено коментираха. Като градски човек, видял какво ли не по ресторантите, аз изначално не бях впечатлен кой знае колко от обстановката, кротко си пиех кафето и почивах. Не ми обръщаха внимание и аз не им обръщах. До момента, в който не дойде Йончо.
Йончо бе възлест, обрулен от слънце и вятър, преждевременно състарен, човек. Лицето му бе грубо, мургаво, с гъста мрежа от бръчици. Около лицето му безконтрастно стърчаха тъмните му коси и брада. Суров беше, внушителен, но пъстрите му очи шареха закачливо. Носеше леко захабени вълнени панталони и пуловер, както и неизменната за хората тук шапка тип кепе. Йончо се огледа и като не видя другаде свободни места, се стовари шумно на моята маса. Прозвището му научих, защото другите го посрещнаха одобрително, с възгласи. Името му очевидно не бе Йончо, зад този прякор се криеше някаква история, която с удоволствие бих научил, но тя така и остана тайна за мен. Огледа ме многозначително и проучвателно и се провикна високо, за да поръча ракия. Изсумтя шумно, като му я донесоха и отпи жадно.
- Откъде си, момче – стресна ме гласът му. Дрезгав от цигари и ракия, в него имаше и нещо друго, диво, режещо и непокорно.
- От Плевен съм родом, но живея в София – отговорих кротко.
- Вие сте повече селяни от нас – кавгаджийската декларира Йончо – на Тъчката оня ден му откраднали чистачките пред едно заведение в София. Ей така, спира си брат’чеда на паркинга, оживено място било, народ много, ама и крадци много – отмъкнали му чистачките. Тук такова нещо не може да стане - поклати мъдро глава събеседникът ми.
- Съжалявам да чуя за кражбата, ама факт – лоши хора има в столицата, трудно се различават от добрите, все нащрек трябва да си… Краде се, оправия няма.
- А ти какво дириш тук, по работа ли си? Камъни или дърва? Да те насоча накъдето трябва – изпъчи се гордо Йончо
- Не съм по търговията, за друго наобикалям наоколо. Земите оглеждам, проучвам възможности, земеделски решения търся.
- Да не си от ДПС-то? Тука много идваха, много обещаваха и все лъжа. Мен няма да ме излъжеш. Аз повече се не лъжа. Тютюн имаше тук преди, хранехме се, децата си гледахме, добре си бяхме. Всичко унищожиха, изгониха ни при престъпниците в София да дирим работа.
- Не съм от ДПС-то – опитах се да обясня аз, но в този момент от съседната маса се намесиха в разговора ни.
- Йончо, да се преместиш, брат, на нашата маса, да играем карти. По-голяма е вашата маса, по-удобно ще е – привлече вниманието ми сивооко момче. Аз автоматично станах – какво значение имаше за мен, къде ще си пия кафето. Но Йончо категорично отказа да се премести.
- Тук съм седнал, тук ще седя. Свободно беше. Седнах, с ДПС-то говоря сега, как ще се местя, че и ДПС-то ще местя с мен. Сбутайте се там, нагласете се на вашата си маса, аз няма да стана.
- Не съм от ДПС - повторих по-силно аз - и няма проблем да се преместя. Йончо, ще си правим моабета и там, дай да станем.
- Няма да стана аз, тъкмо си седнах, тъкмо се заприказвах. Как така ще ме местят, кой ще ме мести мен.
- Стани, бе Йончо - провикна се друго момче от съседната маса, мургаво и чернокосо, което останалите наричаха Бай Мирон – що се правиш на важен. Айде ставай, ще те черпя една ракия.
- Не ми е за ракията, няма пък да стана – заинати се не на шега Йончо.
- Стани, бе Йончо - цялата кръчма се намеси в спора - остави хората да играят, не се инати така.
Йончо се разлюти.
- Няма да стана - развика се - няма пък да стана. Бийте ме, няма!
И шумно отпи от ракията си.
Дивна, любопитна история! Да се смея ли, да плача ли… Имаше нещо по-детски наивно в този човек, твърдо и мъжко, а в същото време незряло като при дете. Той си играеше. Инатеше се, приличаше внимание, ставаше интересен и център на разговора. Умен ли беше или глупав да го прави така, без значение, защото успяваше в играта. По-добре да не се меся, казах си, взех си кафето и водата и кротко седнах на другата маса. Хората се сбутаха, направиха ми място.
