Натискам прашния звънец. Пронизителният му зов отеква из апартамента. Никой не отваря и аз решавам да вляза.

Тихо е. Това само по себе си е рядкост в нейния апартамент

-Аз съм. - ледът на тишината се пропуква съвсем малко.

Никой не ми отговаря.

Намирам я в хола. Седнала на пода. С гръб към мен. Плаче. Както само тя може. Без глас, без изпочупени предмети или крясъци. Тихичко. Единствените признаци, че нещо се случва някъде отвъд перфектната обвивка, са няколко измокрени до предела на възможностите си кърпички и леко потреперващите й рамене.

Мразя да плаче! Чувствам се толкова безпомощна!

-Какво ти е?

Никакъв отговор.

-Кажи, де! Какво е станало?

Отново мълчание ако не броим едно неидентифицирано "мпф"

- Е, нали всичко си казваме? Винаги!

Всяко правило си има изключения. Явно не си казваме съвсем всичко.

- Не искаш да ми кажеш, така ли?

Май поклаща глава. Това поклащане може би значи "да"? Може пък да иска да остане сама...

- Ами... Тогава да си тръгвам, а?

 Пак поклаща глава. Този път отрицателно.

- Добре, де. Само кажи нещо и веднага ще го направя.

Шумно издухване на нос и още една кърпичка пада в боя.

-Хайде стига вече! Каквото и да е станало, вече е минало, а аз все още те... такова... нали се сещаш...

И окуражителните думи не свършиха работа.

- Искаш ли да излезем навън? Ще се поразведриш и поне за малко ще забравиш... каквото там е станало, става ли?

Ни най-малка реакция. Явно не става.

А може би просто...

Отивам до нея, сядам на пода и я прегръщам. Усмихва се.

- Благодаря, че дойде. - малка пауза да си поеме дъх - Ами... аз просто си вървях и тогава...

p.s. Да... май думите наистина са просто... думи.