Аврора знаеше, че той няма да дойде, но въпреки това си поръча още една чаша „Пино Ноар”, извади цигара и продължи да гледа през прозореца към падащия сняг на улица „Париж”. В заведението влезе млад мъж в светло-сиво палто и забеляза червенокосата дама да се опитва да си запали цигара. Опипа джобовете си за запалка, но не намери, защото той всъщност не пушеше и сега жестоко съжали за това. Бързо се окопити и потупа по рамото един от мъжете на бара, попита дали има огънче и когато очите му се отклониха за миг към дамата до прозореца, съседа му по място, който бе оставил качулката на сиучъра си нищо че бяха вътре, се усмихна и му подхвърли запалка с лого на Ливърпул. Жената бе достатъчно вглъбена в мислите си и не забеляза нищо от тази сцена. Не го погледна и когато й подаде огънче – помисли си, че и Кирил е фен на Ливърпул и нищо чудно това да е неговата запалка, но реши, че се побърква и си дръпна от цигарата, докато мъжът до нея се обзалагаше със себе си, че очите й са зелени. На масата пред нея, подпъхнат под пепелника имаше пощенски плик с инициали „К. М.”. Той постоя още няколко секунди, зачуден дали и какво трябва да каже, но тогава женски глас от дъното на бара го извика и беше принуден да остави своята непозната.
Аврора го познаваше достатъчно добре и знаеше, че той няма да дойде, но не откъсваше поглед от улицата, където малко момче с шапка на червени и бели райета и синьо яке замери със снежна топка побелял мъж, който разхождаше кучето си. Крайчетата на устните й потрепнаха, но запазиха формата си. Някой й беше казал, че в декември винаги има уют. Погледна към плика с един-единствен лист – лист с всичко, което не беше казала на човека, който нямаше да дойде, лист с няколко реда – като обобщение в ученически есе, което трябваше да предаде, за да продължи с живота си… Реши да остави всичко на съдбата - ако старецът се скара на момчето, значи е време да си ходи. Секунда по-късно забеляза заканителният му пръст насочен към момчето, кучето се разлая, тя изпи останалото в чашата си, остави пари до пепелника и звънецът на вратата отекна след стъпките й.
Спря на тротоара, извади цигара, но си спомни, че няма запалка и изпусна облаче дъх с едно „Мамка му!”, точно когато звънецът се сля с „ЧАКАЙТЕ!” и тя се обърна, за да види леко задъхан мъжът, който й беше дал запалка.
- Забравихте си писмото – посочи към масата - Тръгвате ли? – Аврора се огледа, за да се увери, че говори на нея – пясъчно русата му коса беше разрошена, бузите му бяха почервенели – Ако искате да ви закарам? – Аврора присви вежди, което го накара да се усмихне още по-широко – Със сестра ми искам да кажа – посочи една жена с коса в същият нюанс и бял пуловер в дъното на бара – ще си тръгваме скоро и ако не бързате… - тя се вгледа в устните му, сякаш говореше на непознат език и имаше нужда да отгатне думите му – Ще изпием още по едно и тръгваме… - наведе глава, за да срещне очите й и мислено се поздрави, защото беше спечелил облога със себе си, очите й наистина бяха зелени - ако искате, разбира се?
Аврора постоя още секунда, загледана в усмивката на непознатия – усмивка, която подхождаше много повече на лицето на малко момче - премигна няколко пъти, кимна и прибра цигарата обратно в кутията, докато той задържа вратата за нея. Топлината и разговорите отвътре ги заляха, когато жената, представена като негова сестра, остави чашата си и им се усмихна под какаови мустачки, които миг по-късно изтри с опакото на ръката си. Аврора се усмихна на жеста и двамата се насочиха към нея, без да забележат, че един мъж от бара с качулка ги проследява с поглед.
Кирил остана загледан в тях още няколко секунди. Размениха се ръкостискания, сервитьорката взе нови поръчки, русата дама се разсмя на нещо, което мъжът беше казал, а Аврора само сведе глава и се усмихна. Този необичаен жест задвижи кинематографската лента в съзнанието му и пред очите му минаха няколко кадъра от последните години – Аврора свита на пода в банята; парчетата от телефона му отскачат от стената, когато го разбива; Аврора слага синия си пуловер в куфара; Аврора тича по стълбите; Аврора разтваря устни, когато го вижда с друга; мокрите червени кичури около лицето Аврора, когато отваря вратата; нежните ръце на Аврора стиснати в юмруци, докато крещи, че той ще я побърка; Аврора го целува; Аврора разбива юмруци в гърдите му; Аврора свежда глава, когато си тръгва за пореден път „завинаги”; съобщението от Аврора да се срещнат днес и думите й „да продължим напред, да няма нещо недоизказано”… Да продължим…
Беше дошъл по-рано, за да има време да помисли дали изобщо да се появи. Може би искаше да види колко време ще го чака и когато тръгне - да хукне след нея и да я обвини, че не го обича достатъчно. Може би се беше пристрастил към онези ядосани целувки, които изникват в най-необичайните моменти. Може би тази игра между тях винаги е била най-хубавото нещо и… Смехът на Аврора прекъсна мислите му и той се обърна към звука, както животно би се обърнало към фаровете на приближаваща кола с развалени спирачки. Беше очаквал всичко от тази вечер, всичко без това – там, само на няколко метра от него русата дама бе поставила ръка на рамото на Аврора и двете се смееха. Мъжът сочеше с пръст между тях и каквото и да казваше това ги разсмя още повече. Лицата им бяха зачервени от топлината, от виното, от смеха. Кирил си позволи един последен поглед, тръгна към вратата, спря пред масата до прозореца и миг по-късно звънецът съвестно обяви, че някой си е отишъл, но този път Аврора не го чу.
На тръгване, докато мъжът й помагаше да облече палтото си, тя забеляза, че пощенския плик е изчезнал от масата до прозореца. Навън момченцето със синьо яке си играеше с кучето на дядото, а той почиваше на близката пейка. Аврора погледна към небето – в декември наистина имаше някаква магия…
© Мадлен Аспарухова Todos los derechos reservados