САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ПЕТА, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО
Глава първа. Любовта на Скорпиона
1996 година, София
Роклята с тънки презрамки , прекалено прилепнала към тялото и с дължина доста над коляното, не подхождаше на жената срещу него. Не че Ясен Боров имаше нещо против разголените рокли, но събеседницата му беше най- малко на негова възраст, че дори и повече и това доста й личеше. Пръстите на ръцете й тежаха от поне една дузина сребърни пръстени, въпреки че вените по тях издайнически изпъкваха, когато тръскаше пепелта от цигарето си и пламъчето проблясваше в тъмно лилавия маникюр. Явно някой я беше излъгал, че е стройна и елегантна, а тя беше просто кльощава и отпусната. Ушните висулки изнемогваха под тежестта на обеците,а на шията си носеше не по-малко от пет дрънкулки: дървен кръст на кожена каишка, сребърен ланец, гердан от планински кристал, сребърни синджири със зодиакален знак /Скорпион, също като мене, отбеляза мъжът/, някакъв неопределен амулет. Косата й искреше в тъмночервено като вълнената прежда която някога баба му саморъчно боядисваше на село и просваше да съхне по дървената ограда. Не се наемаше да отгатне какво точно имаше под дебелия пласт грим, ако бръчките на шията не го издаваха.
“Странно, помисли си, сигурно е колкото Сияна, но тя никога нямаше да изглежда така!”
- Вие много ме заинтересувахте, - дамата го погледна многозначително - Мъж като вас да издаде такава книга? Имате причина, нали? Скрита причина, освен паметта на съпругата ви...
- Не е скрита.Тя я написа отдавна, когато не можеше да се появи публично...Сега вече се пише за всичко.
- Жена ви знаеше ли , че ще умре, когато я пишеше?
Ясен Боров изтръпна при тоя толкова неприличен въпрос. Как смее, нима мисли, че всичко, отнасящо се до Сияна , е останало в миналото? И в същия миг си даде сметка, че жената просто си върши работата като редактор на литературно списание. От нея се искаше да представи книгата и тя щеше да го направи така, че да я продаде. Ако смяташе за важен факта какво е знаела за себе си авторката, когато е създавала шедьовъра си, щеше да разпитва независимо какво струваше това на съпруга.
Боров се изненада, че все още не приема за себе си смъртта на жената , с която живееше и за която живееше. Бяха минали десет години, а той неволно, но видимо се съпротивляваше на съзнанието за невъзвратимото й отсъствие. Негласно същото правеше и синът му Евгени. а него беше обяснимо, тогава беше момче на десет години...
-Тя винаги знаеше всичко за себе си. Не го предчувстваше, просто го знаеше. Както и за светът, който създаде в книгата...Знаеше неща, които ние не знаем, които никога няма да знаем...Те се загубиха със смъртта й...
“Можеше да ми ги разкаже“, щеше да допълни Ясен, но се въздържа.
- Посвещението е на вас и звучи многозначително...Какво е искала да каже с това: ”На Ясен, който продаде душата си на дявола, за да ме спаси от смъртта- с всичката любов на всички светове...”?
- Не ме карайте да го тълкувам, нито него, нито нищо. Аз съм финансист, ние сме сухари. Наистина не мога!
Той седеше неспокойно на фотьойла, леко приведен напред, готов да скочи или да се отбранява и събеседницата му отрази неговото оттегляне в себе си почти мигновено:
- То може да е скандал, господин Боров! Може да е доказателство за агентурното ви минало, или поне така твърдят...А аз съм скандална жена и няма да пропусна да изградя такава хипотеза.
- Ваша работа. Няма нужда да ми напомняте,че сте скандална, виждам го в момента. Да изброявам ли цялата безвкусица, с която сте дегизирана?
- Вие коментирате стила ми?
- Нещо , което го няма ли? Не, вие просто не ме интересувате. Пишете каквото искате, може и някой да го прочете!
- Прекалено могъщ, така ли?
Той сви рамене. Можеше ли да й каже просто, че жена му го обичаше и никога не би го осъдила за нищо? Тя не би повярвала в това, дори цяла армия от тълкуватели да го твърдят.
-Добре, да оставим това. Но тя самата е дъщеря на висш офицер от тайните служби...Вярваше ли в Бог?
- Тя създаде модели на светове в книгата си. Как да не е вярвала в Бог, щом е правила , макар и само на книга, това,което прави Той?
- Може да се предположи и обратното- който се сравнява с Бог, го отрича..
