Глава 36

        Никой не отговори на въпроса ми. Возехме се в Спарка, без никой по петите ни. Те не се постараха да крият от мен къде отиваме – завихме на запад в посока квартал Боровец, минахме необезпокоявани през него, и излязохме отново на път сред дървета. Вцепенена, не можех дори да се разплача. Отбихме встрани от пътя и мъжът до мен ме издърпа навън от Спарка. Жената и шофьорът на колата също слязоха.

      -Айде, до скоро, приятели – каза мъжът, който ме държеше на мушката и се качи на шофьорското място. Потегли. Останах с мъжа, който първи ме хвана, и жената в червената рокля. И отново бях на мушката на оръжието на мъжа, който бе почти като албинос, толкова светла бе кожата му.

            – Идвай, скъпа Анелия – каза ми той, хвана ме за ръката и ме задърпа навътре сред дърветата. Имаше някаква пътека, по която вървяхме. Щяха да ме убият тук и никой нямаше да може да ме открие в гората. Господи, бебето ми. Щяха да убият мен и бебето-чудо.

            Не след дълго пътят не се виждаше зад нас и те спряха. Светлият мъж седна на един дънер, все още с насочен към мен пистолет, а жената се зае да върже ръцете ми зад гърба ми. Грубо пристисна китките ми с дебело въже. Не можех дори да си размърдам ръцете.

            – Сега ще се обадя – каза мъжът – тук е добре, нали, Мая?

            Жената кимна, а аз я зяпнах. Мая?!

            – Ти… ти онази Мая ли си?! – попитах, напълно стъписана – Мая, проститутката?

            Тя изсумтя, сетне ми зашлеви през лицето, което отметна главата ми наляво. Поех си рязко дъх, сърцето ми туптеше като полудяло.

            – Аз не съм проститутка – изсъска тя. Видях, че е изключително красива жена, с кафяви очи и тъмна коса, но беше с онази прелъстителен екзотичен вид – плътни устни, изразителни очи, малко по-тъмна кожа. Леките бръчки около очите и устата ѝ я правеха само по-красива. Формите на тялото ѝ бяха безупречни, показани от красивата червена рокля. Беше дори с токчета, а гъстата ѝ коса бе разпусната край лицето. – това, че Димитър ме направи проститутка не означава, че това съм аз.

            – Той не те е направил проститутка! Ти си отишла при него! – казах, настръхнала – и как изобщо си жива? Той каза, че си била убита!

            Тя отново изсумтя пренебрежително.

            – Томас, обади се на Димитър – каза жената.

            Значи светлият мъж бе Томас Шварц. Каква ирония. Мая ме дръпна грубо и ме сложи на земята, седнала. Продължавах да треперя.

            – Предполагам знаеш кой се обажда – каза Томас на телефона си – здравей, Димитър Симеонов.

            – Дими! – изкрещях с всички сили – Мая е жива!

            Мая се изсмя.

            – Той така или иначе щеше да разбере, глупачке – сряза ме тя.

            – Не го убивайте, моля те… - приплаках аз и се взрях в кафявите ѝ очи – моля те…

            – Не можеш да ме молиш за такова нещо. Уморих се да чакам. Шестнадесет години чакам, малка пикло. Но никой не е безсмъртен! Нито дори проклетият Доктор Вреден!

             -З-защо го мразиш? Той… той каза, че те е обичал!

            – Ха! Да върви по дяволите любовта му! Такава любов, че за да се измъкна от него трябваше да инсценирам собственото си убийство!

            – Ти си откачена…

            – Сега ще го чакаме, нали така, Мая? – попита Томас. Явно бе затворил телефона. Не бях обърнала внимание изобщо какво беше казал на Дими. Сърцето ми се разцепваше с ужас. Те щяха да го убият и аз нямаше какво да направя. Главата ми беше хвърлена в паника. Ръцете ми бяха вързани. Бях напълно безсилна.

            – Да. Няма да се бави много.

