Част първа

Трети час играеше музиката на мегдана в селото. ХорАта се виеха едно след друго. В единият край имаше опнати маси, препълнени с храна. На челно място седяха младите и родата. Чорбаджи Ненчо женеше дъщеря си и искаше цялото село да запомни сватбата. Беше заклал няколко овце, изкарал беше бъчва с вино. Сам той обикаляше ту из мегдана, ту към къщата си. Игнат, сина му, вървеше като сянка подире му. Затъкнал в пояса си пищов и нож, приличаше повече на хайдутин, отколкото на сватбарин. Неспокойно време беше, не беше за сватби. Знаеше това чорбаджията, ама искаше дъщеря му мъж да има да я варди и мъж да познае, ако стане нещо с него. Кърджалии вилнееха навсякъде, удряха села и градове, а след себе си оставяха само мъртви мъже и насилени жени. Случваше се вечер да виждат в далечината кърваво червени сияния. Гледаха ги, кръстеха се и се молеха на Бога да ги отмине. За сега ги беше опазил. Те и сами си бяха помогнали. Около селото, скътано в Родопа планина, бяха изкопали ровове, набили бяха нагъсто заострени дървета. Редуваха се селяните да вардят денем и нощем. По-младите ходеха да съгледват из проходите и се меняха на постовете. Отделно, нагоре високо в планината бяха направили няколко големи къщи, които в нужда да сберат жените и дечурлигата.

Играеше музиката, радваха се хората, но никой не знаеше какво беше в душата на чорбаджи Ненчо. Разчуло се беше, че Кара Исмаил с хората си идваше насам. Носеше му се славата на жесток кърджалия. Водеше над хилада човеци, все свирепи за кръв и жадни за злато. Едва ли ще можеха да го спрат, но чорбаджията се надяваше да откупи селото. Имаше сбрано в един котел злато, сребро. Кожи имаше натрупани, овце щеше да отдели само и само да се размине.

Далече от селото, на един хълм стояха няколко конника. Най-възрастния от тях гледаше в далечината с присвити очи.

- Чуваш ли Мустафа музиката? Веселят се гяурите.

- Чувам Исмаил бей. Нека се порадват на последните си дни.

- Ние тук не сме идвали май, а Мустафа?

- Не сме.

- Тогаз прати хора да узнаят кое, що, как е.

- Бей, да ги ударим като в другите села, наведнъж всичките. Няма да се усетят.

- Не така, хитри станаха. Научиха се да се вардят. Сигурно и съгледвачи имат. Прати няколко да видят, ама само да гледат.

Вдигна ръката си Мустафа и посочи към селото...

Мина виждаше безпокойството на баща си, на брат си. Дочула беше разговорите за кърджалиите. Какво щеше да стане ако баща И и брат И загинеха. Кой щеше да я защити? Женихът ли? Като го гледаше, нещо и се не нравеше. Не беше от тяхната порода, суровата, планинската. Градско момче, откъде го беше намерил татко и. Доведе го и каза с глас, не търпящ възражение:

- Това е син на мой ортак. За теб съм го избрал, с него ще се венчаете. Добро момче е, за даскал се учи.

Тя не възрази. Наведе се и целуна ръка на баща си и майка си. Почиташе ги и знаеше, че няма да сбъркат. Кой знае, може под тази външност да се криеше силен характер. Мина прогони тревожните мисли от главата си и се хвана на хорото. Не биваше да показва нищо друго на лице, освен щастие.

Изминаха няколко дена от сватбата на Мина. След нея животът в селото си тръгна по старому. Хората наобикаляха нивичките си, овчарите изкарваха животните на пасищата. Нямаше тревожност в душите им и след още няколко дни съвсем се успокоиха. Съгледвачите ходеха и се връщаха, а вестите, които носеха бяха все добри за селото. Кара Исмаил беше заминал към равнината и там беше бастисал няколко села. Чорбаджи Ненчо поръча служба в малката църква за упокой на убитите и насилените  в онези села. Бяха станали жерва заради тях, но...

Част втора

Кара Исмаил лежеше отегчен на големия миндер и пушеше. Дотегнало му беше това стоене на едно място, но беше обещал на хората си, че ще им даде почивка преди следващия набег. Искаше да са починали и настървени като ударят. Повдигна се и плесна с ръце.

- Докарай ми от онези последните гяури, дето са запряни в хапуза - нареди на слугата си.

След малко изправиха пред него мъж и жена.

