Боби Монев тъкмо бе заметнал въдиците, когато те дойдоха. Бяха две, приличаха си, като близначки.
Веднага им прикачи имена. Една Пепа и една Цеца. Толкова бързо и шумно навлязоха в периметъра му, та си рече – край с риболова. А как го мечтаеше тоя излет – толкова много му се бе насъбрало напоследък, в камион можеше да го натовари. Жадуваше спокойствие.
Откъде се взеха тия две дивачки?
Спряха си розовката кола с балони накичена, току до неговата. Набичили яко радиото на станция, която обикновено се слуша едва след третата ракия. “Алармаджийки, купонясвали цяла нощ, реши той, дошли да се удавят. Не можаха ли във ваната да го направят, ами са били път до тук, та да ми изплашат рибата!”
Съблякоха се още там, разхвърляйки дрехите си по брега. Две еднакви, яркожълти рокли, които изсулиха като змийски кожи и оставиха сгърчени до предната гума на автомобила. Не бяха голи отдолу, не. Имаха татуиран бански. Толкова реално забоден в прекрасните им тела, все едно срасъл се с тях.
Смееха се шумно, наближиха го, и на предупреждението му: “шът!” нацупиха смешно физиономии и запристъпяха на пръсти. После…
После се хецнаха неканени при него, едната седна направо на земята, кръстоса крачета, а другата му се овеси на врата. И го зацелува. По главата, по челото, по очите. Първата следеше да не е пропуснала някое место и го сочеше със сладкото си, като шоколадов сладкиш, пръстче.
В началото се опъваше. Бе се цял вмирисал на тор, докато копа за червеи, със залепнала от пот на гърба риза. Никaк не му беше до щуреене. Полека-лека се отпусна, щото си реши, че това ще е поредното от чудесата, съпътстващи днешния ден. Сън, дяволски сън е, и тия двете са пристигнали от друг някакъв свят, толкова дивни и прелестни съзнания, така добре изглеждащи и ухаещи; какво пък, нека малко го поглезят.
Сега му се е паднало.
Поне на сън да изживее някои неща.
Точно това му и каза едната:
- Всичко, което поискаш днес, ще ти се сбъдне.
- Да, бе! – не повярва той.
- Да, я! – през смях му отговориха.
- Да не сте златните рибки, а? – ухили им се.
- Не! Ние сме много повече от някакви си “златни рибки”. – твърдяха – Изпратени сме тук, за да направим последния ти ден хубав. За сбогуване, преди… сещаш се, нали?
- Да бе, да, сещам се, как не! – смееше се вече и той, чудейки се какво му е смешното.
И както и тримата си се кикотеха, изведнъж усети как брегът под него поддаде и той хлътна. Пръстта започна да се рони под краката му, омеси се с вода, превърна се в кал, лепкава и гнусна, която като всеядна подземна твар, го засмука жадно към дъното. Вече бе затънал до коленете. После до кръста. До гърдите.
- Ето, виждаш ли, дори не ти и пука! – през смях му викаше едната, която кой знае защо, бе нарекъл Пепа.
- Да, да! – повтаряше и се задъхваше, едва успявайки да поеме въздух. - Дори не ми и пука!
- Ако не сме ние, тук и ще си умреш! Затънал в собствената си воня, давейки се в нея, буден през цялото време и с ясно съзнание. – поучаваше го Цеца.- Ужасна смърт!
- Ха-ха! Да бе, ужасна смърт! – превиваше се от смях.
- Обаче!- вдигна пръстче-сладкишче и го размаха пред лицето му - Тогава точно се появяваме ние и, хоп! – те спасяваме. Какво ще кажеш?
Боби Монев не успя нищо да каже. Усети как излиза нагоре плавно, без усилия и болка, като автомобилно бутало от ризата си, или не, по-скоро като тапа с добре навит в нея тирбушон. Излезе и толкоз. Калта под краката му направи само едно: “Шльоп!” и сви ядно грозната си, безформена уста. Все едно не я е имало.
Водата кротко я заля. И толкоз.
После…
После ловиха риба. Пак повториха, че всичко, което поиска днес, ще му се случи. И го попитаха :
- Сега вярваш ли ни?
Той не вярваше, искаше още! Още!
