Сред острова на самотата, там където душите покорно се отдават на безкрайността и вярата, монахът спеше неспокойно. Спомени за отминалото нахлуваха в съня му. Смееха се, подаваха му чаша вино, пушеха с него, събличха го, но той се дърпаше ужасен.
Мяташе се в леглото сякаш не му достигаше въздух, дърпаше одеялото затиснат от тежестта му, трепереше от студ.
Ледена тръпка премина през тялото му и той се събуди от образ нахлул в стаята.
Насреща му стоеше жена облечена в черна рокля с бели обувки.
- Елиза? – прошепна в тъмното - ти ли си?
Протегна ръка към него, но той се разтвори в тъмнината и се изпари.
Монахът повече не заспа. Падна наколене и започна да се моли трескаво с втречнени очи в луната.
Тази нощ луната приюти още един поглед.
Елиза стоше с гръб към горящата си къща и гледаше нагоре. Дишаше тежко от разстилаща се по гърба ѝ топлина.
Облечена в черна, копринена рокля и бели сватбени обувки, тя започна бавно да се отдалечава от горящата клада, насред гората.
Мислите ѝ блуждаеха в ...