Баба Мария живееше на главната улица,точно до селската централна спирка на автобуса за големия град. Целият ѝ живот премина до тази спирка или както си мислеше тя сега, на достолепната деветдесетгодишна възраст, покрай нея. В къщата до улицата тя беше дошла, като млада снаха едва седемнадесетгодишна. Годините и те преминаха край спирката. Къде весели, къде тъжни, търкаляха се, търкаляха надолу по пътя. Баба Мария никога не забрави деня, когато монтираха голям бетонен стълб, а отгоре на върхът му нова електрическа лампа. Сега баба Мария беше останала сама. Съпругът ѝ почина преди десет години, дъщеря ѝ замина за Гърция и там се ожени... Остана сама, до спирката и под електрическия стълб. Утеха ѝ беше комшийката, младата Мария, нейна съименничка. Ходеха си на гости, говореха си. Младата Мария си имаше ѝ тя болка, като всички живи хора. Беше омъжена от седем години, а си нямаше дечица. Баба Мария я успокояваше:

   - И ти, ще се сдобиеш с рожбица! Само вярвай и се моли!

   Дали от молитвите или от някакви други неведоми сили, младата Мария забременя и роди момченце. Същият ден пристигнаха електротехници и монтираха нова електрическа лампа пред дома на младата майка. Така лампите на селската улица станаха две. Две Марии, две улични лампи. От ден на ден лампата на баба Мария жълтееше, светлината ѝ избледняваше. Обратно, лампата пред младата Мария светеше все по - силно и с бяла светлина.

   Една вечер всички будни жители на селото забелязаха, че лампата пред баба Мария загасна. Никой не обърна внимание на това явление, може би само спирката леко се прокашля и пак се унесе в сън, уморена от хора и превозни средства.

   На другия ден в селото се разне мълвата:" Баба Мария е починала! Намерили я до прозореца, откъм спирката..."

 Вечерта, след погребението на старата Мария, младата Мария отиде под нейната улична лампа, запали свещица и се помоли:" Вечна ти памет, Бабче! Бог да те прости!"

  От тези думи или незнайно, от какво уличната лампа просветна един път и отново загасна. Баба Мария си тръгна...