- И дяволът се сравнява с Бог, но вярва в Него! Какво остава за смъртните...и мъртвите...
Спорът придобиваше неприятен ход в област, където Боров можеше да изглежда смешен. Нервно си играеше със запалката си , почти оригинална “Зипо”. Ето, вече месец се кани да откаже цигарите. Скоро ще се затруднява да прави редовните си тренировки в залата...Но как да го стори, когато ей такива особи просто го насилват да запали! Ноздрите на класически правилния му нос тръпнеха и едва доловимо се разширяваха, ледено прозрачните сини очи гледаха през събеседницата му.
- Не знам какво да пиша- дамата се скри за миг зад димна завеса- Вие изобщо не ми помагате. Нищо не зная за нея. Може би не я познавате достатъчно...Говорих с нейна приятелка, преди да дойда при вас...Калина Коларова...
- Те дружаха само като ученички, беше много отдавна. Тя нямаше приятелки , защото през повечето време живеехме в чужбина...по клиниките...
- Същото ми каза и тя. Отказа да говори за нея.
Нормално, Калина е жена с характер.
- Защо правите сензация от човешки трагедии?- беше почти примирен. - Минали са доста години. Има ли значение какво мислим ние- аз, баща й, Калина...Дори да не сме я разбирали напълно...мислите ли, че не ни боли? Тая книга е делото на живота й, а тя не се е надявала да я издаде изобщо. Не е планирала да се хареса на някого...
- Тя се самоуби, нали?
Беше подло да задава този въпрос като риторичен! Боров едва не подскочи, но се овладя почти мигновено.
-Грешите, тя се бореше. Никой не обичаше живота така, както нея, никой не знаеше как се бори и какво й струва тази битка! По дяволите, да не би да ме изкарвате виновен за смъртта й? Банкерът Боров косвено убил жена си? - сякаш пелена беше паднала пред очите му- Вие литератор ли сте , госпожо, или репортер на долен таблоид?
Беше стиснал зъби толкова силно, че почти усети болка и вкус на потрошен емайл в устата си. Правата му гъста, тъмно руса коса беше мокра от пот...Как можеше да предположи...Жената го гледаше с хладно любопитство и чакаше да се успокои.
- Съжалявам, каза тя, мислех че знаете какво се говори и сте подготвен за такива въпроси...Не се притеснявайте, може и нищо да не напиша от разговора ни...от редакторска гледна точка той не е интересен. А иначе...на всеки се случва да избухне. Свикнала съм.
- Това просто не е вярно...Тя не можеше да го направи, беше силна.
“Не можеше да ме изостави по собствено желание! Тя ме обичаше, но ти, повехнала зеленокожа очиларке, никога няма да чуеш от мене колко ме обичаше!”
-Съжалявам. Може да е по- добре да се остави без коментар. Какво ще кажете?
Тръгна си, без да дочака неговото “Довиждане!”
Вече в колата, на път за в къщи, той си мислеше, че нещата не са чак толкова лоши. Беше открил тези двеста машинописни страници няколко години след смъртта на Сияна в чекмеджето на секцията,под купчина разписки и гаранционни карти на електрически уреди. Дори не знаеше, че е писала. Най-големият й талант приживе беше останал скрит от него. Тя се бори със смъртта толкова дълго, че никой не се съмняваше, че я е победила...Дали книгата беше част от борбата? Или начинът й да оцелее и да му остави нещо от себе си, което не е познавал...
Защо иначе би скрила и от него тоя странен свят, ако не за да присъства дълго след това в живота му, да го накара да мисли постоянно за нея не като за мъртвата , за която не може нищо ново да се каже, а като за жена в развитие, с продължаваща биография...
А за него тя беше нещо повече от мисъл или спомен, тя беше фон, свят , в който съществуваше неговото истинско “аз”. И това беше започнало много отдавна.
Беше наистина преди много години, когато след поредното изключване от поредното училище, нестандартният ученик Ясен Боров попадна в английската гимназия в Пловдив. Там,зад стените на пансиона, трябваше да се примири с действителността и да я приеме. Да използва последната възможност да завърши образованието си. Беше в десети клас, скаран със семейството си, почти не говореше и със сестра си Диана, студентка във ВИТИЗ.