И защото, сигурен бе, че е в сън, а в съня си човек обикновено изживява онова, което инак не може, си помисли за Ирина. За това колко хубава жена е станала и как в главата му цял ден друга мисъл не можеше да се задържи, не и след случката от сутринта, когато…
- Не! – скочиха и двете със строги усмивки. – За днес стига с Ирина! Искай друго!
Не разбра какво точно за днес стига с Ирина, но се съгласи - ще иска друго. Но какво друго?
И тогава си спомни една притча за един, който нахранил едни други с няколко риби. Той никога не бе вярвал в това, и в духа на експеримента, а и защото бе сън, непрекъснато си го повтаряше, реши, че и него ще му трябват седем – осем големи риби, за да си нахрани прасетата. Нямаше никакви прасета, разбира се, но ей така, искаше му се да ги провокира, да им натрие сладките нослета на тия, доказвайки им, че това, дето му се случва в момента, не е истина. Или пък, да види докъде стигат границите на човешките щения в сънищата. Пък и беше толкова забавно!
И докато си помисли за рибите – хоп!, плувката му изчезна под повърхността. Звънна, опъна се тетивата, едва спинингът му не излетя във водата. Сграбчи го здраво, позната треска на стар риболовец го обзе. Забрави за тия двете, усети нещо доста едро на кукичката, отпусна аванса, засвири макарата. Рибокът - шаран, над пет кила, помисли си той, се шмугна на дълбокото, но нямаше наблизо скаличка или папрат в която да се набие. Знаеше Боби Монев, звярът си имаше лимит на силите. След половин час борба поддаде, отлепи се от дъното и мудно, без желание заплува към повърхността. Навиваше влакното Боби, водеше рибата към брега, показвайки и с умели движения точното място, откъдето искаше да мине, огромна усмивка бе застанала на лицето му и за нищо, ама за нищо не мислеше в момента. Светът бе престанал да съществува за него. Времето бе спряло, бяха само двама с рибата. С изтръпналата си от болка в китката ръка, стискаше пръчката, а с другата гребна с манчока. От водата се показа главата на огромен шаран, погледна го с неми очи, в гърба му мазно блесна и се отрази обедното слънце, хрилете примирени поемаха последни глътки живот.
- Е-хе-хеее! Е-хе-хеее! – подскачаше Боби около улова си, но нямаше никой, нито един заблуден летовник или някой друг риболовец, на когото да се похвали. Странно опустял беше брегът днес, само двете татуирани Цеца и Пепа подскачаха около него, като две извънземни богини на лудостта, а смехът им шантаво се гонеше със слънчевите зайчета, отразени от стъклата на розовата им кола.
- Сега какво? – питаха в един глас и двете – Сега какво, какво, какво?
- Шът! Тихо, бе! – правеше им забележка, а вътрешно се надуваше – “Какво, не съм ли страхотен, а?”
- Ей, страхотен си! – сякаш четяха в главата му. – Страхотен си… а-а-а…
- Рибар! – добави другата – Страхотен си рибар!
- Да, да! Страхотен рибар! – поде пак първата, и заприпкаха около него и рибата му, пляскаха с ръчици, обсипваха го с целувки.
Отново се запита: “Това сън ли е, или не! Или вече съм за четвърти километър?”
Нямаше от кого да получи разумен отговор за случващото се, затова продължи да се забавлява и да осъществява плана си, стъпка по стъпка. Първо налови рибата. Безмълвно и без проблеми излязоха още шест. Все такива огромни, с мазни лъщящи гърбове, тъжни примиренчески очи, в които огънчето на живота блестеше някак изкуствено, като знак за неизбежната участ. Поседя още час, но не клъвна повече. Захрани мястото, смени кукичките, кордата, накрая отново мястото. Двете близначки го следваха по петите и го наблюдаваха с любопитство.
- Хм – мърмореше си, - аз поисках осем, а хванах само седем, явно все пак не съм съвсем луд, а тия, двете, яко ме баламосват…
В тоя момент въдицата пак потрепна. Нещо, ама много едро и силно се бе закачило, но докато рече да отпусне аванса, макарата засече, чудовището под водата ядно тръсна муцуна, скъса тетивата и заби в тинята на дъното.
