Отново прозвуча в главата ми онзи познат рефрен от тъжната песен, която някога баба ми пееше. Тъжна и стара колкото света. Пред очите ми  изплува онази лашкана от вълните самотна лодка, която се носеше без път и посока. Очите ми се премрежиха от напиращите сълзи и аз леко ги притворих. Чух неволен смях, сподавен шепот и усетих в гърдите си позабравения любовен трепет. Затворих очи и пред мене изникна осветената алея към входа на университета. Дочух песента на пойните птици, а лицето ми бе отново погалено от топлите слънчеви лъчи. От далечината се появи високата фигура на млад и красив момък, който вървеше замислено, без да забелязва обръщащите се студентки. Видът му бе прекалено сериозен, но това не пречеше на всяка жена да бъде запленена от умните сини очи, от дълбокия поглед и тъмната, сресана на път коса.” Отличникът на випуска”- помислих си тогава и с нескрито възхищение заследих леките му стъпки. Нещо в този миг привличаше погледа ми. Нещо будеше у мене такова сладостно трепкане. Бях застанала в центъра на алеята, без да помръдвам и да осъзнавам, че всъщност съм зяпнала към него.
Най-после ме приближи, погледна ме разсеяно и отрони притеснено едно „Здравей!”. Чак тогава осъзнах, че тази първа среща ще бъде съдбоносна в живота ми.
И ето, дойде 8 декември. Толкова го чаках, а бях празнувала вече много пъти този ден. Не разбирах защо точно в пети курс трябва да ме вълнува толкова, пък и не се опитвах да го разгадая. Бях обсебена единствено от това, че скоро щях да видя Радослав. Облякох ново си костюмче, обух лачените си черни обувки с токче, начервих в лек розов оттенък устните си и за последен път вчесах косите си. Почуках на вратата на хола, където седяха родителите ми, и влязох при тях. Исках да чуя отново мнението им дали изглеждам добре. Помня, че мама се усмихна и отново ми даде съвет да не се изгърбвам и да се усмихвам повече. Татко каза да се обадя, когато свърши балът, за да дойде и да ме посрещне. Сигурно за съвременните младежи това ще изглежда смешно, но в нашето семейство бе така. Много учех и по природа си бях стеснителна. Нямах приятел, но много ми се искаше да ме забележи само един – Радослав. Учехме в един курс, но не бяхме приятели. Просто колеги.
Сбогувах се с родителите си и тръгнах към спирката. Сякаш летях. Стигнах бързо до центъра и влязох в ресторанта. Всичките ми колеги и приятели бяха там. Извикаха радостно и подканящо размахаха ръце. Приближих се и седнах на тяхната маса. Засмях се на някаква тема, която бяха подели, после заговорихме за предстоящата сесия и отново се вглъбихме в разговор – този път за нова книга.
- И аз вече я прочетох - прозвуча ненадейно познатият глас на Радослав, от което по тялото ми пролазиха тръпки.
Гласът му бе топъл, очакващ. Сега, след толкова години, май само той ми се е запечатал от тези първи наши срещи, в които опознавахме любовта, но не я бяхме вкусили все още.
Лентата на спомените отново пробяга като бърз кадър и се пренесох на сватбата си. Не бях в бяла рокля, но не съжалявах, защото нямахме много пари, а и искахме всичко да е практично и естествено. Лицата на родителите ми грееха от щастие. Радослав сияеше, а аз се бях изчервила от цялата тази суетня. Смутено промълвих тихичко „да”, но то прозвуча изпълнено с цялата огнена любов, на която бях способна.
Животът ни тръгна с моя любим като по вода. Всеки ден вкусвахме плода на щастието и за нас нямаше насита. За нас той бе като амброзия, дошла от вековете, а ние - боговете, които усещат магичното ù действие.
Животът ни се движеше като бърз влак, който профучава, без да спира. Видях се отново в онази светложълта и широка рокля като балон, когато вече в седмия месец очаквахме нашата първа рожба. Докторът ни каза, че ще бъде момиче, и ние с Радослав летяхме от щастие. Сега вътрешно се засмях на страховете си, на мечтите и желанията. Те бяха желания на дете. Пораснахме за една нощ.
Линейката спря с виещ звук пред входа на болницата. Хора в бели дрехи и маски на лицата си свалиха тялото ми на количката. Радослав стискаше ръката ми и шепнеше нещо успокоително в ухото ми. Разсичащата болка пулсираше в тялото ми и напомняше за нещо. Не мислех за нея, макар че я усещах. Само стичащата се кръв по краката ме плашеше.
