Бащиният дом е местенцето, в което всеки има място, независимо от неговото провинение. Той е последният пристан, в който тежко ранената душа може да си отдъхне, поне за малко преди поредния сблъсък със силите, които я тласкат с изпепеляващ натиск. Твърде високи са дуварите на истинския дом за тези сили. Те не могат да ги прекрачат, прескочат, дори не могат и да минат пред тънките пукнатини в тежката зидария. Но понякога там се появяваха отвори. Големи, широки и зеещи дупки в оградата, които пускаха вътре да влязат стихиите на лъжата, измамата, клеветничеството, хорските зли езици. Тогава бащиният дом се превръщаше в дома на мащехата – неприветлив, тесен, прашасял. Място, в което душата се чувстваше като в клаустрофобия и където сякаш някой я стискаше в преса. Изстискваше последния ù живец и я превръщаше в употребяван парцал, който единствено и само вегетираше под ударите на тежките юмруци на обществото. Но защо някой би допуснал домът от подслон да се превърне в кошер на оси? Дали за з ...