Някои хора с присъствието си
оставят ярка диря в нашия живот
така, че дори когато ги няма,
спомените за тях живеят
някакъв свой живот,
който дори и да искаме
не можем да променим.
Нашият край е беден, може би най-бедният в България. Моето родно село Паволче не прави изключение, макар че напоследък няколко мафиотски тузове изкупиха евтино парцели и вдигнаха приказни дворци. През 60-те години обаче селото ни беше малка планинска махала от четиридесетина схлупени къщя, накацали по каменист хълм в подножието на дивите отвесни скали на връх Околчица. То бе населено с отрудени хорица без поминък и препитание. Една трета от тях ровеха каменистата и бедна земя под селото и садеха боб и картофи. Другата част пък развъждаха кози, които с хлопките си по цял ден огласяха района. Имаше и двама пастири, които в ранни зори повеждаха пъстрите кози стада нагоре към Йолковица и Патлейна. Те минаваха по разкаляните улички и подвиквайки подсещаха стопаните да изведат своята стока за паша.
През 63-та годин ...