3 may 2017, 13:40  

Доброта - част 2 

  Prosa » Relatos, Erotica
1077 1 2

Obra no adecuada para menores de 18 años

9 мин за четене

Доброта

Част 2

 

          Вкиснато зловоние изпълни ноздрите му. Миризмата се вряза в черепа му и го накара да се събуди. Премигна няколко пъти докато успее да фокусира Лин. Тя обичаше да го дарява с целувките си. Всеки път, когато го правеше, коричките от мъчещите се да зараснат рани се разпукваха. Омазваше го и той неволно вкусваше кръвта ѝ. Болката за двете жени, които го държаха в плен, бе като трета сестра. Ако лудостта е заразна, мислеше си Иван, той неминуемо щеше да я̀ прихване. Нямаше част от него, която Лин да не бе докосвала, драскала, хапала и целувала. Тя дори не си правеше труда да използва презерватив при ежедневните изнасилвания. Интересуваше ли я̀ изобщо дали е здрав?

         Иван различаваше деня от нощта единствено по начина, по който Лин го поздравяваше. До колкото можеше да прецени замъгленото му от лекарства съзнание, бяха изминали две седмици от нощта, когато Джен го доведе у дома си. През това време някак си бе започнал да разчита на думите “Добро утро, сладкишче!” и “Сладки сънища, тиквичке!”, за да отмерва дните. Пленничеството му се бе превърнало в извратена рутина.

         Стаята му бе винаги мрачна, само една нощна лампа хвърляше мека светлина. Прозорците бяха затъмнени – целите облепени с черно, непрозрачно тиксо. Отвързваха го само, когато го къпеха. За предполагаемите две седмици това се случи три пъти. Предварително му биеха инжекция с може би някакъв вид сънотворно. Иван не можеше да е сигурен какво точно му даваха, но винаги след това му се приспиваше. Мускулите му се отпускаха и той едва се довличаше до банята, където се просваше на плочките под душа и Лин го къпеше и чукаше. Да. Ефектът от виаграта, която му даваха редовно, траеше няколко часа, които му се струваха цяла вечност. Тя се възползваше от всяка една минута. Пенисът го болеше жестоко. Вече не го усещаше като част от себе си. Когато ерекцията спадаше, Лин се нацупваше и започваше да крещи. Онзи ден Джен ѝ обеща да намери втора играчка, защото първата имала нужда и от почивка, освен ако Лин не искала да го убие. Тогава надеждата се вкорени в сърцето му и Иван започна да гледа на смъртта с други очи.

         Новата играчка пристигна миналата нощ. Иван бе завързан до казанчето в банята, когато чу първите му викове, но в началото не беше съвсем сигурен дали не халюцинира. Главата го цепеше до умопомрачаване, стените се въртяха край него, сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите, а стомахът му се бунтуваше и връщаше всичко налично.

         Горкото копеле крещеше от кеф. Иван само можеше да предполага, че това е мечтата на всеки хетеросексуален мъж. Но мечтите имат навика да се превръщат в кошмари. Скоро новата играчка замоли за милост.

         Отново го бяха вързали за леглото и сега се взираше в мрака. Главата му не спираше да пулсира, но поне бе спрял да повръща.

- Как е, хубавецо? – Джен влезе с поднос в ръце – Ще опиташ ли да ядеш? – тя включи нощната лампа и остави подноса на шкафчето

- Защо просто не ме довършиш?! – опита да прозвучи възможно най-язвително предвид това, колко слаб се чувстваше.

  Джен се изсмя.

- Новакът няма да издържи дълго, струва ми се. Ти се оказа с доста стабилна психика. – докато говореше, Джен огледа болезненият му пенис – Хмм,не изглежда добре. Май и ти няма да се задържиш. А тъкмо започнах да те харесвам. Викни, ако размислиш за храната. – врътна се и затвори вратата след себе си.

          Иван бе почти сигурен, че кучката нарочно остави нощната лампа включена. Макар и мека, светлината го дразнеше. Загнездваше се зад очите му като диско топки, които се удряха в черепните му стени. Извърна глава настрани и в мислите си приласка смъртта с обещания за грехове, омраза и душевни терзания.

 

***

 

           Кевин минаваше по същата улица всеки ден с надеждата, че ще види отново бездомника. Уви, него никъде го нямаше. След онази зимна вечер, когато му занесе кафе, той се хвана, че мисли за него. Представяше си какво ли е да си без покрив над главата, да нямаш редовно достъп до храна и вода, да разчиташ няколко картона и вестници да те топлят вместо завивка. Все неща, от които Кевин никога не е бил лишаван. Чувстваше се още по-ентусиазиран да завърши архитектура и да вложи усилията си в проектиране на домове за бездомните.

- Всичко наред ли е, господине?
- Моля?
- Взирате се във витрината ни от поне петнайсет минути, а вън е студено. Не искате ли да влезете?

         Кевин се опомни. Всъщност, не се взираше във витрината, а в ъгъла до магазина, където горкият човечец бе свит на топка преди няколко нощи. Дали и него са поканили вътре?

- Отпред до магазина Ви обикновено има един бездомен мъж. Опитвам се да го издиря, но за момента безуспешно. Спомняте ли си го? Имате ли представа къде е?

         Продавачката, дребничка, с къса червена коса, се оцъкли насреща му.

- Ами… всъщност, да. Преди около две седмици го видях за последно. Тъкмо излизах да му занеса сандвич и го видях да си тръгва с една жена.

- С жена? – беше негов ред да се изненада.
- Да, не видях лицето ѝ, но беше с черно палто и червени ботуши на ток. С тях се падаше малко по-висока от него. Реших, че е някой от социалните служби, който най-сетне е взел да си върши работата.