- Ах, мамка му! - изпсува, а Цеца се приближи до него и замислено каза:
- Това е заради израза “седем-осем”... В теорията на безкрайната вечност не съществува такъв израз. Има строго определени величини, които се измерват с обикновени числа: седем, осем, девет и… така нататък, но никога нищо с тире по средата. Средно положение не съществува. За разлика от някои житейски ситуации. – Усмихна му се мило. – И Бог не обича средняците. Нали се сещаш за какво ти говоря? Дори в мечтите си бъди конкретен и последователен! Дори да си сигурен, че надскачаш възможностите си, пак опитай. Поне веднъж, но опитай!Не спирай да мечтаеш и да опитваш! Но не очаквай чудеса. Ако си честен със себе си, и съдбата е благосклонна.
След което го целуна нежно, погледна го в очите и запита:
- Така, а сега?
- Да, а сега, какво? – присъедини се към въпроса й Пепа.
- Сега… Сега отиваме да нахраним прасетата с рибата.
- Отиваме! - ентусиазирано гракнаха и те.
По пътя към града се сети за местност в покрайнините, до бивша спирка и изоставени складове.
Там и намериха масивно изградена постройка, с ограден двор и бариера, пред къщичката на пазача.
Посрещна ги охраната – здравеняк, който отдаде чест на минаващите коли. Спряха пред чиста, циментирана площадка, на която се излежаваха, припичаха на слънце, любеха и множаха, огромни бели зайци. По-големи от прасета, по-пухкави от пудели и с вълна на тънкорунна овца. Когато им раздаде рибата, под одобрителния им рев и овациите на Цеца и Пепа, Боби се почувства някак значим. Сякаш раздаваше живот. Чувстваше се такъв, какъвто всъщност би искал винаги да е – човек, от който да зависи някой, и тоя някой да цени направеното за него и да му е благодарен.
Сълзи на умиление пред собственото “Аз” се стекоха по лицето му, а за пръв път двете хубавици го наблюдаваха мълчаливи отстрани.
След като се наслади на минутката си слава, го поведоха към ъгъла на постройката, където имаше малко, кокетно ресторантче, останало незабелязано под листака на огромна, дива лоза.
“Абе, стават едни работи – мрънкаше си Боби, – ама, да видим докъде ще я докараме така, с тия небивалици!”
Седнаха на маса, отрупана с деликатеси. Поднесоха любимата му сливова с таратор, много чесън и смлени орехови ядки. Боби пиеше като по часовник, опитвайки се да надделее над съмненията си за нереалността на случващото се с количества алкохол, но не се опиваше. Ароматът на питието повече му въздействаше, отколкото съдържанието. Момичетата около него отново лудееха, помещението се огласяше от смеха им и любимите му мелодии, които джубоксът сам пускаше.
Неусетно се отпусна. Притвори очи и се заслуша. Мелодиите го връщаха години назад. Видя свитият, дребен Боби, когото съучениците на подбив наричаха Мишок, Ирина - първото момиче, което хареса, срещна строгият поглед на баща си и потръпна, чувайки познатото: “Учиш или пак с глупости се занимаваш?”, и гласът на майка си, разтревожен, загрижен и изморен, след поредният тежък ден в текстилната фабрика…
Видя се и в университета. Очилат, хилав младеж, с едва набол по бузите мъх, сгърбен под подигравателните погледи на състуденти и преподаватели, бродещ като призрак из коридорите, кънтящи от смеха на неустоимата Ирина, превърнала се в съблазнителна, млада дама. Видя се скрит в розовите храсти пред дома ù, кървящ от шиповете и завистта, клокочеща в душата му, хленчещ и самосъжаляващ се, че не е сред опашката ухажори пред портичката на двора ù.
После…
После бракът с невзрачната, кротка и търпелива Нина. Стремежът му за самоутвърждаване и властване над нея и двете им деца, влагата в квартирата, простира с пелените, които трябваше да размества, за да иде до другата част на стаята.
Разправиите за пари, алкохолът, първите му изневери, тъжните ù, разплакани очи. Разговорите до сутринта. Обещанията.
Жалката службица на неизкласилия студент по право, гадният шеф с вечните му претенции и кисела язваджийска физиономия
Първите злоупотреби.
