А сега де! Как така заедно? И къде – някъде? И исках ли? Усетил колебанията ми, Жоро каза с усмивка:
- Не е нужно да бързаш с отговора. Ще ми отговориш на последния танц...
Кимнах, той ми отвори вратата и ми даде път. Естествено, че всички на нашата маса бяха проследили и излизането му след мен, и влизането ни. Изглежда предупреждението в израза ми е достатъчно явно, защото погледите на всички се насочиха по чашите, по часовниците и по съседните маси. Само Лина нетърпеливо ми прошепна:
- Какво ти каза? – и като видя, че не бързам да ù отговоря, ме стисна над китката – Да не си посмяла да му откажеш, ако те покани!
- Лина!!!
Това вече е прекалено. Бях ù угодила с грима и дрехите, но това надминава всякакви граници! Гледах я възмутено, но тя никак не се трогна:
- Какво? – и като хвърли поглед на отсрещната маса, добави – Човекът изглежда готин, явно му харесваш, а освен това с това танго така си вдигна рейтинга в очите ти, че повече няма накъде.
Всичко това Лина изговори бързо, но достатъчно натъртено, за да схвана правилно думите ù. Понякога беше много досадна, особено когато с опитваше да урежда личния ми живот, както сега. Но пък... от друга страна не можех да не ù призная правотата. Жоро наистина изглеждаше готин, а тангото... По-добре беше да не мисля за тангото повече. Само че това не беше толкова лесно. Изпълнението ми тази вечер беше като бомба със закъснител. Приятелите ми, освен Лина, се сдържаха, но действително хората в заведението гледаха към нашата маса, даже чух две момичета, които минаха покрай мен да казват:
- А, те сигурно са част от програмата!
Опитвах се да не гледам към отсрещната маса, нарочно се обърнах повече към Лина. Не беше кой знае какво постижение. Тя ме осведомяваше на всеки пет минути. Стана ясно, че бъдещият младоженец, за когото бе поздравът, беше точно от тази компания. Дали беше Жоро?
- Ами питай го – вдигна рамене Лина – Той идва.
Доста несдържано се обърнах, той се приближаваше с усмивка. С няколко крачки прекоси разстоянието между двете маси. Подаде ми ръка. И без думи беше ясно какво има предвид. Отново почувствах лекото ритване на Лина – ставай, какво се мотаеш! Подадох си ръката и станах, слава Богу, не свиреха танго. Жоро ме заведе в средата, като че ли да ме скрие от очите на приятелите ми, а и сам да се скрие от своите. Като че ли можеше! Усещах как очите и ушите и всички други налични сетива и от двете маси се фокусираха върху нас. Сега не правехме изпълнения, но като че ли всички очакваха аха-аха да започнем програмата. Изглежда и Жоро усещаше всеобщото внимание, защото ми прошепна:
- Исках още да танцувам с теб, но това е последният танц. Какво реши?
Какво съм решила? Нима имах време да решавам? И нима имах възможност да го направя? Вече чувах гласа на Лина: „ Ти си опасно, неконтролируемо луда! Ти си чисто луда! Ти си невъзможна!” само за да се спася от тази истерична досада си струваше да тръгна с него. Но аз отдавна бях свикнала с тирадите на Лина, за да се влияя от тях. Обичам я с всичките ù странности, от време на време ù се връзвах на думите, но живея и върша всичко според собствените си разбирания и правила. И сега, след кратко колебание казах „да”, макар че не бях мислила изобщо. После всичко стана много бързо. Жоро ми прошепна плана си, сякаш го беше обмислял една седмица. После ме заведе до мястото ми и след десет минути стана от масата и излезе през летящата врата на заведението. Изведнъж ме обзе колебание. Съжалих, че съм се съгласила да си тръгна с него. Нямах навика да излизам по среднощ с непознати мъже, но пък и досега не бях срещала мъж като него. Усещах някаква противоречивост у него – докато танцувахме беше огнен и страстен, а като говорехме – докато ми излагаше плана си звучеше толкова трезво. И някак и двете крайности му подхождаха. Освен това никак не ми се щеше всичките ми приятели да разберат, че ще тръгна с него. Макар че планът му беше да излезе пръв именно, за да не се чувствам неудобно. Беше много мило, но той не познаваше приятелите ми и особено Лина. Носът ù се бе източил в старанието си да улови всичко около нас. Аз ù бях под ръка, но Жоро предизвикваше интереса ù, човъркаше мисълта ù и затова, когато той си тръгна, тя ме смушка:
- Ама той си тръгва! – не можах да сдържа усмивката си. Гласът ù звучеше толкова възмутено, като че ли с напускането на полезрението ù беше извършил някаква велика и безполезна глупост. Възмущението ù се засили още повече, щом видя, че се смея.
