Надничах, скрит зад една завеса в дома на Писателката. Наблюдавах я как играе с малката си племенница. Не ми беше трудно да разпозная детето, Писателката ми беше казвала, че има две племенници, а и вече бях виждал сестра ù. Приликата им беше поразителна.
Софи, така се казваше детето, не беше на повече от четири и беше очарователна. Със светлокестеняви коси, сплетени на плитка, зелени очи и светла кожа, щеше да се превърна в истинска красавица, също като сестра си.
Писателката държеше детето в скута си и му обясняваше нещо:
- Защо слънцето само се показва и скрива?
- Защото слънцето ни гледа отгоре и от време на време премигва, също като мен и теб. А вечер спи пак като нас и сутрин се събужда преди нас, за да не се успим.
- А щом сега мига толкова често... да не му е влязло нещо в окото?
Писателката не успя да сдържи смеха си. Реших, че достатъчно съм воайорствал и е време да отида при тях, когато нещо ме спря:
- Бебел, не ми се смей! – Софи се беше разсърдила.
В първия момент реших, че ...