- Социалните обикновено ходят по двама. В района няма приюти, което би означавало, че са били с кола. Вие видяхте ли кола?

- Не, не съм. Но не стоях дълго отвън. – рече тя - Беше ми драго, но трябва да се връщам на работа. Хубав ден!

        Здравият разум на Кевин му казваше да се прибере, да си направи чай и да изгледа някой филм, вместо да вкарва себе си в такъв. Но инстинктът го отведе пред вратата на добър приятел от университета, чиито баща бе полицай. Стори му се по-добрият вариант, от колкото да му се присмива целият участък, при все, че не знаеше какво точно го тревожи в тази история. Кевин бе свикнал да се ръководи от шестото си чувство. Щеше да го следва и сега.

 

***

 

          Джен го избута към банята. Здравословното му състояние не позволяваше да го натъпчат отново с виагра, затова днес тя щеше да го къпе докато Лин изцежда живота от новата си играчка. Този път дори не му би успокоително – изглеждаше ѝ достатъчно отпаднал.

- Може ли… чаша вода, …моля?

         Джен го изгледа преценяващо.

- Не мърдай. – хлопна вратата зад себе си и врътна ключа.

         Не се безпокоеше, че ще избяга през прозорчето – бе твърде тясно за рамерите му, а и бе заковано с дъски.

         Джен се върна бързо. Подаде му стъклената чаша и той загълта жадно водата. Докато отпиваше последните капки, една идея се зароди в ума му. Ръката му потрепери и чашата се счупи в плочките. Парченца стъкло се пръснаха навсякъде.

- Виж какво направи! ИДИОТ! – кресна тя
- Съжалявам! Без да искам…
- Млъкни и не мърдай! Само това ми трябва, да се нарежеш и да се чудя какво да те правя!

         Джен се наведе да обира по-едрите парчета. Иван точно това дебнеше. Грабна едно от стъклата и го заби във врата ѝ. Тя се обърна към него, с лице сковано от изненада и страх. Пръстите ѝ напипаха стърчащото от гърлото стъкло. Кръвта шурна изобилно, когато го извади. Хрипливи звуци излязоха от устата ѝ, когато явно се опита да говори. Скоро се строполи на пода. Очите ѝ останаха да се взират в тавана.

        Сърцето му биеше лудо. Трябваше да намери другата кучка. Сълзи се застекоха по бузите му, когато прекоси банята и наряза стъпалата си. В дясната си ръка стискаше парчето стъкло, което Джен бе извадила. Иван счете за удачно двете откачалки да умрат от едно и също оръжие, от една и съща ръка. По един извратен начин му се стори дори поетично.

        Намери Лин в съседната стая. Вратата не беше заключена. Яздеше млад мъж, с черна коса и набола брада. Парцалите, натикани в устата му, не позволяваха на горкия човечец да издава звук по-силен от мучене. Ръцете и краката му бяха вързани с кожени колани за железните рамки на скърцащото легло. Проклетата ненаситна нимфоманка изобщо не забеляза пристигането му.  Иван пристъпи напред, хвана косата ѝ в юмрука си и я̀ дръпна назад, за да оголи шията. Тя се задърпа и задраска ръцете му с оръфаните си нокти. Преди да успее да се отскубне, парчето стъкло вече бе оставило кървавата си диря. Адреналинът даваше сили на изтощеното му тяло. Той задържа Лин докато тя се гърчеше в предсмъртна агония, с еректиралият член на жертвата ѝ още в нея. Кръвта ѝ оплиска горкият нещастник и той се замята отчаяно. Иван побърза да премахне трупа от него и да извади парцалите от устата му, за да не се задави с повръщано. Развърза ръцете му и излезе от стаята.

        Иван влезе в хола и се огледа. Диван в средата, телевизор срещу него, малка холна масичка помежду им. Кръгла маса за хранене, четири стола покрай нея. Бяла врата, водеща към кухнята. Висок прозорец с бели, дантелени пердета. На вид нищо необичайно. Кой би предположил, че тук живеят две психопатки.

        Прозорецът го привлече като желязо от магнит. Навън се свечеряваше. Светлините на града се раждаха една по една, все по-ярки, все повече себе си. Отворил широко крилете му, Иван бе стъпил на перваза – чисто гол, оплескан с кръв, все още държащ безценното парче стъкло. Студът проникна в костите му. Не му бяха останали сили дори да заплаче. Нямаше връщане назад. И тогава просто полетя.

 

***

 

         Кевин се приготвяше за лягане, когато телефонът му звънна.

- Кев, човече, няма да повярваш. Току-що говорих с баща ми.

- Какво се е случило, Джон?

- Татко не те взе на сериозно онази вечер, когато разказа за бездомника. Но ти дължи извинение. Изглежда са го открили. Скочил от петнайстия етаж на апартамент, изваден от филм на ужасите. Имало кръв навсякъде, трупове и само един оцелял. Тепърва ще разследват. Хей, там ли си? Нещо се умълча.

- Да, да… тук съм.

- У вас ли си? Идвам до десет минути с няколко бири. Това е невероятно!

        Няколко минути след разговора Кевин стоеше с телефона в ръце, сякаш някой бе натиснал бутона му за пауза. Отвън нощен Ню Йорк кипеше от живот – светлините властваха над мрака, хората бързаха да идат тук и там. Той чуваше единствено воят на полицейските сирени и не можеше да не се запита, към каква ли трагедия са се насочили сега?

© Галена Колева Todos los derechos reservados

За всички, които поискаха продължение. :) 

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Интересна история. Има много подобни за съжаление...
  • Извод: Мечтите са много по-сладки, когато са само мечти и ти ги контролираш изцяло! Интересна история! Без съмнение има такива случаи. Поздрав!
Propuestas
: ??:??