Всеки ден край царския дворец минавали просяци. Потропвали на портите и ако там наблизо бил принцът, получавали от него храна и някоя паричка. Но ако го нямало там, стражите бързали да ги прогонят. Така и този ден на вратата почукала старица. Окъсана и гладна била. Виждало се, че е много бедна. Принцът бил наблизо, отворил вратата и я поканил да влезе. Наредил да я нахранят. Дал ù паричка и вече си тръгвал, когато тя проговорила:
- Благодаря ти, момко, за всичко. Сега и аз искам да ти се отплатя. От сега нататък ще имаш дарбата да четеш мислите на хората. Старицата казала всичко това на принца и си отишла.
Принцът се забавлявал. В началото било интересно да знае какво си мисли всеки срещнат човек. Но започнал да усеща, че хората са неискрени. Даже близките му са не такива, каквито ги знае. Започнал по-често да ходи на лов. Така избягвал срещите с хора. Станал тъжен. Царските дъщери, например, за които искали да го оженят, си мислели: „той е красив” или „той е богат”, или и двете заедно ...