Трудно можеше да се види от металната мантинела отбивката за Папаз дере по магистралата. И не само защото нямаше знак, ами и защото от сивия асфалт се преминаваше директно върху чакълен калдъръм, валиран няколко пъти за подравняване. Но така или иначе годините го бяха заравнили посредством житните треви, израсли в него и тежките копита на конете. За невъоръженото око самата отбивка представляваше скрит портал между измеренията на модерното и позабравеното старо. Но няма такива портали, които да спират духовното, технологичното и финансовото да влизат и да излизат оттук. Затова спокойно може да се твърди, че Папаз дере бе една малка държавица, със свой собствен светски и духовен живот.
Движейки се по загладения от времето чакъл, отстрани можеха да се видят доста интересни обекти. Най-напред изоставените ливади и ниви, които бяха изпълнени от трънки и магарешки бодили, които поради необременения си растеж създаваха илюзията, че си в мексиканска пустиня – толкова много наподобяваха на как ...