В малката тъмна стая малкото момиченце бе коленичило до старото разкривено легло.
- Дядо, събуди се! Дядо... - каза Клара, милвайки с малката си ръчичка лицето на заспалия старец. - Оплетох кощничката за господина от Улица № 9 ... Дядо! Деденце, ей сега тичам да му я занеса...
Дядото лежеше безмълвен и само от време на време от гърдите му изхвръкваше по едно тежко стенание.
- Колко е часът? - попита тихо старецът.
- Ех, ама и ти, дядо! Ние нямаме часовник.
- Няма ме... Да ! Пък и за какво ни е часовник? Времето на бедните е ограничено...
Клара не го разбра съвсем,но се усмихна болезнено и изрече:
- Връщам се бързичко. Чакай ме!
Клара целуна стареца по челото и се затича към Улица № 9 със сивата къща,с огромната табелка, на която пишеше с големи букви името на собственика - ГОСПОДИН ЧОРТОВ.
По пътя Клара си мислеше как с парите от кошницата ще купи хляб и лекарство за болния старец.Та той бе единственият и близък човек, откакто се помнеше.
В следвоенните години бе настанал глад.Децата т ...