kosssev (Момчил Косев)
1 1
29 may 2012, 12:05

Другият живот 

  Prosa » Relatos
3797 1 12
42 мин за четене
1
 
       Той нямаше и най-малка представа, че този ден ще промени живота му и то по начин, по който най-малко би си представил. Беше слънчев ден, в края на септември. Събуди се кисел, както всеки ден от месец насам. Имаше страшна нужда да отиде до тоалетната, но  искаше да си досънува. Хубав сън беше.  Или поне остана с усещането за хубав сън. Тялото  му изобщо не се съобразяваше със  сънищата и дори получи ерекция. Знаеше, че пак няма да си спомни съня, изпсува наум и тръгна към банята.  Изпика се сънено и през ума му мина идеята да си хвърли един душ. Тази идея бързо изчезна с довода:
      -  За к’во да се къпя ся? Сам съм, мързи ме, кой го интересува чист ли съм или не? Ще се изкъпя по-късно. След кафето.
 
      Пусна водата и тръгна към кухнята. Пак го налегна споменът за Дора. Искаше от него да се къпе и сутрин, и вечер. Той не виждаше смисъл в това, но го правеше заради нея. Чистотата беше нейна мания и той се опита да се съобрази с това. Смени и стила си на обличане. Опита се да промени и начина си на изразяване. Да влезе в нейния свят, да види през нейните очи… да разбере какво толкова намира тя в него? Бяха толкова различни.  Тя -  с висше образование, кореняк Софиянка, минала през всички колелца на системата до ниво мениджър на някаква фирма, за която той  така и така не разбра с какво се занимава.  Той – със средно образование, от малко градче, близо до Търново, сменил 15 работни места  за 8 години и все още не намерил себе си. Отначало всичко беше наред. Тя беше влюбена в него и го гледаше с оня прекрасен поглед, който той все още не можеше да забрави. Той, въпреки че не беше влюбен, изживяваше прекрасни моменти с нея. Знаеше, че я обича, но за първи път обичаше по такъв начин. Обичаше я, без да иска нещо от нея. Без условия. Без да знае защо я обича. Беше странно, различно,  малко плашещо, но беше прекрасно. Запознаха се на един тийм билдинг по река Струма. Тя се падна в неговия рафт и след като погледите им се срещнаха, всичко стана ясно. Виждаха се два-три пъти месечно, той в София, тя при него, обикаляха България и изживяваха прекрасни моменти. След всичките любовни неуспехи мислеше, че това е жената. С главното „Ж”. Но и там сбърка. Караниците започнаха след една година. Точно когато започнаха и финансовите му проблеми. Започнаха да разбират в колко различни светове са.  Разделиха се  спокойно, по приятелски. Тя продължи живота си в стил „Сексът и градът” в София, а той след кратко и неуспешно пребиваване в Англия се прибра в родния си град. Чувстваше се тотално свободен, но не знаеше какво да прави със свободата си.
       -   Нека си останем приятели - каза тя  и чувството за вина веднага се изписа на     лицето ù. – Още те обичам, но… виждаш, че не сме щастливи заедно.
 
     Мразеше тая фраза. Знаеше, че няма как да си останат приятели. Поне известно време. Пак изпсува и сложи кафеварката на котлона. Газта беше свършила и трябваше да си направи кафето на електрическия котлон. Сети се, че не беше плащал тока от два месеца и пак изпсува наум.
    -   Сега остава и тока да ми спрат! Няма да се учудя. Както е тръгнало…


     Напоследък животът му вървеше само надолу. Всеки ден се връщаше назад в спомените си и се мъчеше да разбере къде е сгрешил. За финансовите си проблеми, той обвиняваше кризата и правителството. За неуспеха с Дора -  различията между тях. Но за духовния срив, който  той усещаше от близо година насам, не можа да намери причина. Явно всичките книги с рецепти за щастие  и съвети „Как да станем по- ...”, бяха булшит. Може би трябваше да спре да търси причините навън, да спре да слуша начините на другите за постигане на щастие и да се обърне към себе си.
 
     Реши, докато стане кафето, да си намери нещо за четене. Навън грееше слънце и той реши да разпъне масичката на терасата. Живееше под наем в Търново, обитавайки двустайна панелка на осмия етаж, но имаше голяма и удобна тераса. Тя беше основната причина да наеме апартамента. Още на огледа  разбра, че тук ще прекара следващите няколко години. Дори и не забеляза, че апартаментът се нуждаеше от ремонт и без колебание каза на жената от агенцията:
    - Имаме сделка.
     Чудеше се защо хората си остъкляваха терасите? Защо се лишаваха от това удоволствие да имаш тераса?  Явно „терасингът”  скоро нямаше да придобие популярност в тая държава.
 
       Дълго време се рови из рафта с книги. Беше изчел всичко. Ъруин Шоу, Кастанеда, Мулдашев,  Стайнбек... нищо не привлече погледа му. Дори и ОШО му беше омръзнал. Искаше да му зададе толкова въпроси. По много параграфи не беше съгласен с него, но и много неща му вдъхваха усещане за вярност.  Абе пич беше тоя ОШО.
Стомахът му се обади  и той грабна някакъв вестник от масичката, за който нямаше спомен да е оставял там, мина през кухнята да си сипе кафе, сви една цигара набързо и се отправи към тоалетната. Направи му впечатление, че вестникът беше от 23.09. Рожденият му ден. Не обичаше да го празнува. Смяташе, че поводите за празнуване трябва да са радостни, а животът му беше низ от проблеми и не смяташе, че трябва да празнува началото му.
      Отвори директно на страниците с обяви за работа. Новините бяха винаги едни  същи, скучни, еднообразни и сякаш в тоя град само студенти по журналистика първи курс пишеха новините. А и той имаше нужда от работа. Мина месец, откакто не работеше, а спестените пари бързо се топяха, въпреки че се  ограничаваше възможно най-много. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да потърси някаква работа. Дойде кризата, правителството в страната се смени, икономиката се срина и той трябваше да затвори кварталното магазинче за строителни материали, което му даваше нужните финанси през последните 5 години.
       И сега трябваше да работи за друг. Идеята го ужасяваше, спомените от последните няколко работни места изплуваха все по-често напоследък и вкарваха неприятни усещания в него. Не искаше да работи за други. Не искаше да остави свободата си. Пак изпсува наум и се зачете. Мина набързо през обявите за шивачки и компаньонки. Прегледа основно тези за строителни работници и дърводелци. В тая област беше най-добър. Но както винаги, нямаше нищо интересно. Какво да очакваш от този провинциален град?!
      – Да работя за 400 лв? Майната ви. По-добре да спя на улицата.
 
