Мильо Велчев

ДЕВЕТ СВЕЩИ ЗА ЖИВИТЕ

   Досега не беше се срещал очи в очи с Лудата. Железният му обръч се беше изтърколил в краката и́, но и двамата не гледаха към него. В погледа на Дончо нямаше страх, дори не любопитство, а някакво възхищение и почитание, все едно се беше изправил пред Мара Гидия — сестрата на Крали Марко. Другите момчета се спряха за малко слисани отстрани, па с весели крясъци заудряха с карачки ръждивите бъчвар   ски обръчи и босите им крака вдигнаха облачета от прах надолу към Кална.

   — Лудо-о-о, Лудо-о-о! — викаха, без да се обръщат. — Къде е Яки-и-и-им?

   Лудата се наведе, взе обръча и го подаде на момчето. За първи път я виждаше отблизо. Лицето и́ изпито, сериозно — тя никога не се усмихваше. Очите нито сини, нито зелени — като Дълбокия вир, в който се удави лани дядо Радион. Долната устна — тънка, горната — по-дебела, леко вирната. И двете напукани, тревожно стиснати. Косата — някога руса, сега бяла и невчесана. Повдигна двете си вежди и с надежда запита:

   — Да си виждал братчето ми?

   Момчето стисна обръча, опита се да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало и не можа да издаде звук. Само повдигна рамене и с нацупени устни заклати глава. Все пак, когато Лудата наведи смирено рошавата си глава и тръгна към пазара, Дончо успя да изхлипа:

   — Не съм, како Ирино.

   Махаше с ръце и си ломотеше нещо, но го чу. Спря се, притисна с една ръка устата си, обърна се и бързо го приближи.    

   — Не съм го виждал – повтори тихо Дончо.

   Знаеше историята на тази страдалчица от дядо си Никола. По време на Новоселското въстание се скрила в двора на Девическия манастир „Света Троица”. Видяла страшни неща. Турците посекли седемгодишното и́ братче Яким — на неговите години — и баща и́ Йосиф. Спасила се, защото я покрили до дувара с телата си. Видяла как хванали поп Георги за краката и ръцете и го разсекли надве, как се гаврили с монахините, преди да минат под ножа. Първо изгорял метохът, после — църквата ... половината село... Не беше набожен човек дядо му. Не че не вярваше. Вярваше в някаква сила, но не обичаше поповете и не ходеше на църква. Само веднаж в годината, на Девети май, влизаше в храма и запалваше девет свещи. Не долу — в сандъчето с пясък — за умрелите, а горе — в свещника — за живите. Не се кръстеше нито на влизане, нито на излизане. Само там, пред пламъчетата на деветте восъчни свещи, девет пъти се прекръстваше и излизаше с вдигната глава. „Девет дни светлина, след пет века тъма! Девет дни свобода, след пек века робство! Това чувство, Дончо — казваше му, докато го извеждаше за ръка от манастирския двор, — не може да се опише, то трябва да се изживее”. И отиваше в кръчмата да почерпи всички „по едно”.

   — Не съм виждал Яким, како Ирино.

   Лудата го погали с дългите си кокалести пръсти — първо по главата, после — по раменете...

* * *

   Лудата го погали по раменете, опипа с дългите си кокалести пръсти копчетата на куртката, паласката с патрони, в която майка му беше намушкала малкото евангелие, посегна и към ножа, но се дръпна като опарена и го погледна ужасена:

   — Не го убивай!

   — Кого да не убивам, како Ирино? – усмихна се Дончо.

   — Турчина – прошепна Лудата и се заозърта уплашено.

   — Не отивам да убивам, а да освобождавам братя и сестри от поробителя. 

   Засвири тръба,  строиха се в колона по четирима, развяха знамето „С нами бог” и закрачиха. Някой даде тон за песен и дружно запяха: „Сбогом, веч прощавай, роде мой...” Беше есента на 1912-та — започна Балканската война!

* * *

   Стоеше приведен в окопа и чакаше сигнал за тръгване. Една патрулна група от четиринайсет човека, сред които беше и Дончо, трябваше да тръгне първа в дълга редица, а след тях и цялата рота. Заповедта беше да превземат височината на юг от чифлика и там да се окопаят.

