СЪЗНАНИЕ

Все още не са известни напълно дълбоките неврофизиологични белези на съзнанието.

Неизвестен автор

Доктор Гад ‘Ди Ен обаче не беше съвсем съгласен с това твърдение. В своите лекции по антропология и обща неврология той имаше съвсем друга гледна точка по въпроса. Много специална и почти необорима. Той беше разбрал, че при определена обработка в специалната си лаборатория зегандарианските деца могат да извикат в нашия свят ужасни чудовища. Това разбира се се правеше чрез таламуса, който отговаряше за съзнателните реакции. В състояние на сън те можеха да се свържат с отвъдното и да прекрачат някои забранени места. Тъй като сънят, както добре знаем, е особена форма на полусъзнание това не беше невъзможно. “Портата на сънищата” не беше затворена както си мислеха мнозина с елементарното разсъждение на незаинтересовани бездарници, свикнали с новата добре уредена и сигурна социална система, която им осигуряваше препитание.

При така наречения кибернетичен сън се отключваха неподозирани функции на мозъка, които при нормални обстоятелства оставаха в латентно състояние. Хората можеха да буйстват или направо да изпаднат в будна кома, но запазваха особена активност на някои части от своя мозък. И именно на това разчиташе гениалният доктор.

Той беше завършил Нал Рис Мун – специален строго охраняван лицей в Ембодзан – ново малко предградие на Имградон, където се обучаваха най-впечатляващите медици в тази част на Галактиката. Подборът за влизане там беше направо убийствен, но той успя и стана най-прочутият лекар-невролог в цялата Звездна система. Знанията му бяха огромни. Дълбокият му стремеж беше да прекрачва забранените граници на съзнанието и да отключва неподозирани сили, които можеха да бъдат и пагубни. Това го привличаше и тласкаше краката му към Онзи свят. Така наричаха всичко, което се намираше след края на изследваната Вселена. Но какво дебнеше там никой не знаеше! Някои го наричаха Гласът, други Всевишния, а трети просто – Нещото. Но тази абсолютна неопределеност вдъхваше само страх. Страх първичен и необясним. Страх, който можеше да прерасне в убийствен ужас.

Смъртта може да приема различни форми, но малцина се бяха озовавали пред нейното истинско лице. Малцина бяха се осмелили да прочетат заклинанията на Саклин – един голям и неособено обичан луд гений, починал не от старост или лудост, а убит от същото това Нещо.

Гад ‘Ди Ен се беше занимавал с неврология през почти целия си съзнателен живот и не изпитваше особена форма на задоволство, когато трябваше да отговаря на въпроси от рода как да се стигне до това Нещо. Как планетата на предпази моралът си висок и борбен, за да оцелее в състояние на икономическа криза. Някъде там дълбоко в себе си той знаеше, че същото това Нещо търси начин да се свърже с душите на хората от тукашния свят и за него би било чест да осъществи подобен научен “пробив”. Докторът обаче страдаше от един малък комплекс – недооценен от колегите си като плагиат и псевдо учен с недостатъчна оригиналност, той беше класифициран като технократ. В своето съзнание тъмнината се беше вмъкнала в една негова част на мозъка и той ясно разбра, че ще се поддаде. Това беше единственият му шанс да бъде забелязан и да стане Нещо. Може би трябваше да му стане слуга.

Ученията на Ханс, както бяха известни писанията му, не бяха нищо повече от първоначален ориентир, който да му помогне в изследванията му. Той знаеше, че трябва да пипа внимателно. Искаше да бъде истински новатор поне веднъж – дори и с цената на живота си. Къде моля ви се щеше да му се отдаде втора такава възможност? Различните дивотии на разни постмодерни учения му идваха в повече, повръщаше му се дори само при мисълта за тях. Съзнателният му шанс за развитие беше именно това. Но не искаше да поеме такъв огромен риск съвсем сам – необходима му беше помощта на Казук Мон – мощен вещер, развил своите способности до неподозирани висоти. Щеше да направи нещо значимо – да се справи със страховете си и да изтрие толкова срамни петна от своето битие.