- Ама ти си много загубена! Как можа да го изпуснеш?
Без да искам се ядосах. Като че ли бях тръгнала на лов за мъже и изпусках плячката! Вдигнах чашата си, от коктейла ми беше останала една глътка. После извадих пари и ги подадох на Дани, който седеше от другата ми страна, обикновено той оправяше сметката.
- Къде, бе? – Дани си погледна часовника, за да се увери, че още е рано.
- Отивам си. – и преди да се впусна в обяснения, че съм уморена и нямам настроение, Лина изстреля язвително:
- Изпусна готиния мъж, сега ще ходи да си съжалява вкъщи!
Това ми трябваше! Направих обидена физиономия и станах:
- Бай, хора!
- Ани... – Дани се опита да ме спре, но аз му прошепнах: „Няма проблем!”. Възпрях го от намерението му да ме изпрати и си тръгнах. Лина гледаше нацупено. Стана ми малко съвестно, че я оставих така. Сега всички щяха да ù кажат, че е прекалила и че ненужно ме е обидила, а всъщност не беше така! По стълбите вече се усмихвах, утре ще ù обясня всичко. Всъщност, не бях сърдита наистина.
Жоро ме чакаше.
- Къде ще ме заведеш? – усмихна ми се.
- Ами... – замислих се, това изобщо не ми беше минало през ум – Къде предпочиташ?
- Ами някъде, където е тихо, за да можем да се чуваме.
- И да е отворено... – промърморих аз.
Всъщност улиците кипяха от живот. Отдавна не бях излизала нощем. След малко хлътнахме в едно кафене, където наистина беше тихо, барманът дремеше, а сервитьорът гледаше филм. Седнахме, поръчахме си и между нас се настани едно мълчание, което не знаех как да наруша. На Жоро като че ли не му беше неловко и до идването на поръчката ни спокойно и усмихнато ме разглеждаше. Вече бях преброила всички дупки от цигари по покривката и нямаше накъде да гледам. Погледнах го, продължаваше да ме гледа усмихнато:
- Какво? – попитах.
Жоро се пресегна и хвана ръката ми. Чудно, не танцувахме танго, а усещането беше същото. Без малко да притворя очи и да замъркам. Пълна излагация!
- Колко дълго си танцувала?
- Около 7-8 години. А ти?
- И аз горе-долу толкова. Защо се отказа?
- Нямах време. А ти защо?
- Амии, заминах за Германия, после живях в Щатите и така... – Жоро позамълча и добави някак отнесено – Отдавна не съм танцувал...
Постоянно се опитвах да се отърся от мисълта за тангото, но ето че не можех и което беше по-странно той също не можеше. Не си въобразявах – Жоро изглеждаше замечтан, гледаше някъде встрани от мен и като че ли виждаше нещо прекрасно.
- Искам пак да танцувам танго с теб – каза след малко. С глас и поглед все едно ми каза: „Искам да правя любов с теб!”
- И аз искам – чух се да отговарям. Полудявах ли?