      Пусна водата и тъкмо щеше да сгъне вестника, когато нещо привлече вниманието му. Малка обява, с нищо не различаваща се от другите, в раздел „разни”. Гласеше -„Не харесваш живота си?  Тогава опитай друг! тел. 088……."
Не беше нито удебелена, нито в каре, но нещо в нея го накара да ù обърне внимание. Отначало му заприлича на някаква измама.  Доста беше слушал за телефонните измами напоследък, беше му писнало от спам в пощата, от предложения за уголемяване на пениса до семейни почивки в Турция, безплатно за детето. Но това не му приличаше на нещо такова. Беше просто и ясно: „Не харесваш живота си?  Тогава опитай друг!”
      Не харесваше живота си. Искаше нещо друго. Имаше и безплатни минути в картата. Какво ще загуби, ако се обади.  Каквото и да беше, успя да го заинтригува. Взе чашата с кафе, избърса се,  пусна още веднъж водата и се отправи към терасата. Слънцето беше в идеално положение. Затопляше го, но и не му блестеше в очите. Прекрасен, слънчев септемврийски ден. Сви си една цигара, вдигна крака на масичката, отпи от кафето и набра номера.
2
 
    Животът на Зорба Будикис  беше идеално подреден.  На 24 завърши един  от най-престижните университети в Гърция. Не беше привърженик на образованието, но отиде в университета единствено заради родителите си. Завърши икономика, въпреки че мразеше от дъното на душата си монетарната система. Знаеше, че е грешна, че тя е виновна за повечето страдания по света, но за да оцелееш в тоя свят, трябва да играеш по правилата. Както казваше баща му:  - Този свят е игра. Ако искаш да спечелиш, най-малкото трябва да знаеш правилата.
 
       И той спазваше правилата. Въпреки залитанията си по променящи съзнанието вещества и безкрайните алкохолни купони, вървящи ръка за ръка  с безразборен секс из студентските общежития на Атина, той успя да завърши с отличен успех.
      Започна работа в банката на баща си.  Обичаше много стария Будикис. Оплешивяващ, консервативен  и старомоден банкер, той много разчиташе синът му да наследи бизнеса. И Зорба знаеше това, но въпреки всичко нещо му говореше, че не  е за този бизнес. Известно време го тревожеше мисълта как да каже на баща си, че не иска повече да работи за банката. Не беше това стихията му. Той искаше адреналин. Не можеше да работи в офис. Ненавиждаше системата, която караше хората да живеят като роби. Модерни роби, с телевизори, компютри, уредени откъм бита, но роби. Той така усещаше нещата и това не му харесваше. Не му харесваше и фактът, че той беше част от системата, която заробваше хората. Всеки ден той даваше кредити на изпаднали в нужда хора. Виждаше болката им, знаеше, че с парите, които им дава, ще ги захвърли още по-дълбоко в блатото. Но играеше играта. Знаеше, че за да оцелееш, трябва да спазваш правилата.
Изкара в банката 3 години  и на 23.09, веднага след празненството за рождения му ден, напусна банката. Започна свой бизнес (искаше да бъде независим) и на 28, след няколко успешни сделки, благодарение на контактите на баща му, той беше богат, красив и с много свободно време.
      Решението дойде внезапно. Бяха само двамата с Мика на един малък остров, на 40 мин път с яхтата му. Бяха го намерили случайно при многобройните си разходки навътре в морето и почти всеки уикенд ходеха там на пикник.  Малък, самотен, с прекрасен плаж и много дървета. Палеха огън, пушеха джойнт, говореха и гледаха звездите. Любеха се до огъня и заспиваха под звездите. Беше щастлив с нея. Тя също като него мечтаеше да обиколи света с раница на гърба. Да види Индия, Непал, Ма чу-Пик чу… Чувстваше я като част от себе си. Знаеше, че я обича.
 
   -   След два дена тръгваме – каза решително той и запали цигара с една клечка от огъня.
        -    Какво? – Мика се беше отнесла , загледана в нищото и гласът му едвам стигна     до нея.
    -  Започваме нашето пътешествие, за което говорим отдавна. Тръгваме за Непал.
 
       Мика беше жена със сърце. Запознаха се в барчето на университета, където тя беше сервитьорка. Месец, след като пламна искрата между тях, той ù помогна да отвори така дълго мечтаното павилионче за украшения. Не изкарваше много от там, но се чувстваше на мястото си.  Обичаше Зорба, но и тя не знаеше защо го обича. Отскоро се мъчеше да слуша сърцето си, а то ù казваше хубави неща за него. Не намираше логика! Син на банкер, завършил университета, богат и красив. Аман от клишета... Но имаше нещо в него. Не беше като всички. Говореше по друг начин за света. Докосваше по някакъв начин нейния свят. Сякаш разбираше какво мисли тя. Нещо ù говореше, че това е сродната  ù душа.
    Стомахът ù се сви. Не помнеше колко пъти бяха говорили за това пътешествие, но смяташе, че както при повечето желаещи да обиколят света, и при тях ще си остане само на приказки. Но в думите му усети някаква решителност и приятна тръпка мина през нея.
      -  Да бе! – каза тя с лека подигравателна нотка -  Ами твоят бизнес? Ами     павилионът? Ами родителите ти?
    -  Точно затова казах след  два дена! Смятам, че са достатъчни да подготвим всичко.
 
     Този път не се шегуваше. Видя го в очите му. Усети го чрез цялото си същество. Веднага в съзнанието ù изплуваха бъдещи картини от предстоящото приключение, но тя си заповяда да не мисли за това. Излегна се на все още неизстиналия пясък, запали още един джойнт и се загледа в звездите. Спря мислите си и се почувства щастлива.
       След 2 дена те излетяха за Катманду. Потни и изморени. Но както си бяха мечтали. Бяха почти на върха на света. Обичаха се. Стигнаха до първи базов лагер под Еверест. Видяха шерпите, видяха туристите, снимаха се със залеза... Опитаха непалската кухня. Бяха тук и сега.  Бяха щастливи. А пътешествието им едва сега започваше.
 