   През деня турците атакуваха на няколко пъти. Излизаха от крепостта Шейтан тарлю и се втурваха на талази. Виковете им „Алла-а-а-ах, Алла-а-а-ах!” бързо секваха. Напълниха полето с убити и ранени. Чаткаха картечници, избухваха снаряди, хвърчаха шрапнели... Привечер с турските атаки престана и дъждът. Задуха от Север, захладня, но не дотолкова, че да скове земята. Лепкавата кал се събираше на топки по подметките на ботушите и тежеше като олово. Вятърът раздуха облаците и луната се показа кръглолика и бледа.

   Мислите на Дончо бягаха като трънливия храст, дето вятърът го търкаляше надолу по долчината. Мама и тате, братя и сестри, другари, Невена ... стиснала букет от здравец, топлите и́ устни... После — онази недогоряла купчина от хора и слама от българското село, през което преминаха. Турците ги редили с главите навътре, както на село кладат шума за добитъка, ред слама — ред хора. Прекръсти се три пъти. Каква е тази вяра, тази омраза, дето ги кара да убиват жени и деца и после да ги горят?!

   Чу сигнала:

   — Цс-с-с-ст!

   Уговорката беше, като се чуе веднаж „цс-с-с-ст” — тръгват, като се чуе два пъти „цс-с-с-ст, цс-с-с-ст” — спират и залягат. Сложи ножа на манлихерата, по-скоро за да не влезе пръст в цевта, изпълзя от окопа и със ситни крачки се заспуска по склона. Погледна наляво и дясно — всички се движеха приведени в редица и току прескачаха някой труп или овраг.

   Стори му се, че трупът до ярдъча помръдна. Повдигна цевта и внимателно запристъпва. От тук насетне беше като на сън. Блесна огън от пушката на турчина, оглушителен гръм, удар откъм корема (после намери оловото в паласката с евангелието на Йоан)... Дори не се стресна. Съзнанието му се избистри докрай. Учуди се, че не падна, а първо направи крачка встрани, след това скочи връз падналия... С един замах му изби пушката и опря щика си в гърдите му.

   Случи се! Знаеше, че това ще се случи и се беше подготвил. На турските думи го научи Иван Маринов, докато пътуваха от Севлиево за Габрово. А той се беше учил на турски от даскал Никола Дабев.

   — Яшамак истиормусун (Искаш ли да живееш)?

   Луната осветяваше бледото лице на турчина като с прожектор. Големите му сини очи гледаха ужасено ту щика, ту голобрадото българче... Тресеше се и не можеше да отговори.

   — Сен геледжексин Йени кьойя, Троян кааза ...(Ще дойдеш в Ново село, Троянска околия)! Манастирде докуз мум якъджаксън саа олан инсанлара (Ще запалиш в манастира девет свещи за живите)!

   — Евет, евет (Да, да)! – продължаваше да се тресе, но успя да каже турчинът.

   — Сойле „Йемин ет Аллаха” (Кажи „Заклевам се в Аллах!”)! – настоя Дончо.

   — Йемин ет Аллаха! — повтори турчинът и заплака.

   Дончо вдигна пушката и започна да забива щика около главата му. Не беше на себе си. Забиваше и крещеше:

   — Девет свещи за живите, девет свещи за живите, девет свещи...

* * *

   Странно нещо е животът! Как понякога се срещат Смърт и Любов! Женеха се с Невена и хорото наближаваше черквата. Тъпани, гайди, бъклици, смях и веселие... А откъм Пашовци едвам пристъпят в черно три бабички и едно детенце... Пред тях — каруца с ковчег, пред каруцата – поп Стефан размахва кандилото, до него Лудата носи кръста. Замлъкнаха всички, свалиха шапки, закръстиха се. Починала Стояна Драгановска Бакърджийка. Онази, дето спасила половин село с берданката си. Пушкала срещу башибозука и черкезите... Нямало изстрел нахалос! Задържала ги на Маринска и Попови ливади, докато народът се изтегли към Мара Гидик. Опя я поп Стефан, едни тръгнаха след нея за гробищата, други останаха за венчавката.