Последва една пауза, в която аз се опитвах да уловя разпокъсаните си мисли и да внеса в тях някакъв порядък. Трудно ми се удаваше при положение, че до мен седеше готин мъж, който ме привличаше... Жоро пръв наруши мълчанието и смени темата:
- С какво се занимаваш?
- Пиша роман – веднага отговорих.
- Наистина ли? – погледна ме той.
Винаги ми е било интересно да наблюдавам как хората реагират на изненадата. Знам точно как изглеждат и какво правят най-близките ми хора когато са учудени. Жоровото учудване беше показано със съвсем леко повдигане на веждите. И той както и другите, на които отговарях по същия начин, замълча. Този отговор ми беше станал автоматичен, когато не исках да обяснявам лични подробности. Особено не обичах да обяснявам неща, свързани с работата си. Макар че сега беше малко по-различно, защото не възприемах Жоро като някой случаен, на когото исках да се изплъзна. Той беше съвсем различен, усещах го някак...И исках цяла нощ да бъда с него... Ама аз наистина полудявах!
- Всъщност, не. Пошегувах се – отговорих му – Просто...
-... не ти се говори за работа – довърши той.
- Да – кимнах – На теб говори ли ти се за работа?
- Мм... не!
- А какво те води в нашия град? – реших да сменя темата.
- Амии... по работа. – отговори Жоро и двамата се изсмяхме – Всъщност, съм в командировка, но от понеделник. Дойдох по-рано, защото един приятел ме покани на сватба. Тази вечер беше ергенското му парти, а сватбата ще бъде в неделя.
- И ти си тръгна от ергенското парти на приятеля си? Той не ти ли се разсърди?
- Защо да ми се разсърди? Разбра ме.
- Разбра ли? Какво разбра? – понякога наистина се държа като идиотка.
- Че искам да бъда с теб.
Жоро протегна ръката си и както при тангото хвана брадичката ми и като че ли се повдигна за да надникне в очите ми. Не бях сигурна какво ще прочете в тях, затова ги затворих.
- Разбрах го, още като те видях да влизаш през вратата! – прошепна ми, преди да ме целуне по шията. Устните му се задържаха доста дълго на шията ми. Доста дълго, за да подпали всичките ми сетива, но не достатъчно, че да загубя контрол над тях.
- Иска ми се това да е поне третата ни среща – прошепна той все още много близо до ухото ми.
- Защо точно третата? – попитах също така в ухото му.
- Защото не мога да си позволя да те поканя в хотела си на първата ни среща... а много искам.
Нямаше ли да съм възмутена, ако го казваше някой друг? А не трябваше ли да съм възмутена от собственото си поведение и от собствените си неприлични мисли и желания в момента? Сигурно, но това бе мъж, който отваряше някаква скрита врата в мен и влизаше като у дома си. И изглежда се чувстваше много добре там. По-странното беше, че аз се чувствах добре с такъв обитател в съзнанието си. Като че ли го познавах цял живот. Жоро бавно се отдръпна. Въобразявах ли си, или наоколо изглеждаше по-различно? Дори водката с тоник имаше някакви сладникави розови оттенъци. Оставаше сега от очите ми да заискачат сърчица като във филмче за Том и Джери!
- Хм, странно... - промърмори Жоро.
- Кое е странно? – попитах, въздъхвайки хем с облекчение, хем с разочарование от смяната на темата.
- Имаш вид на приказливка, а сега си толкова... тиха – в очите му трепкаха пламъчета, а ъглите на устните се бяха извили в дяволита усмивка.
- Има време за всичко – философски отвърнах аз с интонацията, която докарваше Лина до лудост. Само че сега до мен не седеше Лина, а той...
- Какво си завършила? – наистина смяна на темата.
- Финанси и управление на човешките ресурси.
- И лесно ли се управляват човешките ресурси?
- Всъщност, аз работя нещо съвсем друго.