3
 
Известно време даваше свободно. След около 5 сек. отсреща се чу приятен женски глас:
   -    Да моля?  - гласът отсреща беше леко студен и той се смути. Очакваше отсреща да подхванат разговора. Така правеха сериозните фирми.
-         Здравейте, обаждам се във връзка с обявата ви. – усети как гласът му потреперва.
-         Вашето име, моля.
-         Живко Будуров
-         Години?
-         30.
-         Благодаря ви, г-н Будуров. – чу се щракане по клавиатура -  А сега да ви запитам: - женен, неженен, разведен, вдовец?
-         Неженен, сам, сингъл… какво значение има? - Започна да се ядосва. Наистина какво значение имаше.
-         Има, повярвайте ми. Работите ли в момента?
-         Не
-         Имате ли приятелка? Или близък човек с когото живеете в момента? Моля отговорете искрено, важно е.
Спомените нахлуха в съзнанието му. Усети дъха ù. Кожата, гърдите ù. Усещането, когато е до нея. Видя усмивката ù. Видя как му правеше закуска. Заболя го.
-         Не, сам съм. Сам живея.
-         Близки роднини,  братя, сестри, братовчеди,  с които да поддържате връзка?
     -   Абе вие за NASA  ли ми правите интервю?  -  за момент получи импулс да затвори телефона, но нещо го спря -  просто търся работа. Не знам защо ви се обадих. Каква фирма сте вие?
-         Съжалявам, г-н  Будуров, такава е процедурата. – тонът отсреща не се промени и на йота -  Но смятам, че мога да ви поканя на интервю утре  в 14.00 ч., на адрес ул. Никола Вапцаров 1. Малка къща в центъра на Търново. Ще я намерите лесно.
-         За каква работа става въпрос?
-         Не смятам за удачно да говорим за това по телефона. Утре ще разберете.
       Затвориха, без да разберат дали ще отиде или не! Нещо отвътре му кипна, но реши да отиде.  Странна работа. На какво ли не се беше нагледал в последните  години. Държавата беше пълна с измамници. Дали не попадна на нещо такова? Не му поискаха пари. Поне засега. Беше сигурен, че поискат ли му и един лев за някаква първоначална вноска, за каквото и да било, значи фирмата е една от тия, за които  се говореше по форумите. Но не споменаха нищо за пари! А и той не попита. Поне трябваше да попита за какви пари става въпрос?  Глупак!  Сети се за една фирма за мултилевъл маркетинг, за която беше работил преди години, и се притесни да не би да е нещо такова. Тогава не казваха нищо на  търсещите работа и след интервюто ги набутваха с чантите да продават боклуци по улиците с големи обещания. Но някак си усети, че това не е такава фирма. Реши да отиде. Нямаше какво да губи. Вече не.
 
4
 
       Отначало родителите му се възпротивиха на безотговорното, според тях решение, но бързо омекнаха. Беше единствено дете и те го обичаха. А и той много добре знаеше как да нагласи нещата в своя полза. След като назначи управител на фирмата си, човек, на който баща му имаше доверие и  добре познаваше, той се успокои.  При майка му трябваше точно един час разговор. Явно курсовете по психология, на които  ходеше по време на студентските години, не бяха напразни.
Изкараха повече от 2 години в странстване по света. След Непал отидоха в Индия. Минаха през Пакистан. Мислеха, че отиват там заради Нусрат Фатех, но беше по-скоро заради тамошния опиум. Бяха в Китай повече от 3 месеца, заради желанието на Зорба да научи китайски. Посещаваха курсове почти всеки ден по 2-3 часа, но този език се оказа наистина труден. Все пак, в края на пребиваването си там, вече можеха да се оправят в магазините и заведенията и да завързват разговори с местните. Избягваха големите градове и скъпите хотели и курорти.  След Китай, Мачу Пукчу, Мексико и Бразилия, дойде ред на Южна Америка. Там ги заведе любопитството към тамошната медицина „Аяуаска” и книгите на Кастанеда, които и двамата харесваха. Бяха чели много за церемониите, провеждани от тамошните шамани, и след много търсене, рушвети и няколко дневно пътуване с раздрънкана джипка и пеш  сред влажната джунгла, редовно нападани от насекоми, те пристигнаха в малко селце, забравено от света, където около 30-на местни индианци живееха по-щастливо от повечето хора по света. Останаха там 3 месеца. По средата на третия месец решението им да отидат след това до Австралия да видят аборигените от само себе си отпадна.
 
5
 
       Къщата беше стара, но си личеше че е ремонтирана скоро. Единственото нещо, което показваше, че това е офис, беше малка месингова табела на вратата с надпис: „New experience”. Изолацията беше нова, дограмата сменена наскоро, улуците нови. Покрай магазина общуваше много с всякакви майстори и  обръщаше внимание на тия неща. Нов офис, скоро ремонтирана къща, нова фирма… Нещо го усъмни. Подтисна съмненията си и натисна звънеца.
     Отвори млада жена, на около 25, приятно изглеждаща, облечена семпло, но със стил. „– И мен ме караха да се обличам официално, докато лъжех хората в оная фирма. Но изобщо не бих ти отказал” – помисли той, забил поглед в деколтето ù и каза:
-         Добър ден. Имам насрочено интервю за 14.00 ч. Казвам се Живко Будуров.
-         Здравейте, заповядайте – усмивката ù беше великолепна. Но очите ù бяха служебно студени. Той влезе след нея, загледан в задника ù. Колко му липсваше Дора. – Моля, изчакайте тук – каза тя, като му посочи кремаво-зелено канапе, много добре стоящо под голям прозорец. -   След две минути шефът ще ви приеме.  – усмихна му се пак и влезе в една от стаите, като затвори плътно вратата. Остана сам в обширното фоайе. Стените бяха прясно боядисани в бледо оранжево с леки отенъци на жълто, което му напомни за апартамента на Дора. - ”Пак тази Дора!” – Наложи си да не мисли за нея.  Седна на канапето и се присегна към списанията на дървената масичка пред него. Грабна най-горното, без да погледне заглавието му, облегна се удобно и по навик качи краката си на масичката. След секунда си смъкна краката и се огледа уплашено.  Усмихна се.
 
    Списанието беше “National Geografic”. Зарадва се, че не е продуктов каталог на някоя нова фирма и сякаш противоречието между двете неща -  работа и пътешествие – му  даде някакво приятно усещане за приятен развой на събитията. Чувстваше се  малко притеснен от предстоящото интервю. Хиляди сценарии минаваха през главата му. Дали пак си загуби времето? Дали това беше работата за него?  Ами ако му хареса, а заплащането е малко?  Или пък е извънзаконна структура, даваща много пари, но карайки те да вървиш срещу себе си? Или е работата на живота му?  Мразеше това у себе си. Сценариите никога не се случваха и той придоби навика да си представя само неприятни неща. Знаеше, че няма да се случат. Сякаш ги изживяваше един път и нямаше за какво да се повтарят.  Но имаше и хубави. И те не се случваха.
 