Лично беше участвал в две убийства на високопоставени лекари, които искаха да направят аутопсия на няколко от децата, които служеха за мръсните му експерименти. Това беше първото му голямо престъпление. Второто беше подмамването на Архистрата на Синтрос на своя страна. Въпреки че той беше концентрирал в ръцете си огромна и впечатляваща власт, не можеше да се подмине с лека ръка неговата сила и дълбока увереност, че би му станал незаменим помощник. Да именно чрез него оказа и натиск върху Казук Мон и сектата му, която заплашваше да залее планетата.

- Ханс, мили Ханс, ти отвори очите ми. Нещо ми подсказва, че не си загинал – това, че си изчезнал от Нашия свят, не означава, че си изчезнал изобщо. Ни най-малко. Само си преминал в друга форма и съзнание. Твоите записки може да се окажат безценни – изрече той, затворен в мръсното си болнично отделение. Там, нямаше никакво съмнение, той се чувстваше в свои води. Толкова наясно беше, че смъртта дебне зад всеки ъгъл. Толкова сигурен беше в правото на пътя си, че просто на моменти сякаш губеше търпение.

- Докторе, викат ви за операция – изрева с френетична нотка една от сестрите. – Нямате време за губене. Трябва да се явите незабавно!

Беше случай, който не търпеше отлагане. Особена форма на биопсия , за която бяха нужни опитни ръце. Трябваше да се открият причините за лудост на едно от специално обработените от него деца. Нещо в невроните му не беше издържало и мозъкът му беше дал “на късо”.

- Прилича на обикновена реимплантация на спомени - беше казал той. – Защо просто не ангажирате някои от свободните асистенти в отделението? Аз не мога да си губя времето с тези случаи – но внезапно смекчи тона си и разбра, че трябва да е внимателен.

- Къде са те? – попита нетърпеливо. – Искам да ги видя незабавно!

За малко би могъл да предизвика подозрение върху себе си, а това не беше желателно.

Отиде до операционната и огледа умиращите. Личеше си, че нечия неопитна ръка беше пипала нарензиевите им чипове и ги беше повредила, за да не бъде толкова лесно да ги идентифицират. Вложените пеосови интегрални схеми в мозъците им също изглеждаха странно.

“Подобно нещо виждам за пръв път!” – изрече на себе си докторът. – “Тръпки лазят по гърба ми дори като си помисля какво точно са търсили. Серийните номера на платките изглеждат да са от нашата производствена база в Ембодзан. Просто ужасно.”

Тогава си спомни едно стихотворение на Шилер:

„Кой би желал на сенки да се наслаждава,.

С които същността чужд облик получава.

И мамят те надеждата с лъжлива власт?

Да гледам истината гола искам аз!”

В тези думи той сякаш намери много повече смисъл именно сега. Това беше нещо ново. Непознато усещане за яснота и проникновение.

Изпълни всички рутинни процедури и някак си се озова в една особена ситуация, тъй като не можеше да каже точната причина за смъртта. Случаят носеше белези на няколко различни заболявания и дори честно казано напомняше на шизофрения. Това беше доста банално, тъй като пеосовите интегрални схеми бяха всичко друго но не и причинители на подобен вид заболяване. Явно нещата ставаха доста особени.

Арчибалд Пеос беше първооткривателят на въпросните чипове – дори бяха гравирали името му някъде из покрайнините на Емус Нор – новият квартал на богатите в Имградон.

“Защо пред очите ми стои неразрешима загадка, а ясно усещам, че отговорът е някъде близо!”

Асистентката на доктора Урсула фон дер Лан беше винаги край шефа си. Мнозина не можеха да произнесат странното й име, което май имаше някакъв благороднически оттенък. Но пред хора като доктора никога не вирееха никакви благородници! Това беше закон! Някъде дълбоко в небитието се преплитаха съдбите на всичките му подчинени – те имаха една мисия, а именно пробив в името на науката. Толкова различни хора се бяха спирали и блъскали главите си именно там, където те вече бяха проправили пътя за други любознателни умове. Но сега проблемът на дневен ред беше да се види кой стоеше зад зловещите убийства. Извиканите оцелели призрачни войни не бяха специализирани в точно подобен род дейност – те бяха обучени на диверсия и моментално поразяване на противника, както и на контраразузнаване, но това тук трябваше да се извърши от специалист точно по тези въпроси – едновременно медик и детектив.