- Йончо си е такъв, чепат. Кметът само него го оправя. Ей сега ще влезе и Йончо ще скочи като сърничка. – каза Бай Мирон.
- Веднъж се беше напил – заразказва друго момче – така се бе напил, че заспал на пейката пред другата кръчма. Като видях – казах си умрял е, уплаших се, викам си край, затри се.. Повиках го - Йончо, Йончо бе, жив ли си… а той – отваря очи и ме пита – ще ме снимаш ли? Щото преди така като го бяха снимали, пиян и заспал, че чак във фейсбук му бяха качили снимката. Че трихме, че обяснявахме после…
- Йончо не е толкова интересен. Чешит, ама не е интересен толкоз. Ти да знаеш миналата година пролетта, Кинчо от Вълкосел като се напи, а бяхме на вилата горе в планината, дядо ми кла агне. Пихме каквото пиме, ядохме, каквото ядохме и Кинчо пощуря да си ходи. Викам му, абе пиян си, къде ще ходиш. Лягай тук, простотии не върши, изтрезней пък върви където щеш. Но слуша ли – взе каруцата и тръгна. На другия ден, гледам на нивата си отишъл, жив, работи си. Как си бе, Кинчо, викам му, как се прибра снощи? А той като се обърна, лошо ми стана! Едното му ухо го няма! Паднал от каруцата, както бил пиян, къде се е ударил, как се ударил, ухото му как се е откъснало, че и не е усетил… Паднал, заспал, а на сутринта като станал и се прибрал дома, чак тогава разбрал – едното ухо го няма! И така си ходи оттогава – без ухо, с накривено на една страна кепе, да се не вижда… Още не губи надежда, че някоя мома ще го приеме и едноух...
Кафето ми се стори възсладко. От смях се задавях. Странни истории, като неистински. Хем битови, хем тривиални, а в същото време особено жизнеутвърждаващи. Всички се хилеха, градусът на настроението скочи. Само Йончо смръщен седеше, самотен и сърдит на масата си и премерваше с очи компанията.
- А кучето, помните ли историята с онова куче, дето бутнах лани с колата, без да искам? Свряло се под гумите, кутрето му с кутре и аз откъде да знам, че е там… Давам на заден, а то – изквича и край… Умря си. Като скочи стопанинът му, върни си ми кучето, искам си го, любимо ми беше, на децата играчка, дай си ми го обратно.. Бре, ами сега… откъде да взема куче, кучета много, ама такова малко, почти новородено… Вечерта в къщи дойде полиция. На майка ми изкараха акъла – мюсюлманинът в къщи ли е, за кучето да отговаря го търсим… Та, селото претърсих, куче да намеря. Добре, че чичо ми на склада с камъните имаше окучила се кучка. Взех едно, по-големичко и едро, че да знам, че ще оцелее и на ново място и го занесох, да възстановя щетата.
Кисках се вече неистово. Бре че истории, бре че хора! За какво ми е кафе, една - две случки и кръвта сама си кипва. Главата ми се разведри, умората изчезна. Бих седял на празна маса цяла вечер тук.
- А ти заради Скрибина ли си дошъл? – попита ме сивоокото момче, явно най-печеният в компанията
- Какво е Скрибина – попитах - някаква красива местност наоколо ли?
- Е как няма да си чувал за Скрибина, че то и Карбовски филм направи за чудото. Не си ли го гледал... Камък имаме, всичко лекува. Само да минеш през мушилката, всичко минава. Оставяш стари дрехи край Камъка, опъваш конец твой ръст и готово. Куци прохождат, сакати си връщат силата, жените забременяват, нервози всякакви изчезват. Ама баба ти трябва, да пробуди силата с магия, инак не става.
- Аз съм виждал Косматата Змия – обади се Йончо - Сайбията.
Обърнах се и го погледнах. Не се шегуваше, очите му даже бяха станали сериозни. Усетих хлад по кожата си, толкова истински го каза.
- Мога да те заведа. – каза Йончо – Ще помогне, ако се помолиш. Нищо, че си от ДПС. Змията лекува всички, хем ще те освести от депесарството.