    Вратата вдясно се отвори с леко щракване и от нея се показа приятен мъж на около 50 с леко побеляла, подържана коса. Беше облечен в скъп костюм, който му стоеше изненадващо добре и с отработен жест наведе ръка към Живко:
-         Заповядайте, г-н. Будуров.
     Живко стана леко припряно и се насочи към стаята. Здрависаха се пред бюрото и той седна в посочения му фотьойл, който се оказа изненадващо удобен. Казваше се Манолов. Офисът беше уютен и предразполагащ. Някога в представите му така би трябвало да изглежда перфектният офис. Почувства се добре.
-         Първо искам да се извиня, че не ви дадохме никаква информация по телефона, но скоро ще разберете защо процедираме така. – Той се усмихна, стоейки все още прав зад бюрото си -  И ви благодаря, че бяхте точен и спазихте уговорената среща.
       Сенки на съмнение минаха през лавата на Живко.-  Прекалено официално е всичко.
-         Разбирам притесненията ви и затова ще карам направо. – Той седна и запали цигара. Протегна кутията към него – Пушите ли? Всъщност искате ли да си говорим на „ти”?
-         Разбира се. И надявам се, няма да имате нищо против да си свия цигара от тютюна. Не харесвам цигарите в кутии. – Живко се усмихна, но сякаш някак виновно. Все още се притесняваше леко от човека срещу него. Какво му става?!
 
-         Става въпрос за 50 000 лв.
    Живко преглътна. Не очакваше нещо такова. Със сигурност беше нещо незаконно. Или Пирамида. Понечи да си отвори устата…
 
-         Знам, че имаш въпроси. Но ще те помоля първо да ме изслушаш. ОК? - Първо – за това интервю ще ти бъде платено – каза Манолов, още преди да разбере дали Живко е ОК.
         Интересът му беше привлечен. Може пък и да не си беше загубил изцяло времето. Започна да става интересно.
-          Ще получиш  50 лв, веднага след като попълниш един тест и след това чуеш предложението ми. Ще ти отнеме не повече от три часа. Смятам, че 50 лв. е добра надница – Манолов изглеждаше сериозен. Нещо в погледа му накара Живко да вземе решението мигновено.
-         Добре – той се усмихна – кога започвам с теста?
-         Веднага, ако нямаш нищо против – Манолов вече му подаваше един лаптоп – Това е. Дълъг е, но все пак се разбрахме за 3 часа, а разговорът ни след това няма да продължи повече от половин час.
 
     Усмихна се подкупващо и тихо излезе от стаята. Прекалено странно му се струваше всичко. За момент си помисли да стане и да си тръгне. Знаеше, че няма да го направи. Такова любопитство назря в него. От другата стая се чу Нусрат Фатех.  Рядко се срещаха почитатели на пакистанския фолклор. Усмихна се и се загледа в екрана.  Изглеждаше като обикновен тест, въпроси с няколко възможни отговора, често срещани из интернет, които ти казваха колко години ще живееш, харесват ли те жените или  пасвате ли си с половинката. Само че беше с над 200 въпроса.  Трябваше да се отговаря бързо и импулсивно, каквото ти дойдеше първо на ума. Не изискваше време, но беше препоръчително да не отнеме повече от два часа и половина.  – Направили са си точно сметката – помисли Живко и пак се усмихна -  два часа и половина и половин час разговор – 3 часа - 50 лв. Нямаше да са му излишни.
 
    Въпросите бяха от всички краища на битието, неследвайки никаква логика или закономерност. От предпочитания към музика, през въпроси за усещането към света, ценностната система, любими храни и цветове, възможни реакции при всевъзможни ситуации, до  чувствителността към латино сериалите, какво мисли за вегетарианството и извънземните.  Около сто и петдесетия въпрос започна да се отегчава. Имаше усещането, че страшно много въпроси са в основата си едни и същи, но зададени по различен начин. Сякаш проверяваха за противоречия в личността му и междуличностно разстройство. Сякаш го раздробяваха на парчета и разкриваха всяка част от същността му. Усмихна се наум. Спомените от курсовете по психология и любовната му авантюра с преподавателката накараха тялото му да потръпне. Ако не беше женена, може би сега животът му щеше да е коренно различен. Винаги имаше някое „ако”. 
Съсредоточи се в екрана. В долния десен ъгъл на монитора часовникът показваше 15.30 ч. Имаше още един час, а му оставаха около 100 въпроса. Отговори на около 20 и пак се отнесе. Сякаш нямаше сили да се съсредоточи и нещо го завихряше да мисли за какви ли не глупости, несвързани една с друга и минаващи през главата му със страшна скорост.  За момент си спомни детството на хижата, където беше израсъл, но споменът бързо отмина и мястото му беше заето от друг спомен. Казармата. Не пропусна реда си и емигрантството в Гърция и последвалата я велика депресия, както той я наричаше. Изведнъж усети прилив на любов в себе си. На тотално спокойствие и покой. Разбра, че всичко, което е изживял, не е било напразно. Всичките неприятности, цялата тая неудовлетвореност и съпътстващата я болка са имали роля в живота му. Спря да мисли за бъдещето и за миналото, познато усещане от триповете му с LSD. Той беше в тая уютна стая  (вече не я възприемаше като офис), слушайки приятна музика и решавайки някакъв безсмислен тест. Сякаш от нищо друго нямаше нужда. Почувства се щастлив.
   Думата „тест” изкристализира в главата му и той сякаш излезе от дълбок сън. Почувства тялото си, сякаш не са били заедно известно време. С усилие се взря в екрана.  Не можа да повярва! Фокусира се върху екрана и видя, че му остават само два въпроса, а часовникът показваше 16.20 ч. Беше проспал един час от интервюто! Но не беше възможно, тъй като  програмата показваше, че остават само 2 въпроса. Значи беше отговорил на близо 80, а  нямаше и бегъл спомен за това. И това  познато усещане… С какво ли го бяха дрогирали? Нямаше спомен да е пил кафе или нещо друго, откакто е тук. Мина му през ума идеята за газ! Но защо? Каквото и да беше, не беше никак неприятно, дори напротив.  Чувстваше се прекрасно и със всичкия си. Любопитството пак надделя и той си пожела да разбере какво беше това. И най-вече се надяваше 50-те лева да не се окажат мираж.  Манолов влезе точно в 16.30 ч.
     Последният въпрос от теста беше: - „Мислите ли, че миналото и бъдещето имат значение?”
6
 
