Декември. Сняг вали, разнася аромат на студ, на пустота. Безлюдните улици смирено приемат честта - крехките снежинки да се разбият в заледения им асфалт, тържествено да загинат. Животът им се измерва в секунди, но разстоянието, което изминават за това кратко време, наброява число, голямо колкото светлинни години... че даже и повече. Изминавайки пътя си, обърнат ли се наляво, поглеждат към запада и виждат красивото залязващо декемврийско слънце, което сякаш споделя тяхната съдба. Надясно от тях зее безкрайният изток, изпълнен с морета и океани... Напред е северът, включващ големите градове и скромните селца, замрели в студената тишина, покрити с братята и сестрите им, топящи се под натиска на горещия сив дим, излизащ от комините на покривите на ситните къщички. Ако се обърнат назад пък ще забележат красотата на дълбоките гори, лъхаща от дебрите им, необятни за човешкото око... за човешкото сърце. Нагоре погледнат ли, виждат новородените си братя и сестри, принудени да се откъснат от сво ...