Тя препече филийките, останали от вчера, и извади от хладилника малко парче сирене и два домата. Не беше много, но вечерята, така или иначе, не я интересуваше особено. Цял ден сред монотонните звуци в задушната зала на текстилната фабрика беше очаквала часа, когато ще се прибере в малката си таванска стаичка и ще пренесе вдъхновението върху платното.
Още когато отвори очи сутринта вече знаеше как ще изглежда следващата ѝ картина. Прекрасните цветове на стилизирания пейзаж търпеливо чакаха да дойде часа, когато ще се разлеят по платното. На преден план силуетите на двама млади – той на колене, поднасящ мъничка кутийка на момичето. Съдържанието на кутийката виждаше само момичето, но блясъкът на диаманта беше отразен в очите ѝ.
Думите не се виждат на картина. Може би оттам беше дошло вдъхновението да нарисува точно това.
Преди пет години, когато той падна на колене с мъничка кутийка, не беше за да ѝ предложи брак. Точно обратното – беше ѝ съобщил, че се жени за друга. С типичния за него драматизъм беше ѝ казал, че не може да се противопостави на баща си. Женели го за момиче от неговата класа, но не по негов избор. Затова в този ден, преди да се предаде на съдбата си, пожелал да изрази за последно истинските си чувства. Преди да почине баба му му оставила диамантения си пръстен за бъдещата му жена и той искал да го дари на истинската избраница на сърцето си. После беше оставил кутийката в ръцете ѝ, беше я целунал и беше изчезнал без да ѝ остави време да заплаче.
Тя нарисува косите на момичето златни и къдрави, а тези на момчето червени като залеза. Облече и двамата по западен образец. По нищо да не приличат на тях двамата. И пейзажа смени. Забравила за света, тя изпълваше платното с изящни форми и нежни цветове, създаваше си по-хубав свят, но онзи истинският свят не се даваше лесно. Грубо и нахално ѝ напомни за себе си. Две от боите ѝ свършиха. Точно онези, които ѝ трябваха за да завърши картината. Тя изплакна четката с въздишка. Оставаше цяла седмица до заплатата от фабриката, а пари бяха останали само за хляб. Нямаше как, трябваше да чака.
Щом не можеше да рисува, реши просто да си легне. Затвори завесите, заключи вратата, съблече се и свали от врата си верижката, на която висеше изящен пръстен от бяло злато с огромен диамант. Както всяка вечер, го сложи на пръста си за малко. Погледа го и му се порадва. Имаше само тези минутки да го гледа. През деня просто нямаше как да носи подобен пръстен на пръста си. Не и в този квартал. Носеше го на верижка добре прикрита под блузата ѝ. Винаги си шиеше блузите внимателно – широки, но с малко деколте за да не се вижда верижката. Не искаше някой случайно да го забележи.
След малко остави пръстена на нощното шкафче върху малка възглавничка с изящна бродерия, тихо пожела лека нощ на една снимка и загаси лампата.
© Силвия Todos los derechos reservados