-         Мисля, че добре се справи – С широка усмивка Манолов се приближи до него и пое лаптопа от ръцете на Живко. Отиде до бюрото и включи към него показващ се през една дупка на бюрото мрежови кабел – След две минути резултатите ще са готови. Ако искаш, запали. Ще направя и кафе.
    Живко бръкна за пакета с тютюн. През последните два часа и половина не беше помислял за цигара. Това му се стори много интересно. Обикновено пушеше много. Май беше време да се замисли за намаляването им. Но идеята за кафето му допадна много.
-         Захар, мляко? – Манолов пусна кафе машината, която стоеше отдясно до бюрото му  и извади от млякото и захарта. Беше кафява и това се понрави на Живко.
-         И двете, благодаря -  Запали цигарата и дръпна силно. Реши да отиде до бюрото да вземе кафето и да се разтъпче малко. Сега забеляза колко скъпо беше обзаведен офисът. Семпло, със стил и много скъпо. Наложи си да не мисли за пари. Никога не идваха, когато мислеше за тях.
      Манолов седна и започна да шари с очи по монитора. След около 5 минути отмести поглед от екрана, погледна Живко и каза:
-         Мисля, че можем да работим заедно и ти да изкараш една добра сума – Манолов се усмихна.
-         Чакай, чакай -  Живко загаси цигарата в пепелника и на свой ред се усмихна -
-         Нищо не разбирам!? Първо, наистина се надявам да ми обясниш с какво ме приспахте така? После, с каква цел и накрая все пак, няма да е зле да ми обясниш за каква работа става въпрос. От теста съдя, че няма да е тежка физическа работа, а с незаконна дейност не искам да се занимавам. Още повече да прекарвам наркотици зад граница! – откъде му хрумна да каже това?
-         Разбира се, извинявай – Манолов не изглеждаше да се притеснява от нещо. Явно беше в реда на нещата да ти размътят мозъка по време на интервю за работа.
-         Не сме те приспали с нищо. За около час беше подложен на ниско честотни звуци, недоловими за човешкото ухо, и изпадна в изменено състояние на съзнанието. Това, гарантирам ти, по никакъв начин не ти е навредило, а даже напротив. Накара те да бъдеш повече себе си, а това беше важно за теста. Накара те да отговориш на въпросите искрено, без да си възпрепятстван от егото и маските, които носиш постоянно. Всъщност от теста зависеше дали си подходящ, или не. Доста малко хора успяха досега да го минат успешно. А и доколкото разбрах – Манолов погледна към екрана на лаптопа – нямаш нищо против изменените състояния на съзнанието – усмивката му беше искрена.
    Живко безмълвно се съгласи.  Беше вземал няколко пъти LSD, но винаги сред природата и то сам или с някой много, много близък човек. Споменът за Дора се появи веднага. Сети се за вечерите покрай огъня, потопени в любов и красота, и за семинарите по холотропно дишане, на които редовно ходеха. Понякога беше страшно, след това ставаше винаги красиво. Ех, тази Дора! Колко ли време още щеше да се появява в мислите му?
 
-         Става въпрос за един експеримент. Експеримент, който в реално време ще трае 10 мин, но за теб ще  продължи с години. – Живко понечи да каже нещо, но Манолов го спря с жест -  Още утре, по това време, можеш да имаш 50 000 лв. – Манолов го погледна косо.
-         Добре, продължавай – парите наклониха везната силно. Живко се намести удобно.
-         Знаеш,  - продължи Манолов – времето е относителна величина и  че понякога тече страшно бързо, понякога се влачи като тегав летен ден. Понякога, като се обърнеш назад, събития, които са ти се стрували векове, сега ги виждаш като минути.           
     Той замълча за секунда.
- Хората не могат да научат всичко за един живот. Не могат да имат всичко, а и не е нужно. Искат да живеят колкото се може по-дълго. Подсъзнателно, тая нужда идва от желанието за различни и по възможност приятни изживявания. За различни опитности. Подсъзнанието знае, че това е ценното в тоя живот. Емоцията! И кара хората да искат вечен живот -  Манолов се усмихна  и след кратка пауза продължи – Но времето никога не стига. Работа, ангажименти, семейство… животът минава, без да се усетиш. И накрая, когато краят наближи, се питаш:   „– За какво живях? Какво научих?„ -  чувството за пропилян живот е много неприятно – каза го така, сякаш е на смъртно легло, помисли Живко. Не беше изключено да е болен. Той продължи да слуша.
-         Нашата компания предлага на хората един нов живот. Един сън. Обаче, какъвто те си изберат. Артист, художник, машинист, депутат, спортист – каталогът е огромен – усмихна се Манолов – сценарият е изцяло по проект на клиента. Къде да се роди, какви да са родителите му, как да мине животът му, до почти най-малката подробност. Колко години да живее. Дори и как  и кога да умре.  Това е интересна част, между другото. Повечето избират да умрат в съня си, въпреки условието, че при всички случаи ще е безболезнено. Страхът от смъртта винаги присъства – замисли се за момент - Естествено, оставяме място за изненади, но като цяло пътят на човека в този така наречен живот е ясен.
-         Имам един въпрос – Живко започна да става нервен, но любопитството надделяваше – човек заспива, сънува сън, който за него трае 60 години примерно, изживява всичко реално без никакъв спомен за събитията преди заспиването, но в същото време са минали само 10 мин. Той се събужда и продължава живота, който е водил досега? Ще помни ли съня си? И доколко реален ще е тоя сън?  Има ли опасност да не се събудя никога тук?– хиляди въпроси започнаха да изникват в главата му. Ставаше доста интересно.
-         Добре се ориентираш – Манолов се усмихна широко  и запали една цигара -  В общи линии е така. Заспиваш и докато Поля  (явно така се казваше момичето, което го посрещна) направи по едно кафе, ти си се събудил. И имаш спомените и уменията, придобити от цял един живот. Научил си китайски, станал си някакъв майстор, изживял си прекрасна любов, отървал си се от някакви страхове или фобии… каквото и да е, всичко остава  при теб. Представяш ли си какви възможности дава това? – очите на Манолов заискриха.
    Живко си представи. Това беше нещо велико и в същото време го плашеше. Манолов го гледаше. След това изведнъж смени тона:
 
-         Твоята работа ще се състои в това да изживееш един такъв сън. И след това, в продължение на 1 месец, при всяка по-забележителна промяна в емоционалното си състояние, да идваш тук за преглед. За твое успокоение, досега странични ефекти не е имало, но никога не се знае. Все пак продуктът е в тестов период. Относно страха да не се събудиш никога тук… ще получиш застраховка за 500 000 лв. на името на когото пожелаеш – Манолов се усмихна лукаво – според химиците ни, няма ни най-малка такава опасност. Затова сумата на застраховката не е важна.
Направи кратка пауза.
-         Имаш време да решиш до утре.  Ако приемеш предложението, те очаквам тук              утре в 12.00 ч. Ще подпишем договора, ще си избереш сценарий на живота и след около час ще си излязъл от тук с 50 000 по-богат. Обещаните пари за интервюто ще ги вземеш от Поля – Манолов посочи вратата  - Знам, имаш много въпроси, но нека престоят до утре.
    Да,  имаше много въпроси, но вътрешно се съгласи да изчака до утре. Имаше нужда от време, за да осмисли всичко, а и знаеше, че утре ще е тук, точно в 12.00 ч. А и много от въпросите можеше да отпаднат. Не искаше да изглежда глупав.
     Поля го изпрати до външната врата. Този път не помисли за тялото ù.
 