   А Лудата като видя Дончо, захвърли кръста, затече се, падна ничком в нозете му и взе да му целува ръцете:

   — Добър човек, добър човек...

* * *

   На другата година, малко преди да почине, я срещнаха до гробищата. Калугерките пак я бяха пременили с нов сукман и лачени чехли. Невена беше трудна в деветия месец. Бяха ходили да прелеят и запалят свещи на Черешова Задушница. За първи път видяха Лудата да се усмихва. Бяха и́ останали само два-три зъба в устата. Очите и́ грейнаха, плесна с ръце, приклекна и се затече към Невена. Прегърна я, падна на колене, погали корема и́, пак стана и започна да скача и се радва като дете...

   — Яким си дойде! Моето братче...

   Цял ден и до късно по тъмно обикаляше улиците усмихната и щастлива. Казваше на всеки, когото срещне:

   — Яким се намери! Братчето ми си дойде!

* * *

   — Отче, една германка пита нещо, ама като не и́ разбираме... — сестра Евгения посочи с глава девойката, която беше довела, и стисна притеснено ръце в скута си.

   Младият свещеник тъкмо беше попълнил с калиграфски почерк едно кръщелно свидетелство на масата под крушата, подаде го на кръщелника, прибра си писалката и книжата в чантата и важно се изправи.

   В големите и́ сини очи проблясваха закачливи пламъчета и гледаха някак насмешливо. През бухналите, с цвят на узряла ръж коси прозираха лъчите на залязващото слънце и любопитните погледи на калугерките. Заговориха се на немски и влязоха в храма.

* * *

   — Здравей дядо! Какво правиш? — усмихнато запита младият свещеник, а след него вървеше германката.

   На този глупав въпрос дядо Дончо отговаряше винаги по един и същи начин:

   — Изпращам белия свят.

   Седеше на пейката под асмата, кръстосал две ръце върху бастунчето и с премрежен поглед погледна внука си и гостенката.

   — Тази госпожица е германка — обясни отчето. — Задява се нещо с мене. Толкова млад и хубав казва, а се обрекъл на Бога. Обясних и́, че нашите канони не ни задължават безбрачие.

   Старецът нищо не каза, стисна и́ ръката, каза си името, но нейното даже не го и чу.

   — Дошла да запали свещи в нашия храм. Представяш ли си!? Дошла специално за това — да запали девет свещи за живите.

   Старецът трепна. Мътните му очи широко се отвориха, извърна глава към момичето и се вторачи в нея.

   — Отивам да донеса нещо за почерпка — каза отчето и се запъти към лятната кухничка.

   Когато се върна с големия поднос, на който беше подредил три купички със сладко от боровинки и три чаши с вода, видя момичето да държи с две ръце пръстите на стареца, челото и́ опряно в опакото на дланите му, а по съсухрената кожа се стичат сълзите и́.

   — Сен геледжексин Йени кьойя, Троян кааза! — бавно говореше дядо Дончо с вдигната глава и поглед, вперен в Балкана. — Манастирде докус мум якъджаксън саа олан инсанлара!

   — Какво ти става, дядо?! — учуди се свещеникът. — Какви ги говориш?!

   — Не е германка девойката, чедо. Туркиня е.

   Пусна с една ръка бастунчето, погали с нея момичето по главата и пак изрече:

   — За живите!!!

   — Защо за живите, дядо? — седна до него младото попче. — Все се каня да те питам. Поменуваме мъртвите, а ти палиш за живите!

   Дядо Дончо се изправи и погледна отвисоко внука си:

   — Уж си свещеник, а не знаеш! На онзи свят е топло, светло, блажено! Тези огънчета са нужни нам. Да сгряват заблудените ни души и да ни показват Пътя.

   Дори не се сбогува. Стисна бастунчето, бутна портичката и затропа надолу към кръчмата на Иван Габровчето — да почерпи всички „по едно”. 

   П.П. Някои имена и събития са действителни, други — художествена измислица. Вероятно знаеш, драги Читателю, че истината е по-страшна и грозна. Дано тези няколко странички накарат и теб да я съпреживееш, за да не изгаснат пламъчетата, които предците ни запалиха за нас, живите — да сгряват заблудените ни души и да ни показват Пътя.