„ Божичко!... Детето ми!... Момиченцето ми!” - стенех аз.
На следващия ден Радослав седеше на леглото ми и стискаше ръката ми. Отворих широко очите си и не посмях да попитам нищо. Видях сълзите в очите на мъжа си, бялото му лице и изпитите му очи. По брадата му се стичаше сълза.
- Мина, трябва да ти кажа нещо... - започна, но смелостта сякаш го напусна и той с облекчение погледна доктора, който влезе в този момент.
Следващият един час бе най-страшният в живота ми. Разбрах, че детето ми ще остане парализирано за цял живот и някаква огромна празнина обхвана душата ми. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя.
Докторът започна да обяснява внимателно причините за болестта на детето ми, но така и не чух нищо. Сърцето ми крещеше от отчаяние. Радослав притеснено наместваше очилата си, сваляше ти, пак ги слагаше и не смееше да ме погледне. Следващите седмици бяха най-страшните за мене. Посъветваха ни да идем на семеен терапевт, докато стане време да изпишат малката ми Лина.
Когато влязохме в кабинета на терапевтката, хванати за ръце, с изкривено от болка лице, изведнъж сълзите ни рукнаха от очите. Заридахме с глас. Плакахме, без да можем да продумаме нещо. Тогава усетихме, че вече не сме деца и животът ни поднесе най-суровия урок, който трябваше да научим. Да приемем съдбата си, без да се примиряваме, а да се борим и да оцелеем в името на малката ни рожба.
И така мълчаливо приехме кръста си. Живеехме в един блок с много добри, но все възрастни хора, които ни помагаха да сваляме и качваме инвалидната количка. От общината ни дадоха жилище на първия етаж, за да ни бъде по-лесно. Старото продадохме след смъртта на нашите родители. И така - ден след ден, месец след месец, година след година. Лина бе много хубава и много умна. Когато учителите идваха у дома, винаги с възхищение говореха за нейните знания. Обичаха я, но за нас с Радослав тя бе най-скъпото нещо. Свикнахме със съжалителните погледи и сподавените въпроси на хората защо е на количка. Аз не работех, за да съм около нея, а Радослав ни издържаше. Вечер се връщаше смазан от умора, но никога не видях и следа от отегчение, болка или упрек. Винаги разведряваше живота ни с Лина. Приех живота си на майка, водач, възпитател, приятел. Бях до моята красива Лина и когато завърши с отличие училището, после споделих радостта ù, когато започна да учи в университета дистанционно. Живеех за нея, дишах с нейните дробове, усещах с нейното сърце. Всичко, което тя обичаше, обичах и аз.
До злополучната вечер, когато я намерих облегната безжизнена на стола. Тогава животът ни с моя Радослав спря. Бе оставила предсмъртно писмо, че ние вече сме стари, а тя за нас е само бреме и че е взела правилното решение да не ни бъде в тежест. Да не тъгуваме, а да се насладим на спокойните старини, които били пред нас.
Бе студена зимна вечер, когато сложих некролога ù на входната врата. Един съсед се прибираше от пазар и като видя какво поставям на вратата, смутено изказа съболезнованията си. Извади два домата от чантата си, но не ги приех. Мълчаливо кимнах и затворих вратата след себе си.
След погребението седяхме с моето остаряло момче в кухнята. Радослав въздъхна тежко и извади вестник. Прочисти гърлото си и понечи нещо да каже, но оттам излезе само вой и този вой ме преследва вече толкова години. Днес моето остаряло момче го няма, но все още говоря със снимките вкъщи. Сутрин им казвам „Добро утро!”, а вечер „Лека нощ!”.
Крача сутрин из апартамента си, за да се разсъня. Излизам на терасата, за да погледам минаващите хора. Усмихвам се на съседите, които ме поздравяват, ала в душата ми е празно. Няма кой да отвори вратата, да извика, да се чуе детски глас. Имам две кученца, които доскоро разхождах, но вече не мога. Остарях. Добри приятели идват да ги изведат, да ми напазаруват, да си поговорим. Питам се каква е ползата от това да имаш всичко - пари, удобства, а да нямаш най-важното - здраве и близки, любими на сърцето си хора.
Напоследък често изниква в сънищата ми онази самотна лодка, която се поклаща над вълните и сама не знае накъде да поеме.
Старостта вероятно пътува в нея и всички ни качва.