7
 
    Животът му беше идеален и всичко сякаш се нареждаше от само себе си по начин най-удобен за него. Имаше естествено препятствия, но и на тях той гледаше позитивно. След всеки проблем той поглеждаше назад и виждаше, че нищо не е било напразно. Сякаш някой се грижеше за него. Някакъв негов по-висш Аз, някой друг Зорба,  който винаги вземаше правилните решения и поемаше по правилните пътеки. Понякога в съзнанието му изскачаха странни въпроси, защо  се получава така? Знаеше колко страдание има по света, как хората се скъсваха от работа, за да могат да нахранят децата си. Почти не познаваше щастливи хора. Познаваше много богати хора, но никой от тях не беше щастлив.  А Той беше. Животът го радваше във всяко свое измерение. Потапяше се в многообразието му, наслаждаваше се на всичко, което му даваше, и то с пълни шепи. Живееше, без да се замисля за утре или за вчера.
        - Беше ли честно всичко това? И спрямо кого да е честно? Кой му помагаше? И защо?
     Тези въпроси бързо отшумяха и той се загледа през прозореца на самолета. Какво значение имаше? Всичко става така, както трябва да стане. Защо да дърпа дявола за опашката?
     Бяха почти в края на пътешествието си, някъде из България, когато баща му, след като разбра, че са в Европа,  се обади с настоятелната молба да си дойде поне за ден-два. Искаше да продаде старата къща на Зорба и трябваше неговият подпис. Беше забравил за тая къща, веднага след като се нанесе в мезонета с изглед към морето.
    Реши да се прибере за малко и като се върне, да продължат обиколката си из Европа. Полетът беше 2 часа, а и имаше малко нужда да се отдалечи от Мика за няколко дни. Напоследък сякаш бяха започнали да си омръзват, но след две години постоянно заедно това му се струваше нормално. Остави я в един хостел, в малко планинско градче. Тя също нямаше нищо против да остане за малко сама.
 
8
 
    Договорът беше доста дълъг и Живко реши да не го чете целия. И без това решението беше взето – щеше да участва в този експеримент. В договора имаше отделна клауза за заплащането и това го успокои малко.  А и имаше нужда от тези пари. После щеше да мисли как да ги оползотвори. Подписа договора, застраховката и попълни няколко бланки за здравословното си състояние. Отне му не повече от 15 мин. Със сценария на живота нещата бяха малко по-сложни. Трябваше да избира между стотици варианти. Беше сам в кабинета на Манолов и за момент се замисли дали пак няма да пуснат нискочестотните звуци? Бързо отхвърли тази мисъл и се загледа в екрана на лаптопа. Засега се чувстваше в пълно съзнание.
    Избра да се роди в Гърция. Харесваше му тази държава. С топлия си климат и хилядите острови, предразполагащи към безгрижен живот. А и му беше позната донякъде. Въпреки уверението на Манолов, че няма да си спомня нищо от сегашния живот, нещо му казваше да не се хвърля в непознати води.  Сякаш отиваше на екскурзия. Усмихна се. Естествено, трябваше да е богат. Стига толкова ограничения, свързани с пари! Искаше да поживее добре, дори и насън. С идеални родители, които да го обичат безрезервно и да ценят свободата му и правото му на избор. Добро образование и собствен бизнес след това. Бизнес, който да не ангажира времето му постоянно, но да му даде финансовата независимост да обиколи света, както той искаше. Без тузарски хотели и световно известни курорти. Искаше да пие от извора. Да види света, не като турист, а като жител на планетата. Да се потопи в атмосферата и да усети фолклора и битието на различни хора. Мисълта, че ще обиколи света, както винаги си го беше представял, пусна топла и приятна вълна през тялото му. Явно нещата, които си представяше, можеха да се сбъдват.  Пък било то и насън.
     Избра си да изживее прекрасна любов, но там не се впусна в подробности. Образът на Дора все още беше в съзнанието му и не искаше нещата да се повторят. Въпреки факта, че развоят на събитията беше изцяло в негови ръце, реши да не рискува. Все още го болеше от раздялата.
    Мина към сферата на интересите. Екстремни спортове, компютри, езотерика – сякаш нищо ново не искаше да научи от този експеримент. Искаше да направи този си живот по-пълноценен. Да запълни някакви дупки, които зееха в него от години. Надяваше се след това да може да завърши хилядите неща, които беше започнал и оставил висящи. Или поне да се отърве от мисълта за тях и  че щом не е завършено, започнатото те дърпа назад. От езиците избра Китайски и Английски. Избра да ги учи на място и се замисли колко ли време щеше да прекара в Китай. След кратък размисъл, избра китайския да е на средно ниво. Не смяташе да прекара 5 години в Китай.
 
