Тогава оная жена, чието беше живото дете, говори на царя (защото сърцето ѝ я заболя за сина ѝ), казвайки:

О, Господарю мой ! Дай ѝ живото дете, и недей го убива.

А другата рече: Нито мое да е, нито твое; разделете го.

Тогава царят в отговор рече: Дайте на тая живото дете, и недейте го убива: тя е майка му.

Трета книга на царете в Стария завет на Библията 3 Царе 3:16-28

ВИОЛЕТА

           Виолета държеше току-що ушития костюм на Елза-светлосин със сребристи отблясъци и с наметало, точно копие на облеклото на принцесата от „Замръзналото кралство 2“. Как ли щеше да се зарадва дъщеря ѝ!  Навярно веднага ще го облече на куклата.

             Жената се приближи до прозореца и погледна към малкото дворче. Там играеше Стела-петгодишно момиченце. На пейката бяха любимите ѝ кукли – Рапунцел със спусната дълга коса, Ана и Елза. Детето им говореше нещо и се усмихваше. На лявата ѝ бузка се появи трапчинка. „Целуната е от ангел, щом има трапчинка“,   казаха на Виолета когато я роди. Тази трапчинка,  тъмносините очи с  дългите мигли и русата чуплива коса, момиченцето беше „откраднало“ от майка си. 

              Виолета погледна часовника си- минаваше 12,00 часа. Вратата на къщата отсреща се отвори :

             - Стеле, звездичке, време е за обяд!

              Момиченцето вдигна главичка, усмихна се, грабна куклите и се втурна към жената, която стоеше на прага.  Тя го  прегърна, целуна го, но преди да затвори вратата, погледна бързешком към сградата насреща. Имаше усещането, че новата им съседка, която купи къщата преди две седмици, постоянно ги наблюдава.

            Виолета се отдръпна от прозореца, отвори най-горното чекмедже на скрина. В него лежеше самотната лилава рокля на Рапунцел. Жената внимателно сложи до нея костюма на Елза. И с тази дрешка Стела нямаше да играе.

Болеше я, но не отрони и сълза. Очите ѝ бяха пресъхнали. Всичките си сълзи тя изплака преди пет години в родилния дом, когато ѝ казаха, че нейната дъщеричка е починала. Виолета не можеше да повярва, че красивото бебе, което бе прегръщала предния ден е издъхнало в съня си.  Умоляваше да я види за последно, но вместо това ѝ даваха силни успокоителни, от които успя да се събуди чак след няколко дни.

              Когато се прибра от родилния дом установи, че приятелят ѝ си е заминал. Къде? Жената не знаеше. Поредната загуба, но с нея успя да се пребори. Предчувствуваше раздялата. Той не се зарадва на бременността ѝ. Не искаше деца – рано било да стават родители.  Започна все по-често пътува до далечни градове в командировка. А веднъж дори подхвърли, че в този дом могат да живеят само двама души. Нямаше го и когато дойде линейката, която я откара  в родилния дом, не се появи и по-късно.

            За Виолета последваха дни, седмици и месеци, за които нищо не можеше да си спомни. Работеше от къщи, за европейска IT компания, но трудно изпълняваше определения таргет. Щом включеше лаптопа на екрана вместо графики и данни виждаше мъничкото личице на дъщеря си. Обвиняваше се, че не настоя бебето да спи при нея, че не спаси живота му. Виолета имаше чувство, че някой така я бе орисал – да губи хората, които обича. Родителите ѝ загинаха при катастрофа, когато беше на дванадесет години. Израсна по детски домове. Там не получи обичта и топлината, които царяха преди край нея. Единственото, за което мечтаеше бе да има малка дъщеря, на която да дари цялата си любов. Поредното несбъднато желание.

               Бяха изминали почти три години от раждането на дъщеричката ѝ, когато една случайност преобърна живота на Виолета. Докато почиваше и преглеждаше пресата, попадна на съдебно дело, което младо семейство водеше срещу частен родилен дом. Порази я, че клиниката беше същата, в която тя беше родила Стела. И сходната съдба. Живородено момиченце, което след няколко часа е обявено за мъртво. Семейството се съмняваше, че детето им е откраднато и дадено за осиновяване. Възможно ли е това да се е случило и на нейната дъщеря?  След две години на упорито търсене, използвайки знанията си в информационните технологии, понякога и прекрачвайки закона, Виолета успя да намери детето си.

                 Да, момиченцето, което живееше отсреща беше нейната дъщеря. Затова и купи къщата, за да е по-близо до нея. Не знаеше още как и кога да съобщи на съседите си, че тя е майката на Стела. Виолета виждаше с каква любов е обградена дъщеря ѝ, колко е щастлива и не можеше да реши. Затова засега само отдалече гледаше и бдеше над детето. А  когато чуваше как Стела казваше „мамо“  на другата жена, Виолета си представяше, че момиченцето се обръща към нея.

