Бялата върба пред черквата в Папаз дере всяка година биваше окастряна от основата си до върха, щом дойдеше деня на Цветница. Всяка сутрин на светлия празник викаха рано сутринта Хаджи Трендафил да дойде с острите ножици. А какво красиво дърво е самата върба. Прекрасен сивкав ствол с набраздяванията на времето. Леко жълтеникавите малки миналогодишни клонки, които светеха на слънцето, подобно на кристалите по клисурите на местността. И малките тънки клончета – дълги, напъпили като за последно, с едри уникални и големи листни пъпки, които показваха мощта на дървото. Предният отец, който отговаряше за храма, отец Василаки, казваше, че върбата има корени сигурно чак до Пъклото. И не случайно край основата, където личаха раните от отсичането на старите дънери, върху половината от тях ясно личаха следите на огъня. Огънят, който неколкократно се е опитвал да пречупи дебелия, но крехък ствол. Но явно „водите на Коцит” пояха добре корените на дървото и то даваше векове наред в жертва своите клон ...