- Е, дойде и вашият ред да мрете. Ама искам да ви попитам, имате ли да се откупите. Ако имате, халал да ви е живота. Двама повече или по-малко... Е, думайте?

- Бей ефенди, нямаме. Не сме заможни и вашите хора всичко взеха, кога ни нападнахте.  Ама имаме рода, може те да помогнат.

- Рода... къде ще ги търся.

- Бей ефенди, сина го оженихме в едно село, нагоре в планината. Чорбаджия е бащата на момата, ще плати. Прати един от нас с някой от твоите да иска. Или хабер прати.

- Изкарайте ги - заповяда Кара Исмаил - И Мустафа да дойде.

- Слушай Мустафа и запомняй. Взимаш тези двамата, взимаш хора и отивате в онова село. Чини ми се, че е туй същото, дето музика свиреше и не барнахме. Там ще искаш да говориш с първенците. Ще искаш откуп за тия и за хората в селото. Ама няма да бързаш, ще се пазариш. Ние ще вървим подир вас и като наближим, ще ти дам знак.

- А с тези тук?

- Тези тук под ножа. Правили ли сме нещо друго, а?

- Отивам, бей. Хората ще се зарадват на добрата вест.

Проточи се дълга върволица кърджалии към планината. Все конници, наперени, накичени с оръжия. Личеше им, че нямаха страх, яздеха уверено. Когато наближиха планината, Мустафа даде знак да спрат. Колкото и да бяха обръгнали в битките, не смееха да скачат сляпо в тях. Посочи неколцина.

- Яздете напред. Един подир друг. Ако видите селяни, няма да ги закачате. Само ще им речете, че идват подире ви пратеници. Нищо повече. Хайде, друм.

Посочените  тръгнаха, а не след дълго и останалите.

...

Чорбаджи Ненчо пишеше нещо в тефтерите си, когато при него влезе Игнат, сина му.

- Тате, съгледвачи дойдоха. Кърджалии наближават.

- Кой, Кара Исмаил ли?

- Не е той. Някой си Мустафа ага ги води. Пратил неколцина и те предали, че искали да преговарят с първенците на селото.

- Мустафа ага... не се сещам за такъв главатар. Нищо, ще го видим кой е. Събери мъжете, които са годни да носят оръжие, а жените и децата прати горе в планината, в скритите къщи.

„Ех, Господи, дойде и нашето време на изпитание. Молим ти се само, сили ни дай да устоим“ - помисли си чорбаджията и се прекръсти пред иконата.

Срещнаха се на голямата поляна, на два часа път от селото. Чорбаджи Ненчо и още неколцина от селските първенци, придружени от въоръжени селяни. Игнат също поиска да е там, но чорбаджията го отряза.

- Тук ще стоиш. Ако е капан и нещо стане с мен, кой ще води тези хора?

Прав беше баща му, трябваше да има силна ръка и тук.

Очакваше чорбаджи Ненчо да види някой нагизден турчин, със скъпи дрехи и оръжия и доста се удиви като видя скромно облечен човек.

- Заповядай, чорбаджи! Изпратен съм тука да се договорим за нещо. Аз съм Мустафа ага, пръв помощник на Кара Исмаил бей.

„Това беше, нямаше да ги отмине. Бурята ги приближаваше и трябваше да направи така, че по-малко да пострадат“.

- Добър ти ден и на теб, Мустафа ага!А защо го няма Кара Исмаил бей?

- Почива си, чорбаджи. Налегнала го е умората и се е отдал на удоволствията. Но аз съм тук да говорим за друго. При нас има хора, които казват, че са ваша рода. И аз ще искам откуп за тях, за тях и за човеците във вашето село. - Мустафа махна с ръка - Виждаш ли там онзи? За него говоря.

- Виждам го, ага. Истината е казал. Кажи какво ще искаш за него?

- Не е само той, жена му е там и други има. Ще река, по три кила злато за мъж и по толкоз сребро за жените и децата.

- Чакай, ага, по три кила... та ние откъде ще го вземем това? Помисли, ага, може да дадем злато и сребро, ама не толкова и ще допълним със стока, с покъшнина.

- Аз едно искам, вие друго давате. Предлагам ти, мисли чорбаджи два дена, а на третия по пладне пак тук ще дойдем и ще видим кой какво е донамислил.

Тръгна си чорбаджи Ненчо ядосан, мрачен като дъждовен облак. Явно беше, че няма как да се измъкне от капана. И веднага щом се прибра, извика всичките първенци в селото.

