Драган Охридски - I
Отдавна желаех да посетя Куба. Социалистическото устройство, в което продължаваха да съществуват кубинците, може би допринасяше за усещаното от мен особено излъчване на тази страна. Не бях омаяна от комунистическата идеология, дори напротив, но не мога да отрека, че си мечтаех за все още неосъществимото демократично устройство на обществото и често се чудех възможно ли е то да бъде постигнато и как да стане това.
Към Куба отпътувах в неблагоприятен за един чужденец момент - нейният лидер Фидел Кастро бе тежко болен и временно бе заместван от своя брат - Раул Кастро. Дали въобще щяха да ме пуснат да пребивавам в страната и свободно да я разглеждам и изучавам? Страховете ми бързо се разсеяха, защото още на пристанището усетих добронамереността на обикновените кубинци. Посрещнаха ни спокойни и усмихнати хора. Туристическата ни групичка бе поета от опитен екскурзовод и така, след вълнуващото прекосяване на Атлантическия океан с параход, вече предвкусвах приятните изживявания, които ме очакваха на острова. Настаниха ни в луксозен хотел в столицата Хавана. Паркът, изпълнен с палми и редки растения, ме възхити, а бисерната вода на басейна ми подейства освежаващо след дългото пътуване.
Утринта свенливо се усмихна в хотелската ми стая, едва прокрадвайки се през воалната завеса, а аз изпълнена с очаквания за нещо хубаво, бързо се приготвих и първа се озовах при екскурзовода - в голямото фоайе на хотела. Спрелият пред остъклената входна врата стар социалистически автомобил, боядисан предизвикателно, с ярки и недотам подхождащи си цветове, някак странно контрастираше с лукса в сградата. Но аз бързо отклоних вниманието си от колата, тъй като екскурзоводът се обърна към мен:
-Като за начало ще ви заведа в една християнска църква. В нея вашият сънародник - българинът Драган Охридски, по-известен като Алонсо де Охеда или “Рицарят на Мадоната”, е оставил прочутата си охридска икона на Богородица.
-Откъде знаете за това? - полюбопитствах аз, тъй като в България не бях чувала нищо за Драган Охридски.
-От запазените дневници на известни мореплаватели, от спомените на испанския херцог Клам Галас, от архива на английския херцог О’Конел, както и от записките на придворната дама Мари-Мадлен дьо Пуасон.
-О, че сте осведомен! Няма как да не се оставя да ме водите! -усмихнах се на екскурзовода с голямо уважение, защото в този момент мислех, че трудно може да се намери по-всезнаещ и интересен човек от него.
Храмът, в който боязливо пристъпихме, ме очарова с великолепието си. Сред чудни дърворезби съзрях нашата икона - на Богородица, донесена на края на света от българина Драган Охридски. Това се случило някъде около 1510 година от Рождението на Христа. Тогава Алонсо де Охеда прекосил пеша остров Куба, покръстил за първи път туземци и построил църква, в която оставил своята икона - закрилница. Вгледах се в очите на Богородица. Бяха топли и съчувстващи, изразителни - бяха живи. Погледът им сякаш ме следваше и искаше нещо да ми каже. Дали си внушавах или ставаше чудо!? Устните криеха някаква особена мекота и женственост, а същото се долавяше и от очертанията на брадичката и от финия рисунък на носа и веждите. И ето - от очите закапаха сълзи, а устните се размърдаха и заговориха:
-Не трябваше да ме оставя тук, а да ме носи близо до сърцето си. Сега стъпките на хиляди християни хрущят върху костите му, заровени под прага на една манастирска църква и душата му не намира покой, затуй, че не изпълни дълга си към своята Родина.
-Но какво трябваше да направи той? - побързах да попитам, защото се страхувах, че чудото ще свърши.
-Да обедини всички християни в поход срещу турците и да освободи България -
бавно изрече Богородица и ме изгледа с укор, че не се сещам за нещо, толкова близо до ума.
-Разкажи ми за живота му, моля те! - скръстих ръце и паднах на колене пред иконата.
-Ще ти пришепвам много истини, защото вярваш и си любознателна, но сега се изправи и върви с другите, докато не са те помислили за луда, а моят поглед ще те следва навсякъде и ще ти разкрива интересните за теб неща.
