Тракането на влака ме унася. Усещам как клепачите ми натежават. Поглеждам навън през стъклото. Нощта вече е погълнала всичко, без притичващите покрай линията храсталаци. Някой похърква в купето. Време е и аз да поспя. Затварям очи.

  Някъде изскърцва врата и се събуждам. Поглеждам телефона си. Спал съм едва половин час. Другите четирима човека в купето, като изключим старицата с книгата, дремят. Срещу мен до прозореца се е настанил нов човек, изобщо не съм усетил кога е станало това. Жена на около трийсет години. Приятни черти на лицето, леко чип нос, дълга права руса коса. Подпряла е главата си на страничната възглавничка и спи с леко отворена уста. Предните й зъби, равни и бели, се виждат. Ръцете й са отпуснати кротко в скута. Тъкмо се каня да затворя отново очи и виждам, че на седалката са подпрени патерици. Алуминиеви, тип канадки, със сиви пластмасови дръжки и гривни от същия материал отгоре.

  Навеждам глава, за да видя по каква причина спящата дама се нуждае от помощни средства за придвижване. Левият й крак е опакован от глезена до слабините с нещо розово, вероятно пластмасов гипс, или както там се нарича, и стърчи изпънат чак до моята седалка. Стъпалото й е босо, мушнато в стилно бяло сабо. Другият крак е здрав, прилично прибран назад.

  Жената спи а аз я гледам, защото е интересна. Гърдите й се надигат ритмично при всяко вдишване и издуват отпред черната памучна блуза. Ръбът на плисираната пола покрива елегантно коляното. Разбира се, ако не спеше, нямаше да мога да си позволя да я зяпам.

  В крайна сметка решавам, че не е редно да се заглеждам толкова и затварям очи. Опитвам се да заспя. Постепенно тракането на влака сякаш затихва и съзнанието ми потъва в приятна мъгла.

  Изведнъж се стряскам от лек удар в прасеца. Отварям очи, точно когато жената подхваща гипсирания си крайник с една ръка, вдига го и го подпира на моята седалка, точно между леко разкрачените ми бедра. Секунда по-късно сабото се изхлузва и изтрополява на пода. В този момент осъзнавам, че това движение е съвсем несъзнателно. Жената все още спи, просто инстинктивно си е вдигнала крака, за да й е по-комфортно. А и нищо чудно болката да намалява при подпиране нависоко.

  Ситуацията е конфузна. Вторачвам се в лицето й… но не, няма никакво съмнение, че тя спи. И дишането й потвърждава това. Пръстите на крака й, със старателно подрязани нокти, са на сантиметри от слабините ми.

  Оглеждам се. Другите в купето, включително бабата с книгата, очевидно не са забелязали в какво положение съм поставен, просто защото спят.

  Мога да вдигна крака й и да го преместя настрани, но това ми се вижда грубо. Мога аз да се преместя, но къде? В друго купе, все едно ме е хванало страх? Абсурд. Мога да събудя жената и да я помоля да си разкара повредения крайник от мен. Но това също би било грубо. В крайна сметка тя не ми пречи, дори не ме е докоснала. Решавам да си налягам парцалите. Лошото е че няма как да заспя в подобна ситуация.

  А как ли ще реагира тя, ако се събуди и види, че се е разпростряла, поставяйки ме в неудобно положение? Сигурно ще се притесни. Или ще ме обвини в нещо? Но аз нищо лошо не съм направил.

  Влакът се полюшва, а с него и крачето. Пръстите се свиват леко и застиват в това положение. Кожата при свода изглежда мека и нежна. Ръбът на превръзката, който е от вата и обхваща финия глезен, е леко замърсен. Нагоре твърдата розова колона прегръща плътно мускулите и нараненото място, вероятно коляното. В този момент осъзнавам, че изпитвам съчувствие към тази дама. Да, ще оставя нещата както са в момента, въпреки че се чувствам адски изнервен.