Дълго не можаха да открият никого, но накрая се спряха на Едуард Бос – мръсно и арогантно копеле, идващо от предградията. Малък и зъл човечец, добре знаещ какво означаваше работата да се свърши в срок.

Бос беше затънал до ушите в кредити, поради прекомерната си лакомия и наглост. Той беше адски гадняр излязъл сякаш от пъкъла. Просто да му се не начудиш, но определено беше голям професионалист.

След извършената аутопсия, Гад ‘Ди Ен го покани в кабинета си и му предложи да седне.

Той естествено прие и някак свъсено гледаше доктора изпод рунтавите си вежди. Смяташе всякакви нови порядки за пълен абсурд и не се размотаваше из отломките на бившите квартали на Имградон като Ензок Ра например. Презираше парвенютата, а докторът като че ли спадаше към тази каста. Но между тях имаше общ интерес – а именно да хванат убиеца или поне някаква следа.

Истинската причина обаче беше, че подозираше смътно, че този убиец е пратен лично за него, защото тъмните сили се бояха, че няма да устои психически и ще наруши споразумението.

Казук Мон действаше ловко, но плановете на Архистрата бяха пълна мъгла. Формално тайният триумвират беше достатъчно предпазливо, спазвайки необходимата дистанция. Но рано или късно все нещо щеше да се случи. И това го знаеха всички.

- Да се договорим първо за хонорара – започна без предисловие Бос. – Трябва да е нещо, което да ми грабне вниманието. Скоро ще ме изхвърлят и ще бъда бездомен. Дъщеря ми дори не иска и да ме види. А аз самият не съм получавал отдавна читава поръчка.

- Казаха ми, че си най-добрият, но все пак искам да проверя уменията ти. Може и да са ме подвели – контрира го без да му мигне окото Гад ‘Ди Ен. – Този случай е твърде деликатен.

- Вижте докторе, няма такова нещо като деликатен случай. Има решени и такива, които остават нерешени с години поради нечие желание. В своята предълга кариера съм се сблъсквал със всякакви ненормалници и маниаци. Нито един не се измъкна накрая. Мнозина очакваха просто да отидат в “Шор Тук”, но професионалисти от моя калибър просто ги изпращаме в “Пържилнята”.

- Това да не е Адът? – осмели се да запита докторът.

- Не бих го нарекъл така. Ние така наричаме онзи свят – подметна детектива. – Но за непосветените “Пържилнята” звучи едва ли не като маркетингов трик – завърши той през смях.

- И каква е логиката да ги изпращате отново там, след като те могат да се върнат – запита го съвсем открито докторът.

- Тази работа не е толкова елементарна – помълча детективът. – “Портата на сънищата” беше затворена по други причини, които обикновените хора, извън нашата професия, не бива да узнават. Това е само между мен и тях.

“А значи са повече!” – осмели се за поразсъждава доктора, спомняйки си че доста от записките на Ханс бяха пълни с недомлъвки, особено как да се отвори “Портата” отново.

- Мисля да ви оферирам прилично – два милиона зегандариански кредита в брой останалите пет после.

- Аз не работя по този начин – усмихна се, оголвайки кучешките си зъби Бос, - за да ви докажа стойността си, нека ви дам малък жокер. Убийството на Екълстоун също не беше случайно.

Докторът усети, че се поти. Явно детективът си вършеше работата доста добре. Но пак оставаха големи празнини. Защо трябваше да го премахнат толкова рано, след като им беше необходим или пък не беше?

