Дневникът - Надявам се да дойдеш

Случва се, понякога, човек да не знае къде се намира. В емоционално отношение, това изгубване е за потърпевшия истинска трагедия, а околните дори не я забелязват. За да се "намери", изгубеният в "непознатото" задава, на който мине край него, въпроси, но как да ти отговорят хората, за които ти си или невидим, или си твърде познат? Първите сякаш чуват глас в главите си, а вторите си мислят, че се шегуваш с тях. С мен се случи това.
Трябваше да отпия доста глътки пиво от чашата на Страха за да се усетя, че не бива да питам хората: "къде се намирам?" и вместо това да им задавам въпроса: "как да стигна до...?" Лошото беше, че не знаех накъде съм се запътила.

Започнах да се оглеждам. Виждах сгради, улици, планини, отношения, сезони, времена, нрави, хора, които бяха заети да създават и рушат; ситуации, напомнящи ми  сънища и нищо, което да прилича на самата мен. Започнах да разбирам, че формата на емоциите ми пречи да видя съдържанието им. Твърде бяха пораснали. Започнах да плевя градината на своите чувства, но не ме биваше много като градинар. Дивотията винаги ме е привличала, а се налагаше да я цивилизовам. Твърде много животни се хранеха с волно растящите ядливи растения. Твърде много прелетни птици гнездяха в гората на моето убежище. Те си правеха каквото си искат, а аз правех каквото мога за да се усетят, че и на мен са ми необходими въздух, светлина, дом, спокойствие, сигурност.

Допих страха и метнах чашата в храсталаците с гнездящите птици. Малък взрив. Нищо повече, но те отлетяха  с обещанието, че повече няма да се завърнат. Усмихнах се защото не им повярвах. В природата на обещанията е измамата. Не седнах да чакам резултата. Под високите дъбове на моята емоционална гора се бяха разположили за да вкоренят с времето тояжките, на които би трябвало да се подпират, няколко странстващи пилигрима и съзерцаваха хоризонта. В тихата лудост на оставането има за всеки покой, но в този покой няма цел и посока.  Свещената земя съществува само за онзи който вярва във вълшебството ѝ. Те се лъжеха, че са я намерили, но моята истина настояваше пред техните убеждения, че това не е така и тъй като на мен не ми е дадена властта да превръщам клоните в тояжки - жезли се наложи да ги уча как да живеят с труда на ръцете си. Показах им земя, изоставена от делата им, и ги посъветвах добре да се грижат за нея. Помолих ги да изкоренят и засеят на новото място опорните точки на забравените си мечти. Под дъбовете ми се оформиха чистите пространства на кореновите системи. Виждах как соковете на живота се стремят да изхранят своите жълъди. Помилвах стеблата. Порадвах се на клоните.

Можех да спра до тук защото да си дете, скитащо из своята гора от емоции е приятно усещане, но в детството винаги има поне един възрастен, който да ти казва какво е редно и какво не е редно да правиш. Хубавото беше, че знаех много добре, че не е редно да се преструвам че не съм научила този урок.

Жаждата ме накара да потърся изворчето на радостта. Около него се бяха разположили моите животни. Обсъждаха своите си неща.
 - Отместете се да пия - помолих ги аз.
 - Не може! - изръмжа лъвът - Тук всеки прави онова, което аз му наредя.
 - Но ти си моят лъв! Би трябвало да мислиш за мен. Аз те създадох. Аз те обичам!
 - Какво от това! Аз вече нямам нужда от теб. Ето: имам си поданици и тъкмо обсъждахме как да те прокудим от нашата гора.
 - И къде ще отида?!
 - Какво значение има? Важното е на нас да ни е добре.

Стана ми смешно. Всъщност първо ми се доплака, но знаех, че не е сега момента да изгубя контрол. Който създава и отглежда би трябвало да може да носи отговорност за сътвореното от него. Можех ли да я нося? Можех!
- Ела да те почеша по гривата, лъве. Да бъде както желаеш!

Лъвът приближи и постави муцуната си в ръцете ми. Беше лесно да превърна короната му в сълза и да я оставя да попие в земята. Без корона никой лъв не е цар, а е една обикновена неблагодарна котка, копнееща угаждането на собствените си инстинкти.
- Бягай! - извиках- Кожодерите идват за вас!

Част от моите животни хукнаха да спасяват кожите си. Откъде да знаят, милите, че по петите ги гони само тяхното въображение?

- Очаквам от вас да се подчинявате на моите заповеди. - заявих на останалите животни. - Ще правите онова, което казвам. Ще се съобразявате с желанията ми и ще контактувате помежду си с уважение. Ясно ли е! На който новия ред не му харесва нека с мир да си върви.
Задоволих жаждата си. Разбрах къде се намирам. У дома. Мога вече да поканя своите приятели на гости около трапезата си защото знам и накъде отивам.

Надявам се да дойдеш.