- Слушайте хора. Дойде и нашият ред курбан на Бога да станем. Само, че трябва скъпо да продадем живота си. В открит бой сме слаби, ще ни сметат кърджалийте и само ще погубим хората. Мисля да се пазарим, да бавим, докато изведем децата, жените и старците високо в планината. Там ще откараме и добитъка, каквото можем и от покъщнината. Пък накрая ще видим, ще се бием ли или ще плащаме каквото имаме. Затова сега отивайте и почвайте да извеждате фамилийте. Игнате, ти остани. Първом, ще натоварите големия казан със златото и скъпите неща и ще ги отнесете в планината. Ще ги заровите за всеки случай и само ако аз река, ще ги свалите тук. После ще вземеш двайсетина от твоите и ще отидете да завардите прохода. Само от там могат да минат, ако рекат да тръгнат сега. Дойдат ли, дръжте докато можете и после отстъпете.

- Тате, нали два дни имаме или не вярваш?

- Не вярвам, сине. Ако вярвах щях да съм нейде зарит.

Нищо обаче не се случи през тези два дена. Хората от селото товареха покъщнина на коне и магарета, на крави и се изнасяха от селото. Мнозина плачеха, знаейки, че се сбогуват с него.

На третият ден чорбаджи Ненчо и още неколцина първенци отиде пак на уговореното място. Този път до Мустафа ага имаше още един.По държанието му си личеше, че е по-властен от Мустафа ага.

- Ето, чорбаджи, искаше Кара Исмаил бей, ей ти го. Сам ти дойде на крака.

„Значи този е страшилището. Сигурно ще иска повече от агата“.

- Добра среща, бей ефенди!

- Добра ли ще е, чорбаджи, ще разберем накрая. Сега искам да сме само двамата. Речи на твоите да идат ей натам и моите ще се махнат. Очи в очи ще говорим, пък ще видим докъде ще я докараме.

Останаха двамата насаме, дълго се гледаха и мълчаха. Пръв не издържа чорбаджи Ненчо.

- Бей ефенди, много иска Мустафа ага за откуп. Нямаме толкоз в селото. Имаме сбрано, ще го дадем всичкото, животни ще дадем, стока ще добавим, само да спасим хората и селото.

- Чорбаджи Ненчо, аз тъй заръчах. Моята воля изпълнява Мустафа ага.  За какво са ми животните ти, стоката ти. Хайде добитъка ще изколим и изядем, ама стоката... Ние сме кърджалии, днес сме тука, утре другаде, само злато и сребро взимаме, друго ни не трябва. От него като имаме, който остарее ще си купи и стока, и имот. Затуй искаме само него.

- Бей...

- Не жалиш людете си ти, чорбаджи. Не искаш по мирному да платиш. Та нали ако река, още сега ще тръгнат моите и ще ви залеят като река. Чул си какво правят, нали. Плащай, няма къде да се денеш.

- Чул съм, бей, ама нямаме толкоз злато. Ако искаш вземай го и ни остави, ако ли не... пък който оцелее. Ама, бей да знаеш и моите ще ви пуснат кръв.

Засмя се Кара Исмаил.

- Чорбаджи, ти глупав ли си или какво? Моите всеки ден пушки ги стрелят и ятагани ги сечат, а твоите? Ще убието колцина, а другите ще ви изколят за миг. Мисли за жените, чорбаджи, за децата ви. Кой ще ги спаси, като вас ви избием? Последно питам - Даваш ли златото, чорбаджи? Даваш ли? Речеш ли  - Не - тук оставате. Речеш ли - Да - милост ще има, за людете и за имотите.

Чорбаджи Ненчо се изправи и се прекръсти три пъти.

- Прощавайте, хора! - извика силно - Прощавай, Господи, че така ще си идем, ама няма да е тяхното. Давай бей, сечи и убивай! И нека ти приседне нашето злато.

Стана Кара Исмаил. Не очакваше такъв отговор. Що пък, сами си избраха. Още същата нощ налетяха на селото. Малцината защитници не можаха да удържат дълго разярените кърджалии и се оттеглиха в планината.

Нищо не намериха в празното село. Само празни къщи. От яд го подпалиха и се върнаха при Кара Исмаил в лагера. Завариха го да гледа отрязаните глави на чорбаджи Ненчо и другите първенци. В последните си мигове ги беше надхитрил.

...

На път за скритите къщи в планината Игнат, подкрепян от другарите си, триеше сълзите си. Отприщила се беше мъката му, а наред с нея се настаняваше жаждата за мъст. Пари имаше, ще направят ново село, ще се съберат с още хора и тогава ще потърсят разплата.