            Тя остави пистолета си на един дънер, ужасно далеч от мен. След това измъкна от чантата си дълъг нож. Ококорих очи.

            – Ти искаш да го убиеш с нож?

            – Ще му направя още няколко операции, че ще му отиват – каза жената и стомахът ми се преобърна. Усетих горчив вкус в устата си. Тя щеше да го изтезава. Какво бе ѝ направил Димитър, че така да го мрази?

            – Т-ти ли стоиш зад всичко? Защо си… защо си убила брат си?

            – Брат ми! – тя отметна глава с отвращение – той и проклетият ми баща ме държаха пленничка в собствената ми къща. Брат ми ме е изнасилвал милион пъти. Баща ми редовно ме биеше като боксова круша. Разбира се, че ще отмъстя. Тоест, Томас ще отмъсти вместо мен. Единствено Димитър… само него аз лично ще го убия.

            – Какво ти е направил Дими? – попитах.

            – Всичко.

            – Той никога не би…

            – Ти не го познаваш, кукло! – прекъсна ме Мая и очите ѝ засвяткаха с чиста омраза – той може да се преструва на прекрасен и мил… в това го бива! Но спокойно… няма да те оставя да пострадаш. Ще го убия, преди да те унищожи и да те изравни със земята. Преди да е твърде късно, ще ти направя тази услуга!

            Томас бе измъкнал от багажа си лаптоп, на който наблюдаваше нещо.

            – Чисто е. Никаква полиция не се приближава към нас – обяви той.

            – Прекрасно. Предполагам Димитър разбира, че ако изпрати някого, ще изкормя малката му кукличка.

            Потръпнах. След това зачакахме в тишина, като Мая вървеше напред-назад на малката поляна, където бяха избрали да ме държат като пленница. Не разбирах как очакваха Дими да дойде, ако бяха оставили Симеонови без автомобили. Не разбирах кой от хората в имението бе нарязал гумите. Не разбирах какво бе направил Дими на тази Мая, че тя да го ненавижда до такава ужасяваща степен. Не знаех дали ще оцелея след това.

            След неизвестно за мен време дочух шум от пътеката, по която бяхме дошли. Обърнах се със свито сърце и за мой ужас видях Дими, съвсем близо до нас, подпрял ръка на едно дърво. Знаех, че той едва може да ходи, но въпреки това беше на крака и гледаше ледено със сините си очи. Той пристъпи още една крачка напред. Мая изправи гръб.

            – Здравей, Доктор Вреден – каза тя. Дими беше целият потен и дишаше тежко и беше без кислородния апарат. Не знаех какво смята да направи. Той погледна към мен и сините му очи ме сканираха от главата до петите. Сетне той върна вниманието си към Мая.

            – Имаш късмет, Мая – кротко ѝ каза той – не си наранила Анелия.

            – Не все още. Но ако направиш нещо, главичката ще ѝ прережа – закани се Мая. Дими не реагира видимо на заплахата.

            – Слушам те, Мая – каза Димитър. Тонът му беше плашещ, очите също, въпреки че стойката му издаваше пълното изтощение на тялото му. Въпреки ужасното си физическо състояние обаче, той успяваше да изглежда зловещ. – кажи ми какво искаш да ми кажеш.

            – Няма нищо да ти обяснявам. Ти всичко знаеш и помниш, кучи сине – изръмжа жената – ти си тук, защото си заслужил да те екзекутирам. За всичко, което ми причини. За всичко, което причини на всички останали момичета.

            – Защо си мислиш, че имаш правомощие да раздаваш правосъдие? – попита той. Гласът му беше дрезгав, но сините му очи изведнъж не изглеждаха толкова страховити… сега ми се видяха тъжни. Дими, какво, по дяволите, си направил на тази Мая?!

            – Безполезни думи – отсече Мая – ти знаеш, че го заслужаваш. Затова си тук, напълно сам.

            – Ще ти позволя – каза ѝ той и аз го зяпнах – да направиш каквото искаш с мен. Само пусни Анелия.

