Помрачени мисли.

Много помрачени мисли, изригващи от безкрайната нощ.

Нима трябва да им се отдавам вечно?

Гласът изневиделица се прокрадна. Глас, изваждащ страдащия от транса.

Нима в мрака има нещо добро?

Предложения смайващи смаленото ми сърце, долетяха издигайки се и падаха върху пукнатините от жажда. Напояваха го с влага - кървава влага.

Отчаянието ми се помести. Направи място на топла печал. Недоумявам.

Благодаря ти благодетелю.

Да се науча да оценявам красотата. Да се науча да се напоявам от покварената красота на мрака. Кървава печал и покварена красота, издуват като попътен вятър платната на отчаянието преобразило се в мен. Накъде ме водят? Толкова дълго ме водят.

Пропивам се от нереалността - красива и мрачна. Всяка моя стъпка е погълната от студената гръд на нереалната почва. Всеки отпечатък е всмукан от дъното.

Следи няма. Смисъл? - Не знам.

Упорито ще се уча да обичам покварената красота.

Дълго упорство. Следи няма. Уча се... продължавам да се уча... Следи няма!

До кога благодетелю? Ти ми показа пътя. Ще ме научиш и за края.

Да продължавам? Ще продължа.

Да не търся смисъл? Защо?

Кратка болка ме парна в кървавото, прокиснато с печал сърце.

Какво е това Зора? Нещо, което трябва да забравя напълно? Нима някога съм знаел нещо за Зората? Добре благодетелю, продължавам... дължа ти живота си. Топла печал и покварена красота, са повече от безкрайното отчаяние.

Много съм далеч. Искам поне да погледна назад. Следи няма.

Искам да погледна напред. Следи няма.

Искам топла печал. Има само печал.

Искам покварената красота. Няма я красотата - има само поквара...

Проклет да си благодетелю!

Доброволно продадох спомена си за Зората.

Искам да изляза. Искам си отчаянието, което пак да ме кара да търся.

Гласът долетя изневиделица... от другаде! Беше друг глас.

- Искаш ли да излезеш?

- Искам.

- Искаш ли да видиш Зората?

- А мога ли?

- Недей безразсъдно да искаш Зората!

- Защо?

- Това ще те убие!

- Не мога съм по-мъртъв отколкото съм сега.

- Готов ли си да оставиш "благодетеля" си?

- Готов съм!

- ИЗЛЕЗ!

Господи... Зората! Това наистина ме убиваше. Убиваше покварата. Убиваше всичката печал. Убиваше всичко, което се бе просмукало в мен, от дългия ми път в мрака.

Имаше НЕБЕ! Протегнах ръце, а те отидоха отвъд дължината на тялото ми.

Прегърнах Зората. Обърнах се и видях следите си. Отпечатъци от светлина, които като попътен вятър, издуваха платната на Надеждата, прегърнала ме с неописуемата Любов на Небето. Знаех накъде отивам. Отивам да оставям следи. Следи водещи до Зората

Зората на Живота, с Когото разговарях!