И учителите, и близките му недоумяваха. Знаеха какво е да влезеш в езикова гимназия в София след като си учил в обикновено селско училище, а Ясен го беше сторил с лекота. Беше пробил в един бастион за деца на висшата номенклатура- той, момчето от позападналото селце на една второстепенна железопътна линия. Беше изкарал почти пълна шестица по математика и пълен отличен по български език без никаква допълнителна подготовка. Тънък, поизраснал подвижен юноша с права руса коса и светлосини очи, тънки устни и сръчни подвижни пръсти. Всичко му се отдаваше много лесно и винаги имаше излишна енергия. Без да знае и дума английски предварително, успя да се наложи към края на подготвителния клас като един от най-добрите по езика. Спортуваше активно, бягаше, играеше футбол, но не се погаждаше с треньорите и не се задържаше в никой отбор. Катереше се рисковано по покривите на стари сгради и се връщаше долу като минаваше през таванските прозорчета.
Рискът го привличаше и никакъв изпитан възпитателски метод не беше в състояние да го задържи вечер в общежитието. Но голямата му страст бяха колите, моторите и всичко, което се движи. Когато дойде в гимназията, ненавършил и четиринадесет години, можеше да кара мотор, кола и дори трактор. Дължеше го на своя далечен чичо- тракторист , нехранимайко и пройдоха. Той учеше момчето на занаята, а после си пиеше бирата в кръчмата, докато Ясен пърпореше с трактора до двора на ТКЗС- то и обратно.
Но когато стана на шестнадесет години, тракторите не му бяха вече интересни. В София имаше толкова много коли! Беше фасулски лесно да отвориш някоя и да покараш по нощните улици. После все се намираше къде да я остави , след като се е изплъзнал от ченгетата...Някак си все му се разминаваше. Не го хванаха с крадена кола. Изключиха го по съвсем друг повод. Беше набил един учител, защото го удари.
-Не може да ме удря, обясни после на директора, казах му, че ако ме удари, ще го набия. Беше предупреден ...
Всъщност, това провинение го доведе в Пловдив и заради него можа да срещне Сияна. Но Ясен твърдо вярваше , че дори и да не беше станало така, щяха да се срещнат на всяка цена.
...Беше се качил на тавана на общежитието с познавателна цел, да проучи как може през него да излезе през нощта. За негова изненада, мястото до прозорчето се оказа заето. То самото беше засенчено от огромен облак черна лъскава къдрава коса.
-Не се плаши, каза той, Аз дойдох само да погледна и си отивам.. Аз съм новият. Казвам се Ясен.
Момичето се обърна и той видя най- прекрасните тъмни очи под най- красивите черни вежди, потръпна пред леката извивка на пълните розови устни, които се разтвориха в усмивка.
-Чух...Момичетата говореха за тебе. Носи ти се славата изобщо... А аз съм Сияна, ако се интересуваш. И съм в осми клас. Знам, че ти си в десети. Виждаш ли, всичко се знае тук.
Сияна! За първи път чуваше някой да се нарича така...беше красива, мила и гледаше към него. Беше облечена в черна поличка и бяла блузка от ямболен, част от униформата. Над горната й устна вляво тъмнееше бенка. Ръцете й бяха малки, нежни , с розови нокти.
Ясен знаеше вече защо е тук и защо прави всичко в живота си. Тя беше съвършена и трябваше да я заслужи. Трябваше да се бори за нея, да й изгради дом. Не- дворец! Трябваше да я заведе навсякъде,да бъде с нея винаги,да й покаже всичко...
- Ти наистина ли си Скорпион?
- Защо наистина? Така е, не лъжа.
- Защото аз съм “риби”, а това значи, че не можем да се разминем просто така...- тя се изчерви.
Но той не искаше да се разминават!
...Беше стигнал в къщи и прибираше колата в гаража. Ето го дворецът, а Сияна я нямаше. Красивата бяла къща на три етажа със сутерен и тавански помещения беше завършена наскоро и Ясен не знаеше защо му е. В нея живееха само той и синът му, студент трета година по история в университета в Пловдив. Навярно Евгени имаше гости, както всяка вечер, защото музиката се чуваше и навън, а таванския етаж премигваше като дискотека.
Ясен влезе в широката кухня и извади от хладилника бутилка “Грантс”, сипа си и сложи много лед. Не беше пил алкохол днес, може би и не трябваше да го прави...Но след тоя глупав разговор...
Вратата се отвори и в кухнята влезе момиче. Боров трепна, защото то отначало не го видя. Запъти се към хладилника и започна да вади колбаси, кашкавал,маслини. Той леко чукна по масата с чашата и тя трепна.
- Извинявайте, изплаших Ви.
- Вие сте бащата на Евгени, познах ли? Не сме се срещали досега, а аз често идвам тук. Ние отдавна сме приятели.
