– Ехо? Къде изчезна? Защо вече не те виждам? – проехтявам в тъмното. Коридорът, в който се намирам е пуст, а мракът ме е обгърнал отвсякъде.
– Тук съм – отвръща гласът. – точно тук.
Обръщам се. Зад мен няма никой. Ръката ми посяга и напипва стена. От двете ми страни стени, образуващи коридор. Правя крачка напред в мрака.
– Май ме излъга. Не те виждам! Как ще си тук? – чувам собствения си глас.
– Тук съм. Спри и се заслушай – дочувам, еднакво близо и далеч от мен, далеч от всичко останало. Останало откъде? И защо краката ме болят толкова силно.
– Не съм до теб, но съм винаги тук. – думите сковават гръбнака ми. Усещам, че това е мое лично желание или поне е било някога, но защо тогава прозвучава някак коварно?
– Защото няма как да се отървеш и от мен, колкото и да се опитваш! Аз не съм като другите.
– Другите? – едва успявам да попитам. – Кой си ти? – ръцете ми продължават да шават, опипвайки пътя пред мен за някакви препятствия.
– Не кой, а коя. – отвръща леко обидено гласът.
– Коя? – п ...