Имало едно време едно момиченце, което не обичало Слънцето, не обичало Водата, нищо не обичало. А, май все пак нещо обичало – да мърмори.
Сутрин, когато го будели да става от сън, то мърморело:
- Не искам да ставам!
Когато му слагали да яде, то пак мърморело:
- Не искам да ям!
Когато го слагали да спи:
- Не искам да спя! Не искам да спя!
И така всеки ден.
Криси, така се казвало момичето, станала на пет годинки, но продължавала сутрин да се излежава в леглото, да се протяга, да хленчи. После сядала на масата с нежелание и дъвчела закуската с часове. Вечер, когато си лягала, дълго се въртяла в леглото и пъшкала, защото не искала да заспи.
Уплашили се родителите ѝ, да не е болно детето им, та никога не го виждали засмяно и повикали лекар. Дошла млада и красива лекарка. Седнала на леглото до Криси и казала:
- Здравей, мило дете!
- Не съм мило дете! – казала Криси и се завила през глава. ...