-         Как върви? – Манолов влезе в кабинета – напредваш ли?
-         Скоро ще съм готов. Няма да задълбавам много в подробности. Мисля да нахвърлям само основната посока на живота и да става каквото ще. Само да попитам… как точно стоят нещата със смъртта?
-         Много просто – усмихна се Манолов -  избираш си по какъв начин ще приключи животът ти, на коя дата и в колко часа и 15 мин преди този час ще започнеш да си спомняш. Ще бъде плавно и безболезнено. Ще  чуеш приятен женски глас, който ще ти помага да преминеш плавно, но избликът на спомени ще свърши по-голямата работа. Секунди преди края ще си тук в пълно съзнание.
-         И няма да има  никаква болка?
-         Никаква. Освен ако ти не си избереш да има – Манолов се беше втренчил в него.
-         Със сигурност няма да има – каза с усмивка Живко. Не обичаше болката. Това беше основното нещо, което го притесняваше около нещата, свързани със смъртта. Мислеше, че не го е страх от нея, но сега знаеше, че съвсем скоро ще я изживее и нещо го притесняваше.
-         Колко години мислиш да си там? – попита Манолов.
-         Тридесет – отговори. Реши да умре млад. Не искаше да изживява несгодите на старостта, пък дори и богат. Отначало реши да са 60, но нещо му казваше, че са прекалено много. Дългите периоди го плашеха. А и все се притесняваше, че някъде по средата системата може да се бъгне и той да си спомни всичко, да разбере, че всичко това е сън и да няма какво да направи. Избра кратък вариант. После щеше да му мисли.
-         Интересно, повечето избират 60-70. Явно при теб идеята за дълъг живот не е приоритет.
-         Винаги съм държал на качеството – каза Живко, но сякаш това не излезе точно от него. Само допреди седмица му се искаше да умре бързо и безболезнено. Не виждаше никакъв смисъл да продължава.
    Живко запали цигара и набързо завърши с подробностите. Манолов го чакаше. Реши да умре в самолетна катастрофа, на тридесет години. Реши, че близките му хора няма да страдат за него. Все пак беше сън.
    Време беше да започват. Качиха се на втория етаж на къщата, който се състоеше от една доста обширна стая. Както всичко тук, изглеждаше  приятно и предразполагаше към уют. Имаше няколко бюра с монитори по тях и едно канапе, разположено по средата на стаята. Завесите бяха спуснати и беше леко сумрачно. Поля явно не беше само секретарка, понеже веднага се насочи към единия от мониторите  и започна да щрака по клавиатурата пред него. Манолов се приближи и му подаде нещо.
-         Вземи. Ще ти помогне да се успокоиш. – беше някакво хапче – и след това седни на канапето. Тук е хонорарът ти.
    Той му подаде един плик. Вътре имаше дебитна карта на негово име и малко листче с четири цифри на него. Явно пин-кодът. Мисълта за парите го успокои.  Каквото и да се случеше, след един час щеше да е далеч от тук с 50 000 в джоба. Беше сигурен, че в картата има точно толкова.
     Започна да чувства тялото си по-леко. Явно хапчето започваше да действа. Отпусна се на канапето. Изпълни го усещане за безтегловност, примесено с чувството за приятно предстоящо събитие. През премрежения си поглед видя как Поля се приближи към него със някакъв вид слушалки в ръце и внимателно ги постави на главата му. По-скоро приличаше на слушалки, но беше някакво присвяткащо устройство, което се поставяше на главата. Усети как плътно прилепна към черепа му с хладен метален допир върху слепоочията и челото. Усети леко жужене в главата си, като много фина и бърза вибрация. Опита си да си спомни кой е, но нямаше нито сили, нито желание за това. Затвори очи и потъна.
9
  
     Самолетът се тресеше във въздуха като каруца по черен път. Явно имаше турболенция, но това не притесняваше Зорба. Оставаха още 20-на минути и щяха да кацнат. Какво ли правеше сега Мика в България? В светло сивия си пуловер и ефирната рокля на цветя от Индия, сигурно четеше книга на терасата на стаята им в хостела. За момент си помисли, че не трябваше да я оставя. Имаше някакво лошо и смътно предчувствие. Отърси се от тия мисли и се загледа в квадратите долу. Не искаше да мисли за нищо. След два дена щеше да е при нея. Сърцето го присви леко. При Дора.
   Стресна се от собствената си мисъл. Дора? Откъде се взе това име?! И защо усещаше някаква болезнена липса при споменаването на това име? Чу приятен женски глас да съобщава:
-          Пътуването е към своя край, г-н Будуров. Скоро ще си бъдете у дома. Остават ви 10 минути. Отпуснете се и се наслаждавайте на усещането.
    Явно стюардесата съобщаваше за края на полета. Но защо не спомена нищо за коланите? И защо се обръщаха лично към него? Не разбираше какво става, а и главата му беше леко замаяна – сигурно от кацането – помисли той. Винаги се чувстваше странно при излитане или кацане. Но нещо не беше наред! С усилие успя да хвърли един поглед в салона на самолета. Почти не чувстваше тялото си. При първия изблик на паника дойдоха и спомените. Детството на хижата, апартаментът в Търново, родителите си, Дора, офисът на Манолов… почувства неописуема тъга по нещо безвъзвратно загубено. Главата го заболя от нахлулите спомени. Сякаш за момент си спомни емоциите от цял един живот. Вече не чувстваше тялото си. В последния момент видя падащите кислородни маски над седалките и огромните пламъци, които идваха от предната част на самолета. Почти в просъница, сякаш някъде в далечината, той чу писъците на пътниците около него и съвсем ясно гласа, който обърка с този на стюардесата:
-         Добре дошъл, г-н Будуров. Вашето пътуване приключи.
 
10
      
    Минаха десет дена, откакто не се беше обаждал на Манолов. Беше му изпратил  прилежно попълнения въпросник относно изживяванията му по време на експеримента, част от въпросите на който бяха насочени и към сегашното му състояние.  Освен болката в главата, която се появяваше от време на време, и това, че още мислеше на гръцки, не усещаше нищо ненормално да се случва с него. По-скоро се чувстваше много добре. Усещаше как желанието му за живот се завръща със страшна сила. Десет дена той обмисляше преживяното и не излизаше от къщи. Беше невероятно, не можеше да опише с думи това усещане. Цялото време беше пред него. Имаше 50 000 в банката. А и със всичко това, което беше научил за тези 30 години! Нямаше за къде да бърза. Беше невероятно доволен от факта, че Дора изобщо не му липсваше. Дори с мъка си спомняше как изглежда. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто беше с нея. А и Мика беше толкова по-красива. Лека, неприятна тръпка на болезнена липса се прокрадна в него. Винаги ли нещо щеше да му липсва? Ядоса се и си забрани да мисли повече за жени.
    Беше решил да отиде до Гърция. Нямаше как да не отиде там! Искаше да види, дали нещата бяха, както ги помнеше? Или всичко беше една добре пресъздадена друга реалност. Най-вече се надяваше  островът, на който ходеха с Мика, да е там. Знаеше как да го намери. Но дори да не беше, със сигурност  щеше да си направи една дълга почивка по гръцките плажове.
   Обади се на Манолов, за да го предупреди за предстоящата си екскурзия. Договорът го обвързваше, един месец след експеримента, да уведомява служител на фирмата за всяко свое начинание. Манолов нямаше нищо против, дори със смях му каза, че няма да е първият, който посещава мястото на предишния си живот. Така го наричаше той. И имаше логика, помисли си Живко. Предупреди го само да държи телефона си включен и му пожела лек път.
11
     
    Октомври беше идеален месец за почивка в Гърция. Слънцето беше високо и Живко летеше с новата си кола по магистралата за Атина. Багажникът на комбито беше пълен с  къмпинг оборудване, пазаруването на което му достави голямо удоволствие. Не се съобразяваше с цените, купи си всичко, което сметна, че ще му е необходимо, дори малко в повече. Напазарува си и дрехи. Изхвърли почти всички свои стари парцали, защото му напомняха за живот, който той смяташе да не живее повече. Нямаше идея какво ще прави, след като се върне от Гърция, но не се притесняваше за това. Знаеше, че ще започне живота си наново. Чувстваше се щастлив, само дето самотата донякъде помрачаваше щастието му.
   