- Къде ще водиш човека, бе Йончо, я си пий ракията, каква Змия си виждал пък ти. Пияница си, кой знае, какво ти се привижда и на трезво на теб – захласна се от смях сивоокото момче, а другите на масата му пригласяха.
- Ама не съм от ДПС – държах да ясно това, почти го извиках, но Йончо не ме чу.
- Видях я. Втора седмица оттогава. Черна и страшна. Голяма като змей, космата като глиган. Не ме ухапа. Не говореше, ама гласът й чух, в главата си. „Асане”, така ми каза, „няма да те хапя, не ща да те затривам, още си ми нужен на този свят”. Уплаших се и избягах. Бягах чак до село, без дъх останах. Оттогава всяка нощ ми идва в съня и говори „ Асане, като дойде мъжът, доведи ми го. Важно е, за всички ви е важно.” Може ти да си мъжа, може теб да заведа, че аз да рахатясам, сън да ме лови и мен, а ти на Змията да си нужен.
- Стига си плашил човека, бе Йончо. Не го слушайте, луд е, пияница- зашепна ми Бай Мирон. - Да ви черпя една бира, срам, с бабини девитини, гост да посрещаме, млъкни, бе Йончо... Ще ни разнасят после хората.
После Ливърпул вкара гол и всички забравиха за Йончо. Кръчмата избухна и вниманието на всички обзе телевизорът – ЛСД, както мъдро отбеляза сивоокото момче пред другите на масата, не плазма, както те му викаха в невежеството си.
Аз си изпих кафето, благодарих за чудните истории и компанията, осведомих се подробно за пътя и тръгнах. Беше се вече свечерило напълно. Чистачките ми бяха на мястото си, както Йончо бе обещал и да бъде. Това ме накара да се усмихна на спомена за него. Качих се в колата и понечих да запаля, когато го видях застанал пред колата, студен и невъзмутим. Стоеше и не мърдаше.
- Какво става, Йончо – провикнах се от полусваленият прозорец на колата – да те закарам ли донякъде? Добре ли си?
- Закарай ме - каза той с тон, който не търпеше възражение.
Може лошо да му е станало, поне три ракии изпи, помислих си, защо да не го закарам, кой го знае къде живее.
- Качвай се - му казах и тръгнахме.
Пътувахме мълчаливо в мрака, по лош черен път, осветяван само от фаровете на колата ми. Корсата е голяма кола, връх Баба в Стара планина съм качвал с нея, прилично се държеше и в случая. Изкачвахме се нагоре в планината, а Йончо нищо не казваше – нито близо ли сме, нито далеч ли сме, колко ще пътуваме. Притесних се, как ще се връщам после в тази нощ. Пътувахме на северозапад, първоначално край реката, чието име Бистрица помнех от картата. После навлязохме в гора и кроволичихме по тъмен път. Минахме към два километъра и тъкмо започнах да губя търпение, когато Йончо каза:
– Стигнахме.
- Къде сме стигнали – попитах – гора е, жива душа няма. Тук ли живееш? Що за място е това.
- Слизай, слизай, ще видиш. – промълви Йончо, а мен ме хвана страх. Идиот съм май да се вържа на един пияница, да го последвам в гори тирилейски, акъла му да слушам. Но освен страх, изпитвах и необяснимо привличане, желание да сляза. Нещо силно ме влечеше, зовеше в мрака. Слязох и като омагьосан се приближих до Светилището. Дъбовата гора изглеждаше странно –зловещо, с накичени по клоните на дърветата стари разноцветни дрехи. Като че ли кожите, не само мъките си бяха оставили хората тук. Въображението ми ли играеше или наистина виждах сенките на миналите през гората болни, мракът се изпълваше с молитви и шепнещи гласове. Светилището представляваше каменна арка, с подпряна на камъка дървена стълба, по която болните се качват, за да се промушат лесно през дупката, наречена от русолявото момче мушилка. На скалната площадка след арката белееха монети – платеното за здраве. Йончо мълчеше и нищо не казваше. Стоеше сред гората и гледаше Светилището.
Като омагьосан се качих по стълбата и се промуших през арката. Не знам защо го направих, но го направих, желанието бе по-силно от мен.