            Мая се намръщи, а аз се втренчих в Дими. Той изглеждаше непоклатим и сериозен. Сините му очи срещнаха моите и той ми се усмихна леко.

            – Всичко ще е наред – каза ми той – може би Мая е права. Може би заслужавам правосъдие.

            – Не, Дими, не! – извиках ужасена. Мая ме погледна, преценявайки ме с красивите си очи, сетне кимна на Томас. Мъжът стана от дънера, на който седеше досега, вдигна ме от земята и аз едва се задържах на крака. Развърза ръцете ми.  

            – Махай се – каза ми той – свободна си.

            Погледнах ужасена към Дими.

            – Не, не тръгвам! – проплаках. Сините очи ме фиксираха. Отстъпих крачка назад от Томас.

            – Умолявам те, върви – каза Дими, сините му очи блестяха тъжно – заслужил съм го. Мая е права. Заслужавам го. Опитах се да избягам от миналото си, но то ме настигна, Ани-нини. Ти можеш да не си част от това. Бягай, момиче!

            "Грабваш пистолета, махаш предпазителя и стреляш" – беше ми казал Дими  преди сякаш цяла една вечност. Знаех къде Мая беше оставила оръжието си. Имах ли време да хукна и да го взема? Не откъсвах очи от Дими. Взирах се в сините му очи. Той беше на около три метра от Мая. Томас бе на около метър от мен. Но той имаше оръжие в ръката си. Не беше насочено към мен, но можеше да ме гръмне.

            – Дими… обичам те… - прошепнах аз, решила, че ще се престоря, че бягам и ще се опитам да се добера до пистолета – не искам да те оставям.

            – Анелия… - той изглеждаше още по-тъжен – върви, безценна моя.

            Обърнах се и хукнах през дърветата, навътре в гората. Не последваха изстрели след мен. Явно наистина смятаха да ме оставят да бягам. Гората беше гъста и не след дълго не можех да ги видя, нито те мен. Приведох се и тръгнах покрай растителността, опитвайки се да стъпвам възможно най-тихо. Обърнах обратно към поляната, надявайки се да изляза близо до изоставения пистолет.

            – Сега вече ти е време, Доктор Вреден – чух ясният глас на Мая.

            – Мая, преди да започнеш да ме копаеш с този нож – заговори Дими – иска ми се да знаеш нещо. Аз наистина те обичах. Може да съм бил глупак. Бях погълнат от тъмната си страна. Знам, че това нищо не означава за теб… след като убийството ти е било една преструвка, за да се измъкнеш, явно от мен, и да дойдеш след толкова много години да ми отмъстиш… трябва много да съм те наранил.

            – Ти ме унищожи, куче! – изсъска тя. Продължих да стъпвам бавно и внимателно, сдържайки дъха си, за да не ме издаде. Дими наистина ли беше дошъл напълно сам тук?!

            – Е, искам да ти кажа, просто… съжалявам. Не съм знаел по-добро. Не съм разбирал. Съжалявам, Мая, моля те, ако искаш ме убий, ако искаш ме изтезавай, но заради себе си… един ден ще трябва да ми простиш. Може би ще е по-лесно да си спомниш, че поне съм се извинил.

            – Ти, свиня такава! Дори сега ме манипулираш! – изкрещя тя, гневният ѝ глас отекна в тишината на гората.

            Оказах се на няколко метра от изоставеното оръжие. То беше на дънера, аз – прикрита зад храстите, а Мая и Томас гледаха към Дими. Той все още стоеше на мястото си, подпрял се с ръка на дървото. Той гледаше право в Мая.

            – Не се опитвам да те манипулирам – продължи Дими, а аз бавно се измъкнах от храста. Имах три метра до дънера и пистолета. Имах чувството, че бесните удари на сърцето ми ще ме издадат. – искам само да знаеш, че хората не са черни или бели. Всеки има тъмна страна. Аз бях погълнат от нея.