- Тогава сигурно сте Джини. Улучих ли? От него знам кой идва най- често тук. Но вие грешите, вече сме се срещали. Ти беше много малка, беше на село. Със сестра ти вървяхте с дядо ви. Беше с червени панделки.
- Това е била сестра ми! Аз ходех с бели, тогава изобщо не носех червено. Инатях се, махах ги, криех ги под дюшека...изобщо, бях много бойна!
- И сега ли си такава?
- Не, вече съм отегчена. Звучи снобски, нали?
Той се смееше на глас.
- Хубаво се смеете, отива ви.
- Приличаш ми на някого...ще се сетя ли?
- Сигурно на татко, нали се познавате. Всички казват , че и двете приличаме на него. Силен ген, както всичко у него...Извинете, увлякох се в семейна реклама..
“Не”, щеше да извика Ясен, но се въздържа. Джини наистина имаше нещо от баща си, известния депутат от опозицията Иван Кондов, приятел от детство на по- голямата сестра на Ясен, но не тази прилика беше съществената в момента.
- Може би, каза на глас, но ти си момиче..
- Това е съвсем очевидно.
Джини, по паспорт Виргиния,придърпа късата си поличка за да седне на стола срещу него.
- Искаш ли цигара?
- Може. Да ви направя нещо за ядене? Не че се натискам като готвачка, ще импровизирам. На Евгени му харесва.- тя постоянно прибираше зад ушите си буйните черни къдрици- Ще повярвате ли, че до седемнадесет години косата ми беше абсолютно права?
- Ами?!
- Завиждам на хората с прави коси. Винаги знаят как изглеждат.
- А ти си в неведение. Тук няма много огледала...
- Защото няма жени...- тя се наведе напред и той видя на шията й тънка сребърна верижка със знака на рибите.- Това уиски ли е? Може ли да ми налеете малко?
- Можеш да ми говориш на “ти”. Въпреки че съм баща на Евгени или точно затова...
- Трябва да им занеса яденето. После ще се върна, искаш ли? Ако ти се говори с мене, разбира се... и ако някоя не се натиска на Евгени и той не се чуди как да я разкара...
- Много ми се говори с тебе. Днес се наслушах на глупачки за цял месец...А ти си и толкова красива...
- Това причина ли е за словесна връзка?
- До известна степен помага- за пръв контакт...
- Така е, опитът ми го потвърждава. Лесно се разговаря с вас!
Я виж ти! Връща му комплимента? Не че той не знаеше, че е много хубав мъж...Някои му викаха “Брад Пит на четиридесет и пет”!
- Извинявай, попита я когато се върна, на коя дата си родена? Връстница си на Евгени, нали?
- Той е по-малък с четири месеца. Родена съм на осми март, представяш ли си? Другите жени се веселят, а майка ми ражда! Красиво! А е трябвало да се родя чак на двадесет и втори!
- Това не е нищо, аз съм роден на седми ноември. Имало почти още два месеца до термина и майка ми дори била дежурна в здравната служба. Нямало ги нито лекаря, нито фелдшера, а тя ражда! Точно когато в Москва говорел другарят Сталин! Помогнала й една баба. Едва не съм умрял, тогава недоносените почти не оживявали. Майка ми беше акушерка.
Лицето му леко потъмня. Майка му отдавна беше мъртва, а тя беше единственият мост към семейството му тогава и сега...
- Знам кога е рожденият ти ден. Нали заедно с Евгени ти избираме подаръци...дано са ти харесали! На Цветница също, за именния ти ден...На село беше хубаво. Когато бяхме малки, често ходехме...
- Аз вече не помня. Изнесох се от там много млад.
- Може би си уморен и искаш да си починеш. Най- вече от досадни жени...- Чия беше тая дяволита усмивка? - Ей сега си тръгвам.
- Чакай- хвана я за ръката- ако беше видяла оная бракувана гейша, щеше да ме разбереш. Но ти не знаеш за кого става въпрос...
Трябваше да й разкаже. Тя също прочела книгата. Не я взела от Евгени. Той много странно мълчал за това. Както изобщо за майка си.
- Доста е затворен и няма много приятели- каза баща му, ако не смятаме тия купони...Много се радвам, че сте се сприятелили..
- Не знам защо няма приятели, той е най- милото момче, което познавам.- лицето й придоби нежно, почти замечтано изражение, но Ясен не видя на него белези на женска любов. Какво ли ги свързваше? Едва ли можеше да желае по - добро момиче за сина си.