И после всичко изчезна в светлина. Змията се обви около мен, дълга и космата, с черна четина като на глиган. Главата й бе огромна, но не изпитвах страх към нея. Жълтите й втренчени очи бяха мъдри и топли. Завъртя ме като вихър и тялото ми вече не тежеше, нищо не виждах, не усещах, изпразних се от мисли и чувства. Спомени от миналото препуснаха из съзнанието ми и после се стопиха и изчезнаха. Бях и бебе, и възрастен едновременно, за кратко, на бързо, се слях с детство, юношество, старост. Видях се белобрад и сбръчкан, а после отново бях дете. Вихърът ме въртя ли, въртя, колко време, не знам, но накрая паднах на меката трева и бях жив. Слънце ме ослепи, човешки гласове ме стреснаха и макар още замаян, ококорих широко очи.
Мъж облечен в римска туника и ризница, каквито бях виждал единствено по книги и филми, ме гледаше строго, а в ръцете си държеше меч.
Роден съм през 100 г. пр.н.е. във Велетри, Италия. Произхождам от стария и богат род на Октавиите, от конническото съсловие. Моят баща се казва Гай Октавий и неговото име нося и аз. Аз съм първият от рода, който е станал сенатор. Женен съм за Атия, внучка на Юлий Цезар. Тя е майка на сина ми, Октавиан. Той е моята надежда и упование в бъдещето, той е моят смисъл и жажда за живот. След като Цезар го осинови, очаквам великите му дела да го прославят за вечността.
Назначиха ме през 59 г. за проконсул на провинция Македония със задачата да подчиня тракийските беси. Така се озовах в Тракия. Бесите са уседнали хора. Рударството е поминък на малцина, а повечето са храмови пазители. Не са войници, миролюбиви са. Доста от техните кметове вече донесоха дарове и се подчиниха на Рим.
Но аз дойдох тук и за друго - Дионисовото Светилище и жрицата. Александър Македонски, Великият, тук е получил своето династийно предсказание. Дойдох, за да науча съдбата на сина си. Дионисиевата жрица сияе в слава пред Делфийския оракул. Искам да чуя предсказанието й за Съдбата. Затова дойдох на най-високата планина в Тракия, в свещенните Родопи. Станът ми бе долу до реката, а аз дойдох за танца на вакханките на свечеряване, когато Жрицата ще извърши предсказанието.
Беше ранна пролет, но в планината вече се усещаше промяната. Дъбравата прорастваше в зелено, крехка трева пробиваше кафявата горска пръст. Ароматен и свеж бе въздухът, макар и още хладен. Дъбовата гора ме успокояваше, усещах с всяка пора на тялото си сакралността на мястото. Бих останал вечно тук – свещенодействащ, на границата между зимата и пролетта, между обновлението и упорстващото старо. Но друго предстоеше да се случи.
- Господарю, господарю! – викът на легионерът ме изтръгна от мислите ми
- Какво има, Секст, защо ме безпокоиш?
- Чужденец, господарю, странник. От Светилището излезе, Пазителката, Змията го доведе. Избухна в светлина гората, слънцето се затъмни , когато той се появи от мушилката. Елате, господарю, бесите са се събрали около него, молитви мълвят, като Бог го гледат.
Чужденецът наистина изглеждаше причудливо. Беше облечен странно, в тесни панталони и къса кожена дреха с дълги ръкави, необичайно съшита с блестящи метални парчета. Косата му бе дълга и рошава, като на варварин и черна като на хет. Бесите го бяха наобиколили и пееха техните си молитвени песни, като се кланяха доземи. А той изглеждаше по-скоро изумен и уплашен, отколкото страшен и всемогъщ. Прекосих кръга на бесите и вдигнах дясната си ръка за поздрав:
- Салют, странниче! Добре дошъл е по тези земи всеки поклонник на Дионисий и Орфей!
Чужденецът ме погледна и отговори на езика на бесите с малко чудновато наречие, но се разбираше добре.
- Змията ме доведе. Извика ме, завъртя ме в хаос и история, преодоляхме времето. Говореше ми, учеше ме. Шепнеше, че трябва да се върна назад към корена, да разбера миналото и да получа дар за бъдещето. Къде съм, кога съм?
- Аз съм Гай Октавий, проконсул и владетел на Македония, служа на Великия Рим. Месец Мартивс е, от ерата на консула Гай Юлий Цезар. Свещенната Пазителка, Дионисиевото превъплъщение, Змията те е довела. Мъдра е тя, знае защо. В нашите мисли не се побира, че е имало време, когато не е имало никакво време, както казва Цицерон. А тя знае, от там идва, безвремието е нейния дом и същност. Наш гост ще си, така да бъде.