Послушах Божията майка и бавно се изправих, а след това се присъединих към туристите от групата ни. Започнах да чувам гласа на екскурзовода някак по-приглушен от този - на Богородица, която продължи разказа си:
-Големи майстори - иконописци живееха в българското поселище Охрид. Образите оживяваха изпод сръчните им ръце. Един такъв художник ме сътвори в далечното 1450 лето. Бях му нужна - надяваше се, че ще помогна на християните, за да устоят на турските набези. Преди създаването ми охридчани на два пъти успявали да се спасят от нападенията на агаряните. Сега им предстоеше най-страшната битка. Многолюден бе този град – даваше покрив на над 70 000 человека. Но злокобно бе 1452 лето и този път турците завзеха града - започна разсипия на християнските къщи, както и на църквите и се захвана страшна сеч на все непокорни люде. Иконописецът и жена му - богобоязливи българи, едва успяха да ме вземат със себе си и да напуснат дома си, когато турците го подпалиха. Забягнаха в едно селце, близо до Охрид, дорде да се разнесат облаците. След някоя година пак си се завърнаха в родния град – заживяха при бащата на художника и там им се родиха дечицата. Навсякъде ме носеха със себе си и вярваха, че чрез мене Господ - Бог ще закриля семейството им. Драган бе техен син. Кръстиха го така, че да е мил и драг на Христос и на все добри люде. Роди се недохранен, толкова мъничък, че родителите му дълго се молеха на колене пред мене той да оцелее и тогава го обрекоха - аз да съм му закрилница и винаги да ме носи със себе си, за късмет. Драганчо оцеля, но си остана дребничък и слабичък, но затова пък беше жилав и пъргав. То добре, че беше такъв, инак турците щяха да го вземат за еничарин. На десет лета беше той, когато влязоха и от дома ни да съберат девширмето. Като го видяха такъв един мъничък, султанските пратеници се изсмяха презрително и дори зъбите не му провериха. Братовчед му - Петърчо, също беше хилав, та и него турчолята не рачиха да вземат. Останалата мъжка челяд отведоха, напук сълзите на майки и бащи. Тогаз поганците погубиха дядото на Драган, щото старият человек се изпъчи да защити един от внуците си, снажния Делян, от когото турците очи не можеха да свалят. Разсякоха с ятаган гърдите на дядото и отведоха силното момче за аджемиоглан.
Не усетих кога бяхме излезли от църквата. Гласът на Дева Мария продължаваше да ми шепти и аз почти не възприемах външния свят. Ходех като в просъница и се ориентирах по екскурзовода, когото се стараех да не изпускам от очи.
-Ще влезем в тази сладкарница. Предлагат чудесен сладолед. Само трябва да изчакаме да дойде реда ни - дочух най-после какво говореше водачът на туристическата група.
Наредихме се на дълга опашка, а аз отново душевно се усамотих и гласът на Богородица взе да надделява околните:
-Много българи тогава подириха спасение в испанските земи. Беше 1472 лето, когато Драган и Петър напуснаха родния си град Охрид и поеха по друмищата през Дубровник и Венеция - за Испания. Придружаваше ги един дубровнишки търговец - Лука Джорджич го именуваха. Добродетелен человек бе той и като роден отец за децата се грижеше, че да оцелеят сиротинките.
Сякаш през крехка мъглявина прозираше прекрасното лице на Богородица, а ореолът, който го обграждаше, сияеше с мека светлина. Сигурно съм изглеждала замислена, а може би и не съвсем с ума си, когато доверителният разказ на Божията майка бе прекъснат от един самоуверен, около четиридесетгодишен господин:
-Дано да обичате вкуса на южни плодове! - обърна се той към мен някак ведро и успокояващо и ми подаде вафлена чашка, в която подобно на цвете бе насипан сладолед.
-О, благодаря ви, но нямаше нужда да се тревожите за мен! Аз съм търпелива и щях да дочакам реда си, все пак съм израсла в Народна Република България и до двадесетата си година съм живяла по време на социализъм - отвърнах смутено, но все пак приех лакомството, след което се сетих да попитам: -Колко ви дължа?
-Черпя ви. Много сте замислена и някак тъжна, та рекох да ви спася поне от досадното чакане на опашка - малко притеснено замига непознатият, а после се престраши и продължи по-смело: -От една и съща група сме с вас. В църквата ви съзрях и ми направихте впечатление със сериозния си вид, затова сега ми се прииска да ви поразсея малко.
