Добри утро, лека нощ

  К

  Когато се събудиш сутрин, първото нещо, което ти се прави е да отидеш до тоалетната. Но този ден не беше такъв. Защото се събудих от страшен трясък. Когато отворих очи, видях че стените на апартамента ми ги няма. Аз бях целия в прах, мазилка, части от панела. Над мен летяха хеликоптери. Аз бях краен апартамент и когато се изправих и отидох, там където трябваше да е стената видях, че и улицата бе пробита на няколко места. А долу тичаха уплашено множество хора. До блока имаше войници, които стреляха по нещо или някой. В този момент над мен профуча един изтребител, който бе пуснал поредната бомба и блока срещу моя се разцепи на две. Аз стоях и не мърдах. Паника! Определено се бях паникьосал. Стоях си по гащи на ръба на срутената сграда и даже не усетих как се бях напикал. Но изведнъж се осъзнах, така и не знам как. Нямаше кой да ме дръпне от ръба, но нещо вътре в мен изкрещя силно и аз тръгнах по навик към кенефа. Но аз се бях вече напикал. Съблякох се и пуснах душа. Странно но имаше вода. Над и под мен се разразяваше битка, а аз се къпя. А, даже и таван нямаше над мен. Сега като се сещам, ми е странно. Даже леко смешно. Когато посегнах за шампоана осъзнах, че и тази стена я няма. Мисля че точно тогава се опомних и осъзнах, че правя глупости. Изтичах обратно в стаята извадих чисто бельо, което обух за секунди. Облякох първите читави дрехи, които ми бяха попаднали. Едни черни дънки и една блуза с дълъг ръкав. В коридора имаше даже таван! Учудено погледнах и видях че и лампата свети. Отворих вратата на кухнята…но кухнята я нямаше. От долу видях само войниците, които се прикриваха в мазето ни. Боже, щях да падна от втория етаж! Все пак, ако се случеше бяха сравнително ниско. Но щях да съм потрошен, а в тази битка нямаше кой да ме откара до болницата. Но какво ставаше? В главата ми се въртяха хиляди предположения! Кой, би нападнал точно нас? Една малка и незначителна държавица. Набързо нахвърлях дрехи в една раница и тръгнаха по стълбите да бягам от вече рушащото се жилище. Когато излязох от входа положението не беше никак розово. Различни хора изскачаха от всякъде и се спасяваха по единично, или по двойки. Аз на бързо се огледах и видях един лейтенант с модерната си каска и униформа. На нея имаше нашето знаме. Приближих се и вдигайки ръце попитах:

- Извинете, какво се случва? – в този момент ми причерня и очевидно съм загубил съзнание.

Отварям очи, бавно, а в главата ми звучат камбани, ама все едно съм в камбанарията на някоя катедрала. Сълзи ми потичат от очите. А към мен се приближава една жена с бяла престилка и медицинска маска. Святка ми с едно фенерче първо в едното, а после и в другото око. Опитваше да ми каже нещо, но от камбаните в главата ми звука сякаш се разтроява и не разбирам нищо. Повтаря въпроса си, този път долавям само последните срички:

- …има леко сътресение! – това не ме успокоява. А сега вижда и на кого говори. Това е онова псе военно което ме тресна така.