            – Не ме интересува!

            – Не искаш ли поне да ме изслушаш, Мая?

            – Не произнасяй името ми! – тя явно беше доста афектирана. Два метра. Леко повдигнах ръка към оръжието.

            – Бях толкова отчаян, Мая – настоятелно каза Дими. Той би трябвало да може да ме види зад гърбовете на двамата нападатели, но дори да ме виждаше, не показа с абсолютно нищо, че ме забелязва – болестта ми ме отчайваше. Ограничаваше ме. Болеше ме. Страдах, мразех всичко! Оставих се на чернотата в мен да ме погълне и да ме изяде, Мая. Затова позволих всичко да стане. Затова те третирах така жестоко! Не че ме извинява, но трябва да разбереш. Това, което правиш, не е необходимо. Аз вече съм наказан от съдбата и ще бъда наказан и след смъртта си. Не ми остава още много. Дробовете ми отказват. Ще се задуша сам в тялото си. Какво по-добро наказание от това дълго и ужасяващо мъчение?

            Потръпнах, гърлото ми се стегна. Един метър до пистолета. Ужасяващо мъчение. Мъчение.

            Пръстите ми докоснаха хладната повърхност на пистолета.

            – Лъжеш! Ти не изпитваш болка! – яростно каза Мая.

            – Това не е вярно. Всеки ден е истинско изпитание за мен. Едва дишам, не мога да спра да кашлям, имам нужда от онази смешна тръба и пак не ми стига въздуха – продължаваше тъжно Дими – не мога да ходя като хората. Не мога да се храня като хората. Това е жестоко, Мая. Няма по-жестоко наказание от това тялото ти да се срутва около теб! Да се разпада на парчета!

            Последното той почти го извика, разбивайки и моето сърце на парчета. Надявах се да говори всичко това, само за да я разсейва, но някак усещах, че не лъже. Може би наистина той страдаше така, въпреки че изобщо не го показваше. Но дори така да беше, Мая и жалкият ѝ приятел не бяха Бог, който да реши кога Дими щеше да умре. Сграбчих пистолета, бавно го повдигнах и се прицелих в гърба на Томас, който бе по-близо до мен от Мая. Палецът ми докосна предпазителя на оръжието. Натиснах го. Той отказа да помръдне.

            Паника ме заля. Аз не знаех дори как да сваля предпазителя на пистолета! Нямаше да мога да направя нищо с пистолета, затова хукнах и скочих с всички сили върху Томас. Той не ме очакваше и залитна напред, но бързо ме отхвърли от гърба си, а пистолетът, който държах, отхвърча напред, над него. Аз се озовах на земята, ужасена, а Томас явно изпсува и бавно започна да вдига оръжието си, гневен. Щеше да ме убие.

            – Не, Томас, не стреляй по нея! – извика Мая. Томас я погледна, но в следващата секунда проехтя изстрел и Томас яростно изкрещя, а пистолетът му падна на земята. От ръката му бурно шурна кръв. Стомахът ми отново се преобърна и видях, че Дими беше стрелял в ръката на Томас. Кога бе успял да вземе изпуснатият от мен пистолет?!

            Томас се преви на земята от болка, а Мая се спусна към него. Дими ме дръпна настрани от тях, но залитна и аз трябваше да го подкрепя, за да не падне. Той отново се подпря на дървото и вдигна оръжието, прицелвайки се в Мая. Сините му очи бяха ледени. Той щеше да я убие.

            Тя се обърна към него и бавно вдигна ръце нагоре.

            Той я гледаше. Пръстът му беше на спусъка. Лицето му се напрегна. Сините му очи бяха непознаваеми.

            – Дими? – повиках го, ужасена. Мая бе започнала да трепери.

            Той щеше да я убие!

            – Ти трябваше да си мъртва – изсъска той. Тя изскимтя с ужас. Сините очи се присвиха. Секунди по-късно той натисна спусъка и аз изкрещях.