Насред поляната стоеше мъж с прошарена коса и носталгично лице. Очите му бяха угаснали - сякаш хиляди самотии се отразяваха в тях. Хората в града говореха, че би трябвало да е свикнал с липсата й, но той не успя. Как да приеме, че нея я
няма, когато детският образ-мечта все още изплуваше в сънищата му? Всяка заран първите лъчи на слънцето го връщаха към
нейната ласка, към онзи незабравим миг...
     Никога не я беше винил - нито за пропиляното детство, нито за годините по сиропиталищата. Единствената мисъл, която го крепеше до последно, бе, че тя ще се върне. Дори като глава на семейство, той все още се държеше за тази надежда. Искрено вярваше, че появата на детето му ще я подтикне към разкаяние. Но и този блян бе жестоко потъпкан...
     Спомни си, че като дете все повтаряше: "Ще дойде, ще видиш, ще дойде, защото ме обича". Приятелите му обикновено реагираха със смях, а учителите го прострелваха със съжаление. Въпреки това, с детска наивност той повтаряше думите като заклинание, изричаше ги и на Великден, и на Коледа. Дори когато брадатият старец му каза, че не може да я върне, вярата на детето не угасна. По-късно, в гимназията, често кладеше огън. Това го бе направило душата на компанията, песните и приказкитему край пламъците привличаха както връстници, така и малки деца. По този начин даряваше на другите сираци частица от
топлотата и нежността, която им е отнета, но огънят беше и символ на надеждата, че тя ще чуе молбата му.
     Едва сега, улегнал мъж, със семейство, той осъзна, че се е лъгал. Този факт притъпи всичките му усещания. Беше глух, както за топлата ръка на Светла върху рамото си, така и за прегръдката на детето. Съществуваше само тази поляна, символ на едно отдавна изгубено време. Една красива мечта... И той затвори очи, за да я види отново...
     Красива жена край огъня, с разпилени тъмни коси, която държи в ръцете си дете... Ласка, която остава в съзнанието на момчето до неговата смърт, ласка, извор на хиляди надежди. Последните думи на приспивната приказка "... и те заживели щастливо", споменът за които пробожда сърцето на мъжа и до днес...
    Това бе единственият спомен, който му беше оставила. Какво се бе случило след края на приказката, бе разбрал по-късно от чужди разкази. Жената оставила детето на поляната и избягала. Защо, и до днес не е ясно. Коя е била тя - също. На сутринта туристите открили детето, спящо с блажената усмивка на обичано същество...
    Мъжът стоеше там с часове. Не усети кога край него пламна огън. Пламъците му припомниха днешния ден, започнал с наивнатамечта тя да е там, да го чака до огъня... И после надгробната плоча, под близките скали... Където е намерила покой и е заживяла щастливо... Значи все пак го е чакала...
    Сепна се, когато чу думите на Светла: "... И те заживели щастливо". Видя я - жената-майка, прегърнала своето дете. Сърцето му се изпълни с решимост - детските мечти на това дете, щяха да станат реалност.