Изкушението от лесните пари.
Новата квартира. Колата на старо. Вторият му костюм в живота. Палтото от норки и обещанията пред Нина – “ Край! Каквото било, било!”
Ревизията в службата, потулването на документи.
Шефът и ревизорът на банкет, на който хубави млади момичета танцуват в унизителни заешки костюми.
Продължаващите след ревизията злоупотреби.
Още злоупотреби.
И още.
Стресът. Алкохолът. Изневерите.
Втората кола в живота му.
Първата родителска среща, в която изведнъж се почувства засрамен, когато се оказа, че не знае в кой клас са близнаците.
Разговорите с Нина до сутринта. Обещанията.
Погребението на гадния шеф.
Новоназначението, посрещнато като манна небесна.
Властта зад голямото бюро в огромния кабинет.
Късата пола на секретарката.
Пачките в касата, които сякаш нямат край.
Мезонетът за любовни срещи.
Командировките.
Мерцедесът.
Алкохолът. Изневерите.
Предупреждението на Нина.
Обещанието.
Батакът в службата. Липсите в касата.
Алкохолът. Изневерите.
Алкохолът.
Празният дом, след поредна “командировка”, елхата за Нова година с увисналите по нея мъртви светлинки и никому ненужните подаръци, пръснати по пода.
Подът вече не блести от чистота.
Подът на новия дом потъва в прах.
Никой не влиза.
Приятелите му го избягват.
Нина. Разкаянието му. Молбите. Увещанията. Обещанията.
Нина е ангел! Децата са ангелчета! Боже, къде ми е бил умът!?
Уволнението на секретарката – любовница.
Заплахите ù.
Внезапната ревизия.
Страховете.
Следователят.
Следствието.
Препълнената съдебна зала, където сред любопитните погледи, истински загрижени за него са само очите на Нина. Те му даваха кураж да запази спокойствие пред атаките на прокурорката.
Ирина!
Ирина е все така хубава, дори още по-хубава в строгото си, делово служебно костюмче, което не скрива пищните ù форми.
Ирина е обвинението. Безпристрастна е.
Винаги е била, затова е от другата страна.
“Много си хубава!”
Каза ù го в една от почивките. Не флиртуваше. Просто никога не бе се доближавал толкова близо до нея.
Тя го чу. И разбра, че е искрен.
И изведнъж фактът, че трябва да съди бивш съученик, придоби неясен смисъл в съзнанието ù. Долови колебание, което премина в неочаквано смущение, изчервиха се страните ù, почувства се неловко, но личеше колко ù е приятно от чутото. Жената в нея, свикнала на лъскави победи в обществото и сред мъжете, благодарение на неустоимия си чар и интелект, някак взе превес над служебната ù ангажираност и безкомпромисност, пренебрегвайки отговорността и задълженията към закон и общество.
Мотивацията ù се скърши. Никога преди, а и след това, през годините, срещайки се и студено кимвайки си с него по улиците на града, не бе очаквала тези думи. Единственият мъж в света, който не се бе опитвал да я свали или да ù се натисне, да я изведе на вечеря или обещае романтичен уикенд в Аспен.
Единственият незачеркнат в ученическия ù албум – смотанякът Боби.
Странно протече този съдебен процес.
В един момент Боби се оказа с двама защитници - служебен и Ирина.
Залата онемя от незабравимата пледоария на обвинението в полза на обвиняемия, а адвокатът му трескаво си водеше бележки от нагледният урок по защита на клиент.
Съдийката, приятелка с Ирина, с която ходеха на шопинг и фитнес, нищеха светските клюки по коктейли и приеми, бе задрямала, сигурна в силата на методите и аргументите ù. Много обичаше да води делата ù, защото си знаеше работата.
Когато я събудиха да прочете присъдата, някак без огорчение си помисли, че и тя все някога трябваше да загуби дело, стига си е вирила хубавото носле.
Нина се разплака и обеща да запали сто свещи в църквата.
Боби за пореден път се убеди, че никой не е в състояние да разбере жените и се затича към гаража, където в един кашон бяха натъпкани рибарските му принадлежности. Днес реши наистина да си почине.
