Д Е Т С К А К О Л И Ч К А
Количката весело подскача по тротоара, бурканите ми вътре в чувала странно звънят. Есен е. Обичам го този сезон. Просто го обичам. Притихнал, спокоен, ухаещ. Като знак за вечност. Боготворя го. Защо плача? Есен е, а аз плача. Количката и бурканите пеят, аз плача. Слънцето ми се усмихва, усмихва, гали ме, аз мажа сълзите по лицето си... с длани. Мъжът до мен бута количката и говори.
Поглеждам го. Един-единствен зьб, отгоре вдясно, е побягнал неестествено навън. И още по-неестествено е пожълтял. Човекът непрекъснато ми говори и тоя зъб непрекъснато се показва странично. И още по-неестествено блести на обедното, топло, септемврийско слънце. Аз също нямам зъби... усмихвам се. Есенното слънце е изсушило току-що сълзите ми. Слушам го. „И кой, на ония години, на оная работа, на ония пари е вярвал, че ще стигна до тук. По 500 лева само аванс съм вземал!” Отстрани от устата му излиза бяла пяна и странно полепва по устните му. Той дори не я облизва. Тя също блесва на ли ...