                                                                        *******

ДАРИНА

            Дарина внимателно затвори книгата с приказки и загаси нощната лампа. Стела вече спеше и се усмихваше в съня си. Залепените на стената фосфоресциращи звезди  и лунната фея блестяха красиво и разпръскваха тъмнината. Детето много им се радваше и не се страхуваше да спи нощем самичко под тяхната светлина.

            Входната врата полека се отвори – Петър се прибираше от работа. Дарина  излезе от детската стая и се вгледа в мъжа си. Той  побърза да отклони поглед настрани и понечи да влезе при детето, но жената прегради пътя му. Тази вечер тя беше твърдо решила  да поговорят. Вече две години усещаше как Петър се отдалечава от тях. Държанието му се промени след една командировка на морето. Забелязваше как напрегнато гледа Стела, когато мислеше, че никой не го наблюдава. Вече рядко се усмихваше. Дарина беше сигурна, че няма друга жена в живота му, а по-скоро че пази някоя тайна, която лека-полека го поглъща. А откакто се появи съседката им, Петър започна да се прибира късно от работа, когато Стела беше вече заспала. Тази събота и неделя бе поел дежурството на свой колега в клиниката. Момиченцето започна да пита майка си дали татко му се сърди за нещо.

            - Трябва да поговорим – промълви Дарина.

            - Права си, трябва. И без това не издържам повече. Да седнем в трапезарията.

            Дарина гледаше как Петър сипва бавно уиски в чашата.

            „Нещо лошо е станало, нещо лошо е станало -  само тази мисъл звънеше в нейната глава“. Мъжът ѝ пиеше обикновено само когато се събираха с приятели и то по специални поводи – рождени и имени дни, отбелязване на някоя годишнина. Не приличаше на лекарите от филмите,  които щом се завърнеха от работа вкъщи веднага отваряха богато заредено с маркови питиета барче. Не потърси утешение в алкохола и когато разбра, че  не може да бъде баща.  

            - Става дума за Стели. Помниш ли как се появи в дома ни?

 Нима можеше да забрави годините, изпълнени  с надежда, че ще могат да отгледат своя собствена рожба?  Отчаянието от разбитите мечти. Решението да си осиновят детенце и любовта, с която подредиха детската стая. И чувството ѝ, че се намира в две реалности едновременно, докато чакаше обаждането от Съвета по осиновяване. Как пътуваха за града на морето, където за първи път видя Стела, мъничко бебе, което се усмихваше на сън. Пет години от тогава. Пет години изпълнени с любов и щастие.

         - Дари, спомняш ли си, че преди около две години във вестниците гръмна скандалът за кражбата на бебета от частен родилен дом. Негов управител беше мой състудент, с когото бях споделил своя проблем и той обеща да ми помогне, ако решим да осиновяваме дете - познавал някого в Дирекция социално подпомагане. А при него имало и жени, които са се отказвали от децата си след раждане и така може да не се наложи да чакам. Трябваше само да заплатя определена цена...... Отначало бях отказал, но след като решихме да си вземем детенце, се свързах с него. Виждах как изгасва полека-лека блясъкът в очите ти, а и те чувах понякога как плачеш нощем. Разбираш ли, исках отново да си щастлива. Затова и платих исканата сума. И пак бих го направил. Имаме най- прекрасната дъщеря. А след това се завихри тази кошмарна история и аз реших да отида да попитам състудента си за биологическите родители на Стели. Нали бяхме решили след време да ѝ кажем истината. И тогава, Дари, разбрах, че майката на дъщеричката ни не се е отказала от нея. Било й казано, че е починала на другия ден след раждането. Ако знаеш колко подигравателно се държа с мен - какво съм си мислел, защо съм дал пари, пък и какво ми пукало, нали си имам дъщеря. А и за детето било така по-добре, ние сме стабилно семейство, уважавани, имотни. А майката е вероятно някаква уличница, щом никой не се интересувал от нея и детето.  Нямала съпруг, сигурно и тя не знаела от кого е бебето, щом никой не се явил да го припознае. След това заживях с кошмарите, как полицията нахлува  в дома ни и  взема Стели, а мен ме отвеждат с белезници. Не зная дали ще повярваш, но понякога в съня чувах плача на майка ѝ.   Исках да ти го кажа, но не смеех. А когато се нанесе съседката ни отсреща се изплаших. Мисля, че това е майката на Стели. Двете си приличат толкова много. А и нямаш ли чувството, че непрекъснато ни наблюдава?

           Дара вече не слушаше какво говори Петър. Тя също беше забелязала, че Стела прилича на жената, която живее отсреща. Ужасяваше се, че нейните страхове започват да се сбъдват. Дарина много се боеше, че някой ще спре на пътя Стели и ще ѝ разкаже истината. Не искаше детето да научава за осиновяването от чужди хора. Затова и продадоха стария апартамент, в който живееха и се нанесоха в новия жилищен квартал, където за околните  бяха идеалното семейство – тя добре платен архитект, мъжът ѝ – лекар с утвърдено име. Вярно, дъщеричката им беше твърде малка, но нали са градили кариера. А ако съседката отсреща е истинската майка на Стела? Дали няма да каже на детето истината? Момиченцето е още толкова малко, как ли това ще му повлияе. Въпрос, след въпрос ..