Никой не обърна внимание на двете красиви, млади дами в жълти рокли, които първи излязоха от залата и седнаха в розова кола, обкичена с пъстроцветни балони.
* * *
Боби скочи от стола, масата отхвърча встрани. Джубоксът бе замлъкнал. Цеца с лукава усмивка го наблюдаваше. Пепа пушеше от дълго цигаре, а димът от него се стелеше в помещението на синкави талази.
- Това… какво беше?... Като че ли се бях върнал години назад…
- Да. Беше. – кимна му Цеца.
- Толкова реални бяха образите…
- Нищо и никакво изображение… Майтап работа – усмихна се Пепа.
- Висококачествена холограма – отбеляза Цеца.
- Холограма – кимна неразбиращ Боби.- Аха, холограма значи…
- Хареса ли живота си? – запита го Пепа, изгасейки цигарата.
- Животът ли?
Боби усещаше как започва ситно и на тънко да се тресе. В миг в главата му отново нахлуха всички образи от последните събития.
- Животът ти такъв, какъвто го живя, смесен с представите ти за друг един живот, който би искал да живееш.
Цеца бе съвсем сериозна.
Пепа бе сериозна.
Боби бе объркан.
Отстъпи назад, спъна се в падналия стол, закрещя:
- Махайте се!... И двете се махайте от очите ми! Това… това не може да е истина, стига толкова! Стига!... Вие сте фалшиви, нереални сте, това е сън… Някакъв абсурден, дяволски сън… Но аз ще се събудя! Трябва да се събудя!
Изскочи навън. Слънцето го посрещна сърдито, смръщи се и тъмен облак закри лицето му. Нагнетеният въздух се бе изпълнил с електрически заряд, земята трептеше, маранята се бе сплескала от напрежението и се стелеше над сградите, превръщайки се в яростна стихия, заплашваща да изпепели всичко по пътя си.
Обърна се назад. От циментираната площадка с ненавист го гледаха злите очи на безброй освирепели вълци. Той познаваше поименно тези вълци с излиняла козина и омазнени вратовръзки, омраза и мъст се четяха в очите им, искаха да го разкъсат, бяха настръхнали и свирепо ръмжене се носеше от кръвожадните им муцуни. Зайците, милите добри зайци, бяха изчезнали в едно с благодарността, която му дължаха. Той ли бе създал тия чудовища, които искаха да го унищожат?
Огражденията скърцаха тревожно, огъваха се стоманените тръби, късаха се заварките, едва удържаха напъна на освирепялата глутница.
Втурна се обратно в помещението. Момичетата се качваха в розовия си кадилак, озовал се необяснимо как вътре. Балоните отместиха, избутаха покрива встрани, надувайки се сами, и всеки момент щяха да полетят и отнесат със себе си единствения цветен сън от живота на Боби Монев, в едно с цялата красота и чародейна сила на Цеца и Пепа.
- Почакайте!… Стойте!… Моля ви, почакайте ме!…
- Ти ни прогони, не помниш ли? – с горчивина в гласа промълви Цеца.
- Аз… О, Боже! Съжалявам!... Моля ви, не си отивайте!... Моля ви… Дайте ми шанс, последен шанс…
Отвън тътенът нарастваше. Притъмня и плисна дъжд, който през отместения покрив нахлуваше с черни струи и образуваше кални потоци. Помещението бързо се пълнеше. Проблесна груб, люспест гръб и мощна опашка вдигна огромен фонтан вода към небето.
- Господи…Това какво беше!? – изпищя Боби.
- На алигатор ми заприлича – долетя през шума от стихията гласът на Пепа.
- Стига бе!… Какъв алигатор!?… Откъде тук алигатори!?… И защо тая вода не се отича никъде… Какво, по дяволите, става?...
- Нещата си идват по местата, Боби. Когато човек не желае да се промени, опитва да промени околните, следователно и останалата част от света. Природата не приема такова вмешателство, намесва се, за да тръгнат нещата по естествения си път…
- Какво общо има природата!?
- … всичко, което се случи, нормално ли беше? – викна Пепа.
- Какво?… Кое да е нормално? Защо си мислите, че съм правил нещо ненормално? Постъпвах така, както постъпват всички…
- И това те оправдава? – гледаше го строго Цеца. – Всеки отговаря за постъпките си, Боби.