- Вижте, докторе, Вие си решавате. Аз съм на Ваше разположение, но при моите условия. Не искам да се хвърля дори и най-бегло петно върху професионалната ми репутация. Ще ви дам и втори последен жокер – нещо около тарашдукианците понамирисва. Тази секта започна прекалено бързо да се разраства, а всякакъв род религиозни дивотии ми идват в повече.

След последните му думи докторът се убеди, че се е спрял на правилния човек. Но отново не побърза да приеме офертата му – вместо това реши малко да дриблира с топката. Защо всичко трябваше да свършва така? Не, той имаше по-големи планове.

- Ще Ви дам искания хонорар, но при едно-единствено условие – сякаш се поотпусна той. – Не искам името ми по никакъв начин да се замесва в разследването.

- Бъдеше спокоен, аз знам как да спазвам професионална етика – мрачно отговори детективът. – Но освен искания хонорар трябва да ми осигурите и други неща.

Докторът се озадачи, но реши да не се предава. Беше се спрял на този човек, за да му пази гърба и да проучи как се канеха да го очистят. Защо да не поживееше поне още малко? За какво му бяха всичките тези дипломи и красиви отличия? На кого му пукаше след като повечето му колеги завършиха и се ожениха? Докторът въобще беше твърде странна птица и дори подчинените в отделението му не можеха да го приемат. Но той знаеше, че с подобни тъмни сили шега не бива.

- Виждате ли, за подобна задача, аз няма да мога да се справя сам – призна откровено Бос. – Трябва да събера екип, а затова ще са нужни много пари. Много повече от споменатите седем милиона кредита. Знам, че сте заможен човек, най-богатият имплантатор на спомени, но ще ми трябват наистина много пари.

- Колко? – изпъшка Гад ‘Ди Ен, започнал да осъзнава, че се гласи нещо наистина голямо.

- Минимум петдесет милиона в предплата и още толкова след като приключим – изтърси равнодушно детективът.

- Но дори и аз нямам толкова – почти изписка медикът. – Такава сума е по силите само на Архистрата на Синтрос и на Върховния Ом Гур Нал на Зегандария. Никой друг не може да ги даде! – завърши той с френетична нотка.

- Знам това добре – поверително изтърси детективът. – Но цената е твърда. И няма да отстъпя и цент!

Гад ‘Ди Ен потъна в нерадостни мисли. Откъде-накъде щеше да пита Архистрата за подобно нещо? Опита се да остане непроницаем, но не беше лесно да скрие избиващата отдолу пот.

- Да разбирам ли че приемате? – натърти отново детективът.

- Да – предаде се докторът. – Ще намеря начин да Ви платя.

Двамата си стиснаха ръцете.

Свръхмодерният небостъргач, където се намираше болницата “Емвор На” имаше поне хиляда етажа. Единствената сграда, която беше почти толкова висока, беше Цитаделата на Архистрата – управител на Синтрос.

Детективът се опита на вземе квантовия асансьор, който да го отведе до подножието на грамадната постройка. Тогава ненадейно се обърна и се осмели да запита медика нещо, което явно глождеше любопитството му.

- След като популацията на планетата е толкова малка, защо някой изобщо е издигнал подобно здание след Втората преселническа вълна? Не виждам никакъв смисъл и логика.

- Много просто искаха да обединят хората в нещо общо. На всеки етаж се помещават различни неща. А много от етажите са напълно празни, в очакване на нов живот или на по-добри времена.

- Вашият модел на развитие ми се вижда обречен, докторе. Ще ме простите, но ние никога не пристъпваме границата на Ембодзан. Тук живеят други хора – сниши своя глас детективът.

Докторът мълчаливо се обърна и влезе в кабинета си. Беше затаил дъх.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Биопсията е медицинска процедура, чрез която се взема малко парченце тъкан от различни органи на тялото. Тя се обработва и оцветява в специализирани лаборатории, след което лекар специалист (хистолог) я изследва под микроскоп. За повечето от сериозните заболявания при човека биопсията има решаващо значение за определяне причината на болестта, нейната напредналост, както и за лечебното поведение.

* Фридрих Шилер – Поезията на живота