Освен камбаните в главата ми, сега се и нервирам, че съм ударен без причинно. И от това ми идва в повече и отново изпадам в несвят. Този път в главата ми нахлуват картини, събития, звуци, даже миризми… Да сънувам… Аз съм насред бойно поле, около мен хвърчат бомби, части от тела, куршуми. А, аз тичам към някаква буря пред мен. Но зад мен тичат други хора, а всички сме обстрелвани, стреляни и бомбардирани. Прелита един самолет над мен и всички зад мен се изпаряват е огромен огън който почти ме настига. О, боже… пред мен буря, зад мен огън… Но аз продължавам към бурята и виждам лейтенанта от сутринта. Втурвам се към него но той ме тряска с приклада на автомата си. Отново мрак, и почвам да сънувам в съня си как се събуждам в болница със много секси медицински сестри. Всичките с много къси бели роклички и розови медицински маски на лицето. „Еха, вече съм в рая“-си мисля. Но едната си маха маската и от устата и изкачат огромни и много остри зъби. А езика и един змийски двоен. Лигите и текат по мен. Боже, но тя даже няма нос. Сега вече изтръпвам и се събуждам в съня си. Намирам се на сред битката до мен преминава танк с неясни знаци по него. Определено не е на нашите. Отново хуквам, но на къде? Просто хуквам и бягам. А пред мен някакви войници с чуждо непознато знаме. Леле, коя е тази държава? Това е някакъв непознат флаг! Сменям посоката, но чувам непозната реч, някой от тях ме е видял. Аз продължавам да бягам, а този след мен крещи нещо. Тичам толкова бързо, че в един момент усещам сърцето ми, че е поне два метра пред мен. „Егати и съня си мисля след време“. Защото в ва време усещам, че вече не тичам а падам, и поглеждам над мен оня войник пада над мене с насочено пушкало. Някакво странно, не бях виждал такова. Но вече падам поне трийсет минути. И нищо, падам си а нищо не се случва. Леле, а като падна? Но вече не мисля за това гледам че войника дето падаше над мен го няма. Решавам, че нещо съм се объркал. Светлина бликва отнякъде. Силна светлина, събуждам се!

Пред мен пак същата докторка ми свети с фенерчето в очите и говори нещо. А сега я разбирам, нищо, че главата ми още ме боли. Камбаните не са си отишли. Та тя каза:

 - Идва в съзнание!

 - Да, вече съм буден.  – отговарям аз изправяйки се. Докторката маха фенера и ми оправя възглавницата. Аз си разтърквам очите и виждам, че съм стая с много легла. Около мен има поне двайсетина легла.  Оглеждам се и забелязвам, че сме в някаква огромна спортна зала. В леглото до мен лежеше лейтенанта, който ме удари. Боже той няма крака! Двата му крака бяха ампутирани и превързани с кървави бинтове. Бързо погледнах своите, бяха си там. Вдигам ръцете си – и те са наред. Отдъхвам си и питам:

- Той ли ме доведе? – посочвам лейтенанта. А той чува и отваря очи.

- Да, той те е спасил прикривайки те с тялото си от

бомбардировка. – когато чувам тези думи ми става кофти и се натъжавам. А лейтенанта ме поглежда с усмивка.

         - Много ви благодаря господин лейтенант! – казвам учтиво, аз.

          - Няма проблем! – отвръща той. -  Добре, че те спасих. Защото сега ще ми дадеш краката си!

- Какво? - аз изтръпвам, и поглеждам жално към докторката. Зад маската и прозирам усмивка, а ръката си държи скалпел, а в другата вече държи впита спринцовка в рамото ми… Изведнъж стаята започва да се върти, образа на докторката се размаза и аз усетих меката възглавница.

Отново се пренесох на военните действия. Този път крачех съвсем гол, само по някаква окървавена бяла хавлия из руините на моя град. От някъде се чу изстрел, после взрив. Аз се стреснах и залегнах. После пак се изправих. Видях едно куче да тича на три крака, четвъртото му краче висеше откъснато и се влачеше. То дори не спря да ме погледне. Сградите бяха напълно срутени. Всичко бе в строителни отпадъци. Но не виждах тела на умрели хора. Това бе странно. Нямаше и бягащи цивилни, само аз и онова ранено псе. Поглеждам в дясно от мен и виждам приближаваща тежка машина с насочено оръдие към мен. Танка се движеше директно през останките на сградите. Чу се силен трясък и от оръдието излетя огромно огнено кълбо. Събудих се отново в импровизираната болница целия плувнал в пот и задъхан. Оглеждам се няма никой. Всички други легла са празни. Само аз леглата и седалките на спортната зала. Опитвам да стана от леглото, боже няма ми краката…

Тук се събудих отново. Но този път за последно. Светлината на нахлулия ден през прозореца ми освети очите. Слънцето като, че ли днес искаше да влезе през прозореца ми. Изправих се и се усмихнах, апартамента ми си е здрав. Изглежда навън не се водят военни действия. Имам си две ръце, мърдам си двата крака. Тръгвам да ставам и дърпам завивката, краката са ми метални…

Костадин Койчев - Kovak

03.05.2023г.