- Стига!... Трябва да има начин!... Вие можете да го направите!... Спрете, за Бога, това!... Спрете го!...
- Кажи сбогом, Боби! – неумолима бе Цеца.
- Има ли поне с кого да се сбогуваш? – допълни Пепа.
- Или поне един човек, който да съжалява за теб? – разкъсваше го ехидният глас на Цеца.
- А ти, Боби, съжаляваш ли за нещо? – гледаше го в очите Пепа.
Чу се оглушителен шум и една от колоните на входа рухна. Цялата сграда се тресеше под напорите на стихията. Водата го бе заляла до кръста и се покачваше. Видя как към него заплува още едно чудовище, и още едно, и още…
Момичетата се спогледаха.
Отвън виеха вълци. Трясък на счупени стъкла и зловещо стържене на метал подсказваха, че конструкцията на сградата няма дълго да издържи.
Току до него зина огромна паст, лъхна го смрад на изгнило, повдигна му се от вонята, която го блъсна в гърдите, задъха се, кръвта във вените му се втвърди от страх, целият се вцепени. Нямаше глас да извика, можеше само безмълвен да наблюдава как проблеснаха огромните зъби пред лицето му, а малките, жестоки очи, бяха безчувствено вперени е него.
И в тоя момент го сграбчиха чифт ръце. Повдигнаха, извадиха го от водата, чу как кръвожадните кастанети с трясък се затвориха току зад него. Рев на разочарование и гигантски водовъртеж от мощните опашки на влечугите го изпратиха.
Боби се свлече треперещ на седалката, а розовият кадилак полетя над града. Последното, което видя, поглеждайки надолу, бе невероятната руина, в която се бе превърнала постройката, наводненият ù двор и давещи се зверове, чийто кански вой изпълваше простора.
После…
После изведнъж се озова на езерото, нагазил до кръста. С риболовна пръчка в едната, и с манчок, в който жълтееше тлъстият гръб на три килограмов шаран, в другата ръка.
Огледа се изплашено и припряно излезе на сушата, хвърляйки, като че ли горяха дланите му, всичко на земята.
Брегът бе пуст. Слънцето лениво се излягаше над главата му, оглеждайки се в огледалото на езерото. Няколко облака свенливо го бяха наобиколили в закачлив флирт. Пееха птици, смок пролази в близките храсти.
Нямаше розов кадилак.
Нямаше Пепа и Цеца.
Само мътните очи на рибата го гледаха немигащо. Устата ù бе отворена широко. Мощно, с бесен ритъм се повдигаха хрилете, потрепваше заплетена в капроновата мрежа, опашката.
Рибата мълчеше.
Мълчеше и Боби.
Бе имал най-невероятният сън в живота си.
Бе флиртувал със най- необикновените, страхотно красиви жени.
Бе усетил как се е чувствал Христос, когато тълпата в Йерусалим е викала “Осанна”.
Бе на крачка от “Разпни го!“
И бе разбрал колко неразумно е човек да се прави на Господ.
Трескаво нахвърля такъмите си в багажника. Трябваше да се върне веднага в града. Да се срещне с адвоката си. Утре му предстоеше важно дело. Най-важното в живота му. И трябваше да променят генерално пледоарията си. За да си дойдат нещата по местата. И за да не остава и друг апартамент празен, като неговия.
Преди да седне в колата, нагази още веднъж и внимателно пусна шарана. Рибата за момент остана в плиткото, недоверчиво килната на една страна. Сетне неуверено се раздвижи. Торпедовидното ù тяло бавно наемаше скорост, перките ù запориха водата. Миг преди да изчезне съвсем от погледа, широкият ù гръб изписа красива парабола беззвучно и плавно, а опашката ù весело изпляска.
Боби Монев започваше нов живот с едно добро дело.
Колата му го понесе към срещата със съдбата.
Не погледна в огледалото за обратно виждане. Бе решил, каквото ù да му коства, да върви и гледа само напред.
Ако бе погледнал, щеше да види как две неземно красиви създания, в ярко жълти рокли, създания от друг свят, с доволни усмивки сядат в паркиран зад храстите розов шевролет.
10.01.2010.
Румен Романов
© Румен Todos los derechos reservados