Здравей, любима,
След толкова години мълчание и неизвестност реших да ти напиша едно писмо с вече свършващото ми мастило и захабения ми лист.
След раздялата ни се впуснах в търсене на неоткриваемото и недокоснатото. Търсих и намирах, но не това, което исках. Залъгвах се и тръгвах след всяко нещо, напомнящо ми на вече нещо познато. Тръгвах след всеки един мил жест, след всяка една лъжовна нежност и след всеки един изпълнен (не с любов) поглед. Опитвах се да запълня празната следа, оставена ми от теб. Но явно е толкова дълбока, явно и толкова празна, че не мога да намеря достатъчния пълнеж за нея. Всъщност тя е доста пресъхнала, чак е напукана. Очаквам всеки момент да пропадне и да стане още по-дълбока, по-вътрешна и по-... болезнена.
Честно казано, страх ме е... от това, да не се превърна в една голяма, непреработваема следа. Твоя следа. Боя се от това, че много ми взе - чувства, емоции, вяра, желания; изсмука всяка една моя искрица, поддържаща живинката в мен; изкара на показ всичките ...