- Израсна сред възрастни хора сам, без брат или сестра...
- Мисля, че бих убила този, който поиска да го нарани. Той не може да се защитава...А може, без да искам и аз да го наранявам...
Мъжът се наведе напред за да прикрие изненадата си. Възможно ли е? Каза й, че прилича на майка си и някога той самият е искал да я опази от всичко, досущ като нея...
-Защо да я опазиш? Застрашена ли беше? Не , не ми отговаряй, ако не искаш...
“Защото я обичаше, нали?”, щеше да каже Джини, но го преглътна. Имаше някаква странна тайна между тези двама мъже- бащата и сина и отдавна мъртвата авторка на “Короната на злото” . Джини познаваше Евгени от две- три години, бяха много близки, а никога не беше чувала да е ходил на гроба на майка си в Пловдив. Не беше чула това да прави и баща му. В албумите им нямаше нито една снимка на Сияна, дори в бебешките и детски серии на приятеля й. Бащата беше хубав мъж,както стана въпрос, енергичен, подвижен, спортен тип, рязък понякога и с доста пиперлия език. Беше изградил банка “Амалтея “и доста бързо я направи солидна и с може би най-добрите позиции сред частните банки. Знаеше се, че е вдовец от доста време, но никой не беше чувал да има сериозна връзка с жена. Не поддържаше луксозни компаньонки или светски проститутки, не посещаваше модни ревюта с начинаещи момиченца, които тръпнеха от желание да сменят подиума с леглото на някой богаташ. В интерес на истината, Джини също се беше пробвала като модел и Евгени беше изщракал няколко филма да я снима в предизвикателни пози. Убеждаваше я , че е ужасно фотогенична, но на нея бързо й омръзна.
Че беше красива, беше и тя го приемаше като факт, за сведение и нищо повече. Дотогава беше имала връзки с няколко момчета на нейната възраст, доста бурни поради необикновения й характер. С един се беше показала ревнива, а с другия се скара точно заради прояви на ревност от негова страна, не съвсем безпричинна. Евгени, разбира се, беше в течение на тези драми. И тя учеше история като него.
- Чудя се- каза Джини, какво върши един банкер.
- Мога да те взема утре да видиш, ако искаш...Понякога не мога и кафе да пия...не че е толкова важно...
- Не исках да кажа това- поправи се момичето, просто ми е любопитно.
- Поканата остава. Ако не издържиш цял ден, може да прекъснем следобед и да се срещнем за вечеря. Имаш ли предвид заведение?
- Вечерята делова ли ще бъде или обикновена?
- Обикновена...засега, така мисля.
- Добре. Нека сега отида горе да видя какво става.
Върна се след десет минути.
- Направо са заспали по диваните. Тръгвам си.
- Ще те закарам.
- Мога и сама, тренирам карате.
- И аз тренирам, но предпочитам да се прибирам с кола...
Мълчаха през по-голямата част от пътя. Забрави да я попита каква музика харесва и пусна по навик Рей Чарлз. Подхождаше за случая.
- А какъв е случаят?- попита, когато спря колата пред блока.
- Късен нощен, сантиментален...изобщо, сложен и красив.
Можеше да я целуне. Толкова беше близо и толкова приличаше на...Не, опомни се Ясен, та това е момиче на възрастта на сина му, младо, импулсивно и съвсем невежо за мислите, които го вълнуваха. Запали цигара. Тя отвори вратата.
- Благодаря. Съвсем ми се доспа.
- В моята компания не е чудно. Утре в седем, става ли? Знам откъде да те взема.- подаде й чантата- Провери дали ключът ти е тук.- Тя кимна, и Евгени така казвал когато я изпращал- Ще изчакам, докато се качиш и светнеш лампата.
Наближаваше два часа след полунощ. Беше меко и почти топло, като напролет, а беше есен...Прозорецът светна, от него се показа Джини и му махна.
Когато се прибра, синът му носеше чашите и чиниите в кухнята.
- Не видях кога си е тръгнала Джини...Друг път все настояваше да прибере всичко.
- Аз я закарах. Не може младо момиче да ходи само по улиците...
- Какво говориш, обикновено й поръчвам такси.
Евгени говореше тихо, равно, сякаш се чудеше дали изобщо си струва да говори. Беше средно на ръст момче с черната къдрава коса на майка си и сините очи на баща си. Ръцете му бяха малки, с тънки китки.
- Евгени- беше тръгнал да си ляга, но спря.-Искам да знам има ли нещо между вас двамата.
