Да гледаш и да можеш да видиш през очите на другите бе богатство, което малцина хора притежава в днешния свят. Но да можеш да видиш през собствените очи, по начин, по който в действителност се случват събитията бе дори по-голямо богатство. Защото да виждаш себе си означава, да си пораснал, да можеш да признаеш кога си сгрешил и наистина да разбереш когато хората ти казват, че си прав. А такива хора, въобще не се намираха много. Дори в Папаз дере, където все още повечето хора пазеха ценностната си система непокътната. Но да имаше ценности е едно, а да го осъзнаеш съвсем друго. Заученият морал, макар да беше по-добре от нищо, стоеше някак изкуствено на фона на истинския. Когато ставаше въпрос за Черква, то когато кажеш истински човек, хората се сещаха само за двама-трима такива – игумена дядо Пимен, Ведат Тираджията и Хаджи Исмаил. Тези трима авторитети, далеч се открояваха от картинката за кмета, даскала и попа. В техните очи можеше наистина да се види. Но и те можеха да видят пред погл ...