Между мен и Писателката се бе настанило едно мълчаливо неудобство, което с времето създаваше все по-дебела преграда помежду ни. Уви, никой от двама ни не се опита да я преодолее. Липсваше ми много, но всеки повод, който ми хрумнеше, за да я посетя, ми се струваше откровено глупав след шестмесечно отсъствие. Все още чувствах, че онази вечер, когато ме покани у дома си, го бе направила пряко волята си. Но не можех да си обясня защо би постъпила по този начин? Струваше ми се просто безсмислено.
Бях станал мрачен и вечно недоволен. Вече две от любовниците ми ме бяха напуснали по една и съща причина: “Не можеш да живееш без нея!” Реших, че е безмислено да споря с тях – ако ме обичаха искрено, както аз тях, щяха да се върнат.
Излязох да се разходя в парка и завърших разходката си пред входната й врата. Влязох без да чукам, неуверено се запътих към хола и я открих там да реше дългите си коси с гребен от въздишки. Не се обърна да види кой е, изчака ме да седна и започна да разказва:
- Когато б ...