  Тя си спи кротко, бузата й се е разкривила върху възглавничката и лицето й е придобило смешна гримаса. Усмихвам се. Поглеждам отново крачето и ми се приисква да го погаля, да пощипна игриво малкото пръстче или палчето. Не, това би било просташко. По принцип спящият човек излъчва безпомощност и е непочтено да му правиш каквото и да е.

  Бабата се събужда и поглежда опакования в розово крак, който е кацнал на притеснително за мен място, но любопитството й е до тук. Може би си мисли, че двамата с пострадалата сме гаджета. Да си мисли каквото ще. Не съм пубертет, та да се кося за глупости. Затварям очи. Няма как да задремя, прекалено възбуден съм.

  Трябва да седя в едно и също положение, а това ме изнервя допълнително. Защо да не стана да се поразтъпча, зарязвайки този изпънат крак? Защо ли, ами защото не искам. Отронвам тежка въздишка. Сега главата на спящата е клюмнала напред, аха да се откачи от врата.  В ъгълчето на устата блести слюнка. Да, спящите хора са някак… оголени.

  Докато се опитвам да мисля за нещо друго, жената измърморва насън и се отпуска още повече в седалката си, при което, естествено, кракът й се плъзга напред. Петата й се озовава точно до топките ми, притисвайки ги леко. Пръстчетата са застинали неподвижно на милиметри от ципа на панталоните ми.

  Хем съм на тръни, хем ми е приятно. Чувствам се като мръсник, въпреки че не съм сторил нищо нередно.

  Изведнъж пръстчетата се размърдват игриво и целият настръхвам. Срам не срам, ерекцията ми бързо нараства. При поредното разтрисане на влака се стига до силно отъркване в горната част на табана. Побъркващо е, може би защото тя не подозира какво ми причинява. Приисква ми се да плъзна ръка по финия глезен, но не се престрашавам. Това би означавало да се възползвам от по недопустим начин от спящ невинно човек.

  Старая се да изглеждам невъзмутим, но едва ли ми се получава. Добре, че никой не забелязва какво става между нас двамата със спящата.

  В един момент пръстите ме натискат с експертно премерено, сякаш, движение, наподобяващо милувка. Изохквам, осъзнавайки, че още малко и ще се изпразня в боксерките. Голям срам!

  Казвам си, че това не може да продължава повече. Надигам се внимателно, прескачам гипсирания крак и излизам в коридора. Дишането ми е учестено, чувствам, че по лицето ми е избила червенина. Осъзнавам, че няма да посмея да се върна на мястото си.

  Половин час по-късно забелязвам, че жената се е събудила. Тя потърква очите си с длани, поглежда часовника си и се протяга. Изсумтява, подхваща крака си и внимателно го премества на пода, после, макар и доста трудно, успява да нахлузи сабото. А аз продължавам да кисна в коридора.

  Виждайки, че влакът наближава гара, жената взима патериците си и, подпирайки се на тях, се изправя с пъшкане. Като истински джентълмен, отварям вратата на купето, за да може тя да излезе.  За благодарност получавам ослепителна усмивка. Разминаваме се. Поглеждам я в гръб. Косата й се вее ефектно на вятъра. Крачи припряно, щадейки болния си крак. Дребна фигура, която се отдалечава към дъното на коридора.

  На гарата я чака късоподстриган младеж със спортна фигура. Той се качва на първото стъпало, подхваща я и, заслушан в кикота й, я сваля долу на перона. Двамата се прегръщат. През отворения прозорец чувам какво си говорят.

  – Как е моето чупливо момиче? – пита той.

  – Добре, добре – отвръща с усмивка на уста тя.

  – Как пътува?

  – Добре, настаних се удобно и почти през цялото време спах.

  – Супер.

  – А знаеш ли какво сънувах? – пита тя, извивайки кокетно глава.

  – Не, миличка. Какво?

  – Сънувах, че се любим, даже усетих, че леко се навлажнявам. Много реалистичен сън.

   Влакът потегля и двете притиснати една до друга фигури се стопяват в далечината.