Някои казват, че книгата на живота се пише от неговото раждане. Защо е така?Малко могат да отговорят...
Аз ще започна от мига, в който оставих сърцето си далеч, назад в историята, под палещото тропическо слънце, на камъните, на брега на Моето Море.
Малко са хората, които мъчат съзнанието си в опит да обяснят необяснимото. И аз така, направих своя неуспешен опит...
На 17 години открих рая на земята, на 21 - а горях в ада, а на 26 достигнах до дъното... Колко е просто да опишеш кривата на живота в телеграфен стил и колко невъзможно да я вплетеш в правилните акорди с кривата на емоциите.
През целия си досегашен живот се сблъсквах с лозунги от рода: "Любовта ще спаси света." Вярвах им, въпреки, че вечерната емисия новини ги потъпкваше безмилостно. "Любовта ще спаси света"... А защо не спаси мен? Безумно мото, създадено за безверници с цел да потуши болката от ежедневието.
Достигнах до дъното, зарових емоциите и сърцето си в тинята, но разбрах... И реших да оцелея.
Това са неща, които човек може да признае само пред себе си. Дотам се простира силата на неговия дух.
Хиляди пъти се опитах да се вклиня в материалния свят, да убия чувствата... И хиляди пъти откривах причината да оставя душата си жива.
Повярвах в боговете на парите, призовах ги, поисках тяхната власт, приспах стоновете на женската си същност. Но винаги се събуждах от монотонните плясъци на вълните на едно море, на Моето Море. Тогава душата ми се откъсва от тялото с писък, очите отприщват солените води, а тя започва да стене и да бие в стоманените стени на роботизирания ми живот... Мощно, ядно с криле, за да достигне до слънцето, да се разтопи в уханието на една олива и да притихне в синьото на едно море... На Моето Море. За да нaмери покоя там, където са го намерили хиляди преди нея.
Защо не можах? Питах се всеки път, щом помията от хорска жлъч ме залее. Защо продължавам да гледам през очите на пътник, изгубил се случайно в лабиринта на 21 век? Гледам безумно около себе си... Виждам мъртви души, каменни лица и изтормозени тела... Не съм художник, не съм поет... И луда не съм! Тогава защо боли? Защо тя, душата ми не спира да пищи? Да се блъска в стените и да се стреми към вълните на онова топло, чисто, синьо море... Моето Море.
На 21 години прекрачих дверите на ада. Продадох душата си на дявола, за пари... Реших, че ако стискам силно очи, ако изключа сетивата, ще спра да чувам жалните стонове на душата... Тя обаче непокорната, силната, реши да оцелее, връщайки ме на брега на онова същото море. Отведе ме под онова същото маслиново дървo, изпрати ми същия южен вятър, носещ миризмата на жасмин. И остави тялото ми да ридае... И то рида. И плака. И блъска. И всички сетива се пробудиха. Очите видяха светлината, ушите чуха тишината, обонянието изпълни дробовете с жасминови листа, ръцетe почувстваха спечената мъка на земята. А сърцето... То почувства любовта, чистата към плода изпратен от рая, за да затръшне дверите на ада. Едно дете, създадено не от онзи, който изтезаваше тялото, а от стенанието на душата. Родено от вълните на морето, на Моето Море, защото то е милостиво и искаше да спаси душата, давайки смисъл за живот на сетивата. И те поискаха този живот. И поискаха живот, след живота... А тя, душата пееше намерила своя покой, притихнала в хладната прегръдка на моретo. На Моето Море...
И настана мрак. И морето се разбуни. И вятърът студен прерязваше сетивата, а въздухът се изпълни с тежка прах. Душата се изплаши. Запърха отново с криле, неистово пищеше и се молеше на всички богове, тялото да спре, да осъзнае, че морето е сърдито и роптае... Моето Море. Но тялото ликуваше, то приветстваше господаря на парите, на властта и на робите. Сетивата отново заспаха. Душата отново залиня, потресена от новото си поражение.
А той, богът, той беше всемогъщ. Аз, аз бях брънка във веригата на неговия план. Устремена, запленена и решена да успея да покоря и озаптя, царя... Да го прилаская, за да бъда царицата на неговия кръстоносен поход. И вече виждах своята победа, когато душата запищя. Морето отново зашумя. Тялото отново се пробуди. Сетивата роптаеха бясно. Тялото се бореше с кошмара и бе наясно, че трябва да последва душата през тунела и тъмата.
И беше път... И борбата бе жестока... Разум и душа се блъскаха озверели в битката за тялото. То бе стоката... А цената бе ниска, според душата. Тя мечтаеше за нежни ласки, които по сетивата да достигнат до душата. И падна гръм. И земята се разцепи. И сетивата видяха лицето на луната. И чуха песента на водата. А вятърът погали лицето с листа от смирна. И сетивата поискаха живот. И живот след живота. И тялото го поиска...
Само душата се усмихва. Притихнала спокойно, тихо тананика мелодия, композирана от нея... Чака, но знае, че нова битка ще има... Защото тялото желае. И тя желае, не тя мечтае да се влее в него. То да бъде дом... Но рано още е, тя си знае. И разумът го знае...
"Любовта ще спаси света"... Това е лозунг на някой, който за душата нехае...
Душата ще намери своята душа... Ден след ден, те ще се намерят... Морето ще ги събере. Моето Море.
10.07.2004
Sofia
© Деси Мандраджиева Todos los derechos reservados
А моето море е онова на юг