Вакханките бяха започнали да се събират. Приготовленията за Дионисиевият празник привършваха. Жрицата се бе усамотила в храма, в очакване на знамението и предсказанието. С чужденецът се нагостихме с простичката храна на бесите – агнешко, задушено с леща, ръчен хляб с хмел и бира, подправена с шафран и медовина. Чужденецът изначално смутен и объркан, страшно хареса всичко и яде като гладен, пи като жаден. Беше мълчалив и само гледаше, но и бесите го смущаваха с техните поклони и молитви.
Свечери се, влязохме в храма. Кръглото каменно помещение се напълни. Светлина имаше само от огъня в средата на олтара и от звездите, които ни гледаха от небето през отворения таван на храма. Вакханките нахлуха с викове. „Йакос, Йакос” кънтеше храма. Босите им крака ритмично заиграха, малките сърпове арпе в ръцете им проблясваха в мрака. „Йакос, Йакос”. Танцът се забърза, движенията станаха опиянени и страстни. Черни коси се оплитаха във вихър, сърповете режеха въздуха и свистенето им подсилваше страстта на танцьорките. Сливаха се в едно същество, танцуващо в бяс, освобождаващо се от оковите на човека и примитивността на страстите му и чрез танц се доближаваше до божественото. „Йакос, Йакос”. Робини ли бяха или жрици, момичета или баби, жени или девици, нямаше значение. Природата им се вля в природата. Бяха и звезди, и светлина, и гора, и трева, и хора, и животни. Планината се просмука в кръвта им. Бяха в транс. Нямаха вече мускули и кости, бяха тръстики и танцът ги огъваше, виковете ги викаха, сами бяха Бог. Благородната им човешка същност извиси чрез танца ценността си и се утвърди. Разбирах, защо елините са плашеха от този народ. Ако елините са спокойна река, бесите са сияен водопад от страст и огън, силни като планината и нежни като звездите над нея.
Водачката, Главната жрица, Прорицателката излезе напред с украсен прът, Дионисовия тирс и го разтръска ритмично. Танцът бавно утихна, вакханките напуснаха храма. Жрицата се доближи до чужденеца и му даде Дар – вързоп, здраво затегнат. После доближи олтара. Изрече въпроса ми, съкровенното ми въжделение и надежда. Тогава всичко избухна в пламък. Огънят от олтара се извиси до тавана и лумна в нощта, достигна звездите. Гореше висок и неподвластен. Разпростря се и обхвана храма. Жрицата стоеше непоклатима в огъня и мълвеше заклинания. Косата й пламтеше, но тя самата беше вече огън и новият пламък само засили молитвата й. Змията изпълзя от огъня и ме доближи. Погледна ме с мъдрите си очи и разбрах. Дионисий иска жертва. Моят живот срещу славата на сина ми, любовта ми в жертва на короната му. Смело влязох в огъня. Синът ми ще бъде император. Първият.
Когато храмът пламна, хукнах с всички сили към Камъка, здраво стиснал вързопа си. Скочих като безумен в мушилката толкова бързо, че на излизане съборих стълбата от другата страна. Не само Йончо ме чакаше. Всички бяха тук – бай Мирон, сивоокото момче и компанията от кръчмата. Дадох им вързопа и после всички мълчаливо се качихме по колите.
След година минах отново оттам. Нивите около реката пламтяха в лилаво. Древните луковици се бяха вкопчили наново в земята. Реколтата на шафран се очертаваше да е добра. Питах се, защо Жрицата избра точно този дар. Чудех се и защо избра точно мен за приносител. Знам само, че когато Боговете те даряват, можеш единствено да приемеш. Дори когато става въпрос за билка, която подправя горчиво настоящето до меланхолия и ухае на неясно, но ароматно бъдеще.
Оставих шафрановият минзухар да цъфти на воля и продължих към селото. Спрях пред познатата кръчма и посегнах да си прибера чистачките. После се сетих, че тук нищо не ме заплашва и се усмихнах. Надявах се момчетата да са вътре и да ме чакат с нови истории.
© Счетоводител Храбър Todos los derechos reservados