Очаквах логичния въпрос: „Какво работиш?”, Жоро не го зададе, но си личеше, че иска да ме попита.
- Предполагам, че познаването на материята за човешките ресурси ти помага?
- Ммм... да, макар че шефовете биха искали нещо съвсем друго от мен.
- Защо?
- Защото имаме различия по редица въпроси.
- Е, това е нормално – малко тихо и някак странно каза Жоро.
- При нас не е нормално – усещах, че не ми се иска да обсъждаме повече тази тема. Беше ми болна, а днес исках само да се забавлявам. Той, обаче, продължи:
- В какъв смисъл не е нормално?
- В смисъл, че вече не ходя на работа със същото удоволствие, с което ходех преди и да работя ми струва много нерви и компромиси.
- Защо тогава стоиш там? Щом не си удовлетворена, би трябвало да си потърсиш нещо, което не би ти струвало толкова нерви и компромиси.
Наистина не исках да говоря за това, защо беше толкова настоятелен?
- Може да не повярваш – обичам си работата и засега все още компромисите са допустими. Намирам начин да направя каквото искат от мен... Макар че шапката би ме уволнила на мига, ако чуе какво ти говоря и ако види как точно постигам резултата, който иска.
- Е чак пък!
Избягвах да конкретизирам. Винаги, когато говорех с непознати, говорех общо.
- Сигурна съм. Режимът е диктатура от най-висш тип: няма свобода на мисълта, няма труд и творчество. Не е важно какво мисля аз и дали въобще мога да мисля. Даже напротив – колкото по-малко мислиш, толкова по-добре! трябва да се изпълнява, трябва да се говори по образец, без импровизации.
- Добре де, щом не ти харесва – напусни!
Това малко ме подразни:
- И ти звучиш като шефа: На когото не му изнася – да напусне! На вратата чакат десет за мястото му, а това е манипулация със страха на хората да не останат без работа.
Жоро гледаше в дупките от цигари по покривката.
- Тук не е толкова лесно да си намериш хубава работа, не е като в София например. Освен това, наистина си обичам работата и съм добра.
Той продължи да мълчи. Усещах несъгласие в мълчанието му и това ми подейства като камшик върху гърба на коня. Бях набрала инерция и не можех да спра:
- Преди година-две имах един колега. Беше дребен шеф с големи амбиции. Беше едно надуто кюфте, което разговаряше с подчинените си само за да ги кастри и да им раздава задачи. Никога никой от тях не чу едно „Браво!” от него. Аз не му бях подчинена и веднъж имах лошия късмет да седне до мен на обяд. Тогава ми изнесе една дълга лекция за целите на висшия мениджмънт и как той (висшият мениджмънт) гледал напред в дългосрочен план и как ниските нива на веригата изобщо не можели да си представят колко важни решения се вземали, а само знаели да мрънкат и не виждали по-далеч от носа си. Изобщо низшите класи не можели да оценят тежкия труд на висшия мениджмънт. Още си спомням патоса, с който ми говори тогава и колко ясно се виждаше как умира от желание да принадлежи към този висш мениджмънт и да мачка всички по-дребни.
Защо му говорех всички тези неща? Та това беше непознат, който ме покани на танц! Ако и след тези изстъпления останеше, щеше да е чудо, наистина!
- Значи, твоят колега ти е внушил негативно отношение към управлението.
Я виж ти! Сваляч-психолог?
- Всъщност, моят колега за огромно мое съжаление се оказа прав, защото нямаше да ти цитирам неговото надуто изказване, ако в момента висшият мениджмънт не се изявяваше точно по този начин – мачка, унижава и всява повсеместен страх и стрес.
- Еее, чак пък толкова! – усещам как на върха на езика му трепти въпроса „Къде работиш?”, но не го задава – В края на краищата шефовете също са хора!
- Сигурно, само че на моите им липсва елементарно възпитание, творчески подход и не знам колко от първите години.
© Дани Todos los derechos reservados