- Нещо в смисъл интимна връзка, нали? Няма. Тя е най- добрият ми приятел. Защо питаш?
- Поканих я на вечеря.
По изражението на сина си не можеше да разбере какво мисли.
-Добре си направил. Може би аз трябваше да го предложа. Тя няма приятел и напоследък все движи сама...Освен това, предпочита дискотеките, а аз с тая астма не мога...
Чиниите бяха чисти, чашите също, а пепелниците изпразнени в коша.
-Аз си лягам. Знаеш ли, Джини ми подари един будилник...Тя ме будеше по телефона сутрин...
“Добре, помисли си Ясен, да приемем,че си искрен, сине и няма нищо помежду ви...Недоумявам как можеш да пропуснеш това бижу! Че прилича на баща си- да, но не много! Как ли изглеждаше майка й? Отдавна не съм я виждал, Иван не се показва много с нея...Даже чух, че не живеели заедно. Не, не си я спомням! Никога не е минавала за красавица..Как изглеждаше като дете Джини?”
Но колкото и да се напрягаше, виждаше все момиченцето с червените панделки, сестра й. А тя, къде е била тя?
Усмивката й. Не се смее с пълен глас, а някак боязливо. И как открива зъбите си- равни , подредени като на баща й...Самият Ясен не можеше да се похвали с красива усмивка, макар че нямаше стоматологични проблеми. При по- широко отваряне на устата личеше леко изкривеният му пети горен зъб в дясно.
Трябваше поне да я докосне. Уж неволно, по косата или шията...Малкото ухо с нежното сребърно цветче като обеца...И заваленото ”р”! Кой казваше завалено ”р”? Баща й, разбира се и...Не , съвпадение, просто съвпадение...Другото беше сън.
Евгени сам не знаеше защо още е буден. Дали от кафето или коняка? Понякога алкохолът го правеше напрегнат. И защо се вкисна? Нали наистина нямаше нищо с Джини?
Баща му я беше поканил. Чудно, никога не говореше с него за жени. Сигурно имаше някакви епизоди, но момчето не беше ги срещало. Може би ги водеше на друго място. И защо няма сериозна приятелка? Дори се дразнеше от това. В края на краищата , има ли смисъл да стои сам? И тая книга...беше объркан, когато я прочете. Майка му беше написала шедьовър. Но защо го беше крила? А посвещението? На кой дявол е продал душата си баща му? Нима има нещо , от което да се срамува? Не разбираше нищо от финанси и не желаеше да се занимава с това. Баща му даде едно обяснение ,в смисъл как е започнал и той се беше задоволил с него. Не, престъпниците са другаде. Баща му може и да е бил на ръба на закона, но в тия времена кой не е?
Джини щеше да излезе с него. Ще облече копринения костюм- сако и панталон в убитовиолетово със страхотното бюстие в същия цвят. Беше много хубав тоалет, двамата бяха го избрали за миналия й рожден ден. Купи си го с парите от хонорара като преводачка от испански на панаира. Евгени се възхищаваше на способността на момичето да учи езици. Особено с испанския стана толкова бързо...
Не можеше изобщо да предвиди докъде ще стигнат, пък и защо ли? Нали знаеше какво направи тя с последния си приятел, Мирослав? Медикът, заради когото щеше да изгърми в медицината. Явно нещата вървяха към зарязване, особено когато тя влезе да учи история, нарочно в Пловдив. Според нея, от него нямало отърване, освен на двеста километра разстояние. Преувеличаваше. Евгени можеше още тогава да я направи своя приятелка. Но тя така мило се отнасяше с него, никое гадже нямаше да го прави.
Джини винаги знаеше дали е здрав, дори когато той не беше наясно. Момчето имаше проблеми с астмата и напролет често получаваше тежки пристъпи. Тя обикаляше аптеките да търси дефицитния “Фликсотид”, единственото, от което му минаваше. Никога не използваше дезодоранти и парфюми когато бяха заедно. Беше му намерила комплект билки от един билкар чак от силистренско, където бяха ходили заради язвата на баща й. Ако той настояваше да отидат на дискотека, казваше, че й е омръзнала една и съща музика навсякъде и предпочита неговите дискове.
Дори го подстригваше много хубаво, точно както той се харесваше. Да не говорим колко пъти беше мила колата му, защото той й даваше да я кара. Не можеше да си обясни защо го правеше. Като че ли чувстваше вина за това, че тя самата е здрава, добре тренирана и издръжлива.