Дарина осъзна, че е настъпила тишина. Явно Петър беше задал някакъв въпрос и чакаше отговор. Тя не беше чула последните думи на мъжа си и не знаеше какво да отговори. И тогава проблесна решението.

       - Утре ще говоря с жената от отсрещната къща. Дано не грешим, че това е истинската майка, защото мисля да разговарям за осиновяването. И ме остави сама, моля те. В момента не искам да говоря с тебе.

                                                  **************

                                              ДВЕТЕ МАЙКИ

         Минаваше десет часа, когато на врата се позвъни. Виолета тъкмо преглеждаше една програма, в търсене на грешния алгоритъм и се ядоса на прекъсването. Затова отвори със замах вратата и застина.... Пред прага стоеше жената живееща отсреща, тази която се наричаше майка на нейната дъщеря.

           „Наистина двете със Стела си приличат – мислеше си Дарина – съвсем скоро ще разбера дали това е истинската майка.“

             - Може ли да поговоря с Вас? Ще ме пуснете ли да вляза в дома Ви?

             Виолета се поколеба. Досещаше се, че разговорът ще е за Стела и се боеше, че не е готова за него. Но може би така щеше да бъде по-добре. Трябваше да си върне отново дъщеричката. Затова покани неочакваната гостенка да влезе в дневната. Не предложи нищо за почерпка, дори и да я помислеше за груба, искаше да ѝ покаже, че е нежелана и че трябва бързо да се прибере.

          - Казвам се Дарина – започна жената – Първо искам да ми дадете дума, че разговорът ще си остане тук, между нас, мисля че така е най-добре за всички.

          Виолета се замисли. Тя бе решила да повдигне обвинение срещу лекаря, щом се увери, че Стела е нейната дъщеря. Но все пак трябваше да разбере какво ще ѝ каже жената и затова кимна мълчаливо.

           - Виждам, че често наблюдавате нашата къща и дъщеря ми. Да, считам я за моя дъщеря, нищо че е осиновена. И макар че се досещам за отговора искам да знам защо се интересувате от Стели?

          - Ваша дъщеря? –Виолета повиши глас – Това е моето малко момиченце, което вие откраднахте! И аз ще си я взема обратно!

           - Не сме я откраднали – извика Дарина – Ще Ви разкажа всичко.

           И разказа почти на един дъх, историята, която беше научила предната вечер от съпруга си. Говори и за щастието, което им донесе Стела. Когато се осмели да погледне Виолета, видя, че и в очите на жената проблясваха сълзи.

        Беше ред и на Виолета да разкаже своята история. Докато слушаше Дарина си припомни възклицанието на Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”

            А след това настъпи тишината. Думите вече бяха изречени. Сълзите изплакани. Трябваше да се вземе решение. Но такова, каквото е най-добро за детето. Виолета, колкото и да искаше веднага да вземе дъщеря си и да напусне града, разбираше, че с това ще нанесе дълбока травма на детето. Още помнеше как загуби родителите си  в онази ужасна катастрофа и болката след това. И при все че беше по-голяма и по-разумна от Стели, пак живееше в кошмар, често нощем се будеше от собствените си писъци.  Дарина, знаеше, че не може да спре Виолета, ако тя поиска момиченцето да заживее с нея. Но виждаше колебанието на жената и затова побърза да каже:

          - Цяла нощ мислих как да направим така, че да не нараним Стели. Зная, че може да я отведете когато поискате, но за нея ние сме нейните родители и тя няма да разбере защо трябва да се раздели с нас. Това ще я травмира за цял живот. Но не може и да стоите разделена от дъщеря си. Предлагам да кажем на Стели, че сте моя сестра и нейна леля. Ще измислим нещо-живели сте надалече и сега сте се върнали. Това ще се реши допълнително, ако се съгласите. Нашата къща е голяма и може да се нанесете при нас и така ще бъдете денонощно с дъщеря си. Това Вие ще решите. А когато Стели порасне, или когато Вие прецените ще ѝ кажем истината. Тя ще знае, че сте край нея и не сте я изоставили.  Затова предлагам да се нанесете в нашата къща. Голяма е, има място. Или останете тук, а идвайте вкъщи когато пожелаете. И Петър обеща, че съученикът му ще получи наказание, а щом мъжът ми обещае нещо го изпълнява. Сега ще Ви оставя да помислите и нека утре да се срещнем. Неизвестността тежи.

               Виолета изпрати Дарина до вратата и след това приседна на дивана и се замисли.

              Решението, което предлагаше съседката ѝ може би беше най-правилно. Вярно, че нямаше да чуе никога думата „мамо“, но щеше да бъде постоянно край дъщеря си. А Стели щеше да бъде едно щастливо дете, отгледано от две обичащи го майки.

©НадиКа- НадеждаТодорова