    Отби на една крайпътна бензиностанция, за да закуси и да си вземе кафе. Реши и да зареди, въпреки че  според датчика на горивото резервоарът беше над половината. Но удоволствието да каже на момчето до колонката „- До горе”, си каза своето. Плати на касата и се отправи към кафе машината в другия край на помещението.  Пусна монета от едно евро, избра напитка и натисна бутона. На дисплея се изписа извинително съобщение за повреда в машината. Но така и не му върна монетата. Тъкмо да изпсува, когато нещо го накара да замръзне. До болка познат глас се чу зад него:
-         На няколко километра от тук има крайпътно заведение. А аз си търся транспорт – усети позната кокетност в края на изречението и дъхът му спря. Обърна се бавно и не можа да повярва на очите си! Мика.
        -   Михаела, приятно ми е –  тя протегна нежната си ръка към него и  погледите им се   срещнаха. Той не можа да отрони и дума. Същата коса, същите красиви зелени очи, дори усети уханието ù, което го караше да му се подкосяват краката и да я желае денонощно. Възможно ли беше?! Прекалено хубави неща взеха да му се случват. Много хубаво не е на хубаво – помисли той – но бързо отпрати тази мисъл. Тя се вгледа в него.
       -   Познаваме ли се? - Погледът ù беше леко озадачен, но нещо в него го накара да трепне.
       -   Живко, приятно ми е – с треперещ глас, но на перфектен гръцки каза той и пое ръката ù – не се познаваме, не и в този живот. Замълча за миг. Не можеше да свали поглед от нея.
-    Ела – подкани я нежно  той – да тръгваме. Наистина имам нужда от кафе – и се усмихна широко. Просто не знаеше какво да каже. Трябваше му малко време да си събере мислите. Имаше чувство, че ще полети от щастие.
 
       Качиха се в колата и той потегли. И двамата мълчаха, той се беше съсредоточил в пътя, но усещаше погледа ù. Чудеше се как да подхване разговор. „– Мълчалива, както винаги” – усмихна се мислено той и топлина обля тялото му. Дали си имаше приятел?  Дали всичко, случило се в живота му, не беше, за да се състои  тая среща. Дали не беше тази, която бе търсил цял живот. Нищо не е случайно. Не знаеше какво да мисли. Обърна се към нея, срещна прекрасните ù очи и потъна в тях. „– Колко си красива, Анушка”
   Стресна се. Не се ли казваше Михаела?! Усети как погледът му се замъглява  и малко преди да види връхлитащия ги  ТИР, той чу познат женски глас:
 
      -    Пътуването е към своя край, г-н Браун. Скоро ще си бъдете у дома. Остават ви 10 минути. Отпуснете се и се наслаждавайте на усещането.
 
 
- край -

© Момчил Косев Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много добър разказ! Не мога да кажа, че сюжетът ме е озадачил, за мен си беше лесно предсказуем, но ми беше интересно как ще нагласиш нещата, за да осъществиш идеята си
  • Беше ми интересно да прочета.Поздравления и от мен за идеята и изпълнението.И попътен вятър!
  • Така е, Петя, така е. Тя и моята Ана Каренина ги беше наредила едни дълбокомъдрени мисли, но като прочете последния абзац, набързо разбра, че "совите не са това, което са"... Точно заради фикцията във фикцията. И защото всяка следваща фикция изключва предходната. Да се изследва и коментира само първата фикция, диференцирана от втората, е все едно само с помощта на Евклидовата геометрия да се изследват и моделират черните дупки...
    Та затова реагирах спонтанно. Извинявай за което!
  • Добре дошъл, Момчил! Много ми хареса, поздравявам те!

    Неудовлетворението от битието неизменно ражда представи, в които липсват цветовете на тъмната гама. Наричаме ги мечти, а често са само желания. В ситото на интервюто е кода на осъществяването - когато сме готови, "нещата" просто се случват.
  • Пер, не знам защо, но намекът ви сякаш е отправен към мен...Спокойна съм, защото успях да изчета до края и да схвана за себе си идеите на текста...А колкото читатели има, толкова и Ани Каренини ще съществуват...Нали така?
    С поздрав към автора!
  • Прочетох с интерес! Хареса ми!
  • хареса ми!
  • Някой е бил толкова впечатлен от споменаването на физиологичните нужди в началото, че май е пропуснал края...
    Сън в съня? Случва се. Но обикновено е кошмар. Знам го от опит. Както е и в случая.
    Добър разказ. Хареса ми постройката - смесването на съня с "действителността". Хареса ми и изненадващият финал. През цялото време тези 50000 ме водеха към някакво очаквано престъпно намерение - я донорство, я експеримент с фатални последици. Не беше логично някой да дава пари някому, за да го обучи и да му достави удоволствие. Накрая хем бях изненадан, хем тези пари отново станаха "логични". Само дето се запитах - защо аджеба този мистър Браун е избрал да изживее живота на един български несретник, който се "превръща" в син на гръцки банкер? Ама кой пък може да разбере богатите, които вероятно са готови да платят луди пари, за да сънуват, че са влезли в кожата на един бедняк, а после да се събудят в сатенените си чаршафи и да въздъхнат с облекчение "Уфффф"?!...
    Поздрав!

    P.S. Виж това, старо е, но е готино, и вероятно ще ти хареса:

    http://chitanka.info/text/10556-onirofilm

    .
  • Като цяло пътуването с героите ти ми допадна, някак си ми е чуждо за литературна творба споменаването на физиологичните нужди в началото на разказа. Има нещо Мефисофелско в образа на Манолов, сякаш случайни нещастници му продават душата си за миг щастие...Нуждата кара човеците да търсят избавление в елексири за вечна младост или обещания за безкраен живот. А то всъщност живот ли е, щом духовните ти потребности остават незаситени... С кръвта на съществуването си Бодуров подписва злокобния договор и губи себе си...Да, получава богатство, любов, безсмъртие, но дали получава удовлетворение от този друг живот.
  • Супер си е разказът, Момчил!
    Вярно е, Животът ни е мил.
    Но пред тази наша... орисия,
    бих и аз опитал, от твоята магия
  • Отдавна не съм чела толкова хубава фантастика. Благодаря!
  • много дълго, но много интересно.
Propuestas
: ??:??