-Наблюдателен сте. Наистина в църквата ми се случиха странни неща и до момента, в който ми подадохте сладоледа бях под тяхното въздействие. Вие обърнахте ли внимание на иконата на Света Богородица, която бил оставил на остров Куба нашият сънародник Драган Охридски? - не издържах и поисках да споделя тревогите си с този симпатичен мъж, защото изведнъж взех да се безпокоя за себе си - да не би да полудявам или да се разболявам и затова да ми се явяват тези необичайни видения.
-Очите на Мадоната ме гледаха като живи, тогава ме обхвана страх и аз отклоних погледа си. Може би и с вас се е случило нещо подобно? - новият ми познайник ми говореше с уважение и явно ме възприемаше като напълно нормална.
-Изглежда, че аз твърде дълго съм се вглеждала в иконата, защото и сега погледът на Божията майка продължава да ме следва и не само това - тя ми разказва историята на Драган Охридски - развълнувано се реших да споделя случващото ми се.
Незавършено произведение, което може би ще стане разказ или повест.
© Росица Танчева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Севделин, ще чакам коментара ти върху монографията на Иван Димитров.
-
Прав си, Севделин. Ще редактирам и годината, в която Драган и Петър, придружавани от дубровнишки търговец, напускат Охрид и поемат по друмащата ще стане 1472. Благодаря за уместната забележка и за интереса към започнатия от мен разказ. Изследването на Иван Димитров ми стана интересно, въпреки многото съмнения и именно поради тях.
-
Радва ме интересът ти, Цвети!
-
Заинтригува ме, наваксвам с всички части наведнъж
-
Благодаря, Петя! Вече публикувах и едно продължение.
-
Чета с интерес,Роси!
-
Благодаря ти за интереса, Галя!
-
Ще се постарая да има продължение, Борко. Благодаря за интереса!
-
Очекваме продължение!
-
Благодаря, че си прочела, Радослава! Поздрав!
-
Направо настръхнах!...Поздрави!
-
Благодаря, Донко!
-
Много много интересен разказ. Творбите ти впечатляват с голямо майсторство!
-
Веска, Константин, Антонио, Пиерлуиджи и Виолета, благодаря за отзивите. След като прочетох публикация на Иван Димитров в списание "Славяни", в която представя непълното си изследване за живота и делото на Алонсо де Охеда /Драган Охридски/, започнах да пиша горния текст. Константин се опасява, че малкото, което знаем за Алонсо де Охеда, ако е неправилно поднесено, може да прозвучи като хвалбите на македонците, че едва ли не развитието на човечеството е било направлявано от тях - те наистина твърдят, че и Драган Охридски бил македонец. В художествено произведение все пак мога да си поразвихря фантазията, но ми се иска да внимавам и първо да науча повече за живота на Алонсо де Охеда - за историческата истина.
Антонио, ако още не си чел нещо за един от откривателите на Новия свят - Драган Охридски, съветвам те да изпишеш името му в търсачката на "Гугъл" и ще се запознаеш с изложеното в статията на Иван Димитров. -
Заинтригува ме, ще чакам продължение!Поздрав!
-
Поздравления и от мен за започнатия текст!
Ако се не лъжа, историята за Драган Охридски се появи 80-те в "Поглед". Впоследствие и в университета я разисквахме, но още няма сериозно изследване, което да разнищи биографията на Алонсо. Не харесвам хич науката в служба на Отечеството (в смисъл на табели из Родопите от типа: "Тук е живяла тъщата на Орфей" или "На това място Александър Велики слезе по малка нужда от Буцефал на път за Филипополис"
, но комшиите ни по Вардар вече си пишат без свян дека македонецот Драган е видел прв Новиот свет. -
Плами и Елена, благодаря ви! Ще го продължа.
-
Поздравления и от мен! Харесах много! Поздрави сърдечни!
-
Продължи го, Роси - умението да държиш родовата памет будна е твърде рядко срещано днес! Поздрави!!!
-
Благодаря, Ивон!
-
Прочетох както винаги с интерес!С поздрави,Роси!
-
Благодаря, Огнян!
-
Красиво докосване до историята и духовните ни корени! Харесах много!
Поздравления, Росица! -
Водолея, Илко и Ники, благодаря, че ме насърчавате да продължа започнатото. Имам доста недовършени неща и чакам подходящо вдъхновение, както се казва - чакам да ми дойде музата. Сигурно и при други пишещи творческият процес понякога протича така.
-
Винаги успяваш да ме заинтригуваш,Росе,чакам продължението и съм сигурна, че ще е на нивоПоздрави и усмивки
-
Интересно преплитане на исторически картини с настояще. Наистина си заслужава да има продължение
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
