Бяха останали толкова много трупове след стихията. Сякаш земята, сякаш Всевишния ги искаше за себе си. Всичко беше като след заколение. Все едно бе настъпил адът. Трудно можеше да се вижда сред целият този дим и сажди. Те лютяха на очите. Лютяха и ги затваряха нарочно сякаш, за да не могат да видят какво е причинила човешката ръка. Тази ръка, която е пуснала звярът в онази малка червена искрица. Беше толкова грозно, толкова сиво. Всичко беше отишло някъде извън битието. Погледите бяха сухи, смирени. Дори нямаше сълзи. Стихията ги беше отнела. Оставаха само онези тежки мрачни мисли, които тровеха душата като угризения. Човешкия поглед беше неспособен да възприеме точно тази гледка. Картина на хиляди загинали, изгорели в стремежа си да бъдат живота на хората. Да. Пшеницата беше паднала под огнената стихия. Нивите до Картал махала бяха неузнаваеми. Като в картина на Дали, някак си времето беше спряло, за да може да се налюбува на човешкото нещастие. А по ръцете на хората се виждаше само ч ...