Вратата се отвори и прекъсна мислите ми. Някакъв младеж с гладко избръснати бузи и леко посмачкана прическа се промъкна през нея и ми се усмихна. Тази усмивка беше прекалено топла, за да мине за дежурен поздрав към съсед. Отвърнах с някаква гримаса, колкото да отбия номера и тъкмо щях да отклоня поглед, когато той най-безцеремонно се тръшна на пейката до мен и ми заговори така, все едно досега него бях чакала. Изобщо не чувах думите му, погледът ми беше прикован в една пукнатина на рамката на очилата му... толкова незабележима... само след много внимателно взиране човек можеше да види, че са лепени... майсторска работа, си помислих...
- Кой ти поправи очилата? - попитах. Това явно го изненада, защото се опули срещу мен неразбиращо.
- Аз, но не е в това въпроса. Не ме ли слушаш изобщо?
- Ами май не, извинявай, отвърнах аз. А познаваме ли се изобщо?
- Какво ти става?! - сепна се той, по-скоро обиден, отколкото изненадан. Толкова ли съм ти противен, че се правиш, че не ме познаваш?
Сега б ...