22 ene 2012, 15:49

Джобен блян 

  Prosa » Ficción y fantasy
784 0 1
2 мин за четене

    Първите сутрешни лъчи ме завариха уютно сгушена в леглото и сякаш то самото не искаше да ме пусне от пухкавата си прегръдка. Кехлибарените лъчи целуваха бузите на лицето ми, а из стаята се носеше лек вишнев аромат. Беше пролет и благоуханието на току-що разцъфналите цветове на дървета и цветя, подхванати от сутрешния бриз, си  проправяше път през отворения ми прозорец. Игривите гласове на две врабчета допринасяха за сладкия облик на моето малко приключение.

    След като най-сетне успях да се надигна, обух любимите си сини пантофи и поех дълбока глътка въздух, облекчение… Шоколад. Една гореща чаша шоколадов шейк в градината щеше да бъде перфектното допълнение за началото на деня. Въпреки хладното време, плътният халат даряваше на тялото ми достатъчно топлина, че студенината да не ме обгърне. Преди да изляза на двора се подпрях на масивната и тежка дървена греда при верандата. Глухият пукот от старото дърво отекна. Затворих очи, така виждах повече… Не беше нужно да ги отварям, за да си представя гледката, аз я изживявах! Познавах всяка миризма, галеща сетивата ми и дори насън можех да отгатна от какво е тя. Вълшебна смесица от плодови и цветни нотки с дъх на лимон, кедър и стар бук. Малкият двор се превръщаше в място от приказка всеки сезон. Оживяваше, а хладният бриз поклащаше всяка клонка и тревичка, за да разнесе чудния аромат из цялата къща. Моят малък земен Рай. Отворих очи и се затичах към люлката. Любимото място. Зеленият палат. Сядам и отново затварям очи. Спокойствие облива душата ми.

     За миг нещо ме откъсва от фантазията. Нещо малко и студено погали ръката ми. Заваля. Чист пролетен дъжд се изсипва върху мен. Усмихвам се. Обичам дъжда. Надигам глава, за да оставя капките да погалят лицето ми. Пленена съм от тази тъй нежна милувка. Ленив копнеж забушува из сърцето ми, бунтува се като морска вълна. Удоволствието разтреперва тялото ми. Ах, тази Нирвана!…

     Светът изчезна. Стоях сама, а душата ми ликуваше. Дъждът запали моя пламък. Окрилена съм, неизмеримо щастлива… свободна. Искам да пея, танцувам, дори звезда да сваля. Блян ли бе или реалност, не знам, но не исках да свърши. Този магичен момент, разливащ се по вените ми лумна… изпепели всичко. Аз бях пепел насред своя малък земен Рай. Аз бях песъчинка от живота, късче свята чистота. Катарзис!…

     Отломка. Това оставих на света от себе си. Нищичко, а навсякъде се разнесе чудна мелодия. Дървета и цветя пееха, тревата бавно се поклащаше, загасна огънят. Не се завърнах като феникс, ни като ангел, ни като видение. Аз бях капка. Чиста като детска душа, красива като фантазия.

     Тишина. Дъжда спря. Отворих очи и поех отново дъх. Едва осезаем вишнев аромат заля градината.

© Ив Христова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Прозата ти е силна страна - поне на мен ми хареса
    Всички може би сме просто счупени латерни, но пък точно тия несъвършенства(само наши) ни дават различията и ни карат да се отличаваме един от друг по съвършено различен(и приятен в доста случаи) начин.
    А и добре дошла
    Макар и аз май не съм много редовен посетител.
Propuestas
: ??:??