Емоционалното влюбване е като емоционалното изчукване. Събличаш душата си, изваждаш го това сърце с две ръце на показ, казваш му да се изпъчи така, че да направи впечатление, оставяш го самичко, за да се възползват от него, да му платят с любов и да го захвърлят като полуфабрикат, който има липса на какъвто и да е било вкус. 
Къде ли отива любовта след като се самоубие...?
Сигурно се разхожда по нашите стъпки, по резките магистрали, където оставихме мечтите си, избягва ресторантите, в които се смеехме и напивахме, брои звездите вместо нас, не прави секс за успокоение, обува си чорапите когато и е студено и ритуално хвърля сол през рамо, за да не и се случим отново. 
Та, емоционалното влюбване е като скърцането със зъби по време на мокър сън. Ахаааа... да стигнеш до края и се събуждаш от гадния звук, който ти напомня, че сексът е мираж и изход никакъв няма. 
Спомням си онзи ден, в който гонехме уморените чайки, съзерцавахме голия плаж и се опитвахме да събудим заспалото пламъче в един китайски фенер. И той като нас... емоционално невъздържан, се опитваше да остане на земята, а не да лети из памуковите облаци на илюзията. 
После гонехме неприлични комари, с още по-неприлични желания в малката бяла стая, на брега на морето, влюбвахме се един в друг, правехме пътечки по кожата си и достигахме побелелите хълмове на изригващите оргазми. Прекрасно е да се събудиш с любимия човек до себе си... съзерцаваш го с премрежен поглед и ти се иска да архивираш този момент, да го залепиш в лексикона със спомени, да го сложиш на дъното на бабиния дървен скрин, за да не го открие някой. 
Минава време, изгубваш се... даваш свобода на мисълта да мисли за собствените ти мисли, започваш да хапеш устни от нерви и изникват питанките - аз, от спътник в живота си ли имам нужда или от спътник на душата си?!
Търся истината, тази проклетница с дългите крака, бяга от мен като прокажена, потъвам в разтопения асфалт на есенните пътища и като култов идиот вися по вятърните мелници на последното ти обичане. 
От дисекция се нуждае тази любов, от ритуално ампутиране на невъзможностите, пришиване на крила за възможностите, от присаждане на очи, за да прогледне и устни  да проговори, да каже нещо или да прошепне поне... от душа се нуждае тази любов, от душа, която ще излекува раните, ще заглади белезите и ще ме обича най-много... точно преди да си тръгна. 
Тогава, ще играем различни роли, театралната сцена ще е скучна, “доброжелателите” безбройни, зрителите слепи, чувствата рахитични, ще се лутаме в различни измерения, ще подритваме чужди планети и ще се молим някоя черна дупка да ни приюти в неизвестното си. 
Толкова ли е трудно да се върнем оттам, откъдето започна всичко?! Нужно ли е да се  изнасилваме да забравим това, което не искаме да забравим? 
Ако ми се случиш отново, нека да е там, където птиците имат крила, където слънчогледите гледат към слънцето, където морето няма бряг и където винаги чака мечта, до поискване... до сбъдване. 

30.09.2018