Евгени не беше имал сериозна приятелка , само една-две партньорки за понякога. Бяха по- отворени колежки, които се возеха с удоволствие в колата му, пиеха уискито, с което ги черпеше, говореха за курса на долара или за техни успели роднини в чужбина, неща, от които момчето адски се отегчаваше, но си траеше. Те наистина го харесваха, не беше заради баща му. А той понякога дори не чуваше какво говорят.
Джини беше специална. Някои ги питаха дали не са брат и сестра, защото много си приличаха. На Евгени му ставаше приятно от тия въпроси. А сега баща му щеше да я води на кръчма...
Чудното беше, че от две години дружаха, а не беше я запознал с него. Толкова бързо да се харесат? Не беше в стила на Джини, а за баща му да не говорим. Знаеше ли човек? Евгени изобщо не подозираше какъв е баща му когато хареса някоя жена.
Ясен Боров отдавна спеше. Беше уморен и знаеше, че най- късно в седем на другия ден трябва да е на крак и готов за борба. Всъщност, ставаше в шест, защото иначе нямаше време за гимнастиката си. А той много държеше на нея. Както и на първото кафе и цигара непременно у дома. Помисли си дали да не огледа костюмите си за другата вечер, но се отказа. Все ще измисли нещо. Това беше последното, за което се сети преди да заспи.
Джини също беше заспала много скоро след като се прибра. Събуди се от звънеца на вратата.
- Още ли си по пижама? Давам ти пет минути, иначе закъсняваме.
Евгени имаше предвид колоквиума, на който трябваше да се явят и двамата днес.
- Боже!- можа да каже само тя, върви сам, няма смисъл, ще се проваля!
- Чакам те в колата- повтори той- пет минути.
Тя навлече каквото й попадне и се опита да се оправдае:
- На тебе не ти ли се спи? Не мога да те позная, нали все аз те будех...
- Нали ми подари будилник. Върши работа.
- Твоята е лесна, нали всичко си знаеш...
- Я стига! Ти си чела много повече от мене..
И вече след колоквиума:
- Евгени, трябва да ти кажа нещо...
- Знам, ще ходиш на вечеря с баща ми. Той ми каза. Не се чуди, мислеше, че имаме връзка...
- Можеше да ме попита.
- Въпрос на гледна точка. Мъжът винаги ще попита другия мъж.
- Малко ми е неудобно.
- Тогава можеше да не приемаш.
- Ако ни беше запознал по- рано..
- Така ли?- бяха стигнали до квартирата й.- Тая дупка няма ли да я закърпят най- после?
Джини влезе вътре и изведнъж й се доспа. Без да се съблича, се зави с одеялото.
Събуди се в шест. Само това оставаше, да не е готова когато дойде! Не че имаше какво толкова да се приготвя.Както Евгени предполагаше, облече единствения си официален костюм и се напръска обилно с парфюм. Не беше чувала Ясен да има астма.
- Не знам дали да кажа: “Колко си хубава!” Защото ти беше хубава снощи, ще бъдеш хубава и утре...- Боров се чудеше защо го казва.
- Това не е ли малко банално? Не което каза, а това, че няма да се променим...
- Не го казах в тоя смисъл. Ти ще се промениш. Ще бъдеш още по-вълнуваща утре.
- Вълнуваща? За кого?
Той се засмя.
- Колко си невинна! Не мисля, че има мъж, когото да не вълнуваш. Не знаех нищо за тебе, само името ...чудех се откъде си събрала толкова хубост...Ще ти призная нещо, но няма да ми се смееш! Опитах се да ти намеря недостатък снощи.
- И успя ли? Не? Значи, не си наблюдателен! Имам много недостатъци.
- Не познавам друга толкова съвършена красота. Женска красота...
- А сестра ти? Тя не е ли съвършена?
- Сестра ми? Ако ти разкажа какви ги вършеше...
- Защо, не се ли обичате?
- Тя не може да ме понася. Направо ме мрази. Когато бяхме деца, постоянно ме плашеше с нещо. Измисляше ужасни неща, Стивън Кинг е кръгла нула в сравнение с нейните измишльотини...
- Защо не ми разкажеш? Тя е по-голямата,нали?
- С година и половина. Спяхме в една стая. Зиме гореше печка, от ония пернишките , с дърва и въглища. Тръбите се зачервяваха и бучаха. Казваше, че вътре живее Огнегълтачът и ако не слагаме все нови и нови дърва, ще излезе и ще избълва върху ни целия огън. Познай кой цяла нощ поддържаше огъня...А тя спеше. Хващаше ме страх и исках да легна при нея. Бях на шест години. А тя ме блъскаше от леглото, удряше ме с чехъла си. Плачех и я молех, но тя не отстъпваше...
- Боже мой! И аз имам сестра, но никога не е била толкова зла. Обратно, аз й скубех косата и дращех.
- Имаше и други ужаси. Тя ги измисляше. Например, в храстите до клозета живееха птиците- тирбушонки. Имаха тирбушон , вместо клюн и игли от шевна машина вместо нокти. Нападаха момчета, които не отиват до клозета, а пишкат около него.
Джини се засмя.
- И ти й вярваше?
- Ами да! Бягах с всичка сила и се заключвах отвътре. Не ми се искаше да ми заврат тирбушон някъде...- сега и Ясен се смееше- беше много проклета. Изобщо не играеше с мене, а с татко ти и чичо ти Димо. Или с момичета. А аз стоях отстрани и като не можех да участвам, правех мръсно. Събарях гнездата на птичетата, защото тя им слагаше хранилки. Чичо ти Димо й беше донесъл минзухари с луковиците и тя ги посади. Аз ги извадих. Нарисувах на куклата й мустаци с мастило, което не се измива. И все се мъкнех подире им...
Джини не спираше да се смее.
- А родителите ти? Те как ви понасяха?
- Най-често ме пердашеха заради нея. Бях много нещастен и бягах от къщи.
- Къде бягаше?
- В плевнята на чичо Кольо, бащата на Димо. Скривах се там и той ми носеше хляб и сирене, понякога дори и вафли! А баща му скоро научи. Чух ги да приказват с майка му. Казваха:
“Не е прав Марин да си дели децата! Постоянно глезят Диана, прави каквото си иска, а Ясенчо го тормозят за едното нищо...Вярно, че е палав, ама...И какво ще правим, ако дойдат да го търсят тук?”
Чичо ти искаше да ме брани до дупка и да отрича до последно. Не ме е виждал, нищо не знае...Бяхме големи приятели с него...
Той ремонтираше мотора на баща си, едва ли го помниш, едно “Балканче” от неолитната епоха. Аз го карах. Бях му личен пилот-изпитател!
- На колко години беше ?
- Тринадесет- четиринадесет най- много...
- Божичко! И как не си се пребил!
- Това е абсолютно невъзможно, никога няма да пострадам от машина! Особено от кола...Те ме познават. Колите са единственото, на което разчитам стопроцентово.
- Не мога да повярвам, че си вярвал толкова много на сестра си и си се плашел от измишльотините й.
- Как да не й вярвам, ти не знаеш колко е убедителна! Забравих и за другия голям ужас. Таласъмът Шушу , който живее под дюшемето и мишките му носят храна, подреждат му леглото, забавляват го и изобщо му слугуват. За да го омилостивя, тя ме караше да му оставям половината си филия с масло и мармалад. Пусках я на хапки през дупката в ъгъла, а тя си изяждаше своята без капчица срам и угризение.
Джини си умираше от смях.
- Но вие сте принасяли жертва! Господи, как е успяла да организира цял култ!
- Нали ти казах, беше по- голямата и винаги излизаше права. Не знам как го правеше, и сега е така. Съжаляваше всяко, дори най-гадното животинче, но мене ме тормозеше безспир.
- Ти не можеше ли да я набиеш? Все пак, си момче!
- Можех, но нямах желание. Казвах си, че все пак е жена и не си струва. Престанах да я забелязвам.
- И кога стана това?
- През пубертета, естествено. Но нищо не постигнах. За нея беше добре дошло. Вече не й беше интересно да ме тормози. Намери си верен слуга. Чичо ти Димо я слушаше безпрекословно.
- А татко?
Ясен вдигна рамене. Явно се чудеше дали да говори.
- Не можех да ги разбера. Той беше толкова хлътнал по нея...Добре , че по характер си е много горд и затворен, иначе щеше да стане смешен. Тя може и да е мислила , че го обича...не, не съм сигурен. С нищо не го показваше. Тя обичаше само себе си.
- И Тони.
- Тони...Джини, Тони е поредният й служител. Тя го роди и остави за осиновяване, без да каже на баща ти. Тя го реши, знам го със сигурност! Той научи преди година-две, издири го ...И какво от това? Тони се върна от Канада, след като осиновителите му починаха и при кого отиде? При нея! Дето изобщо не го искаше и щеше да си живее живота ...Тони е златно момче !Добре, че се ожени и живее отделно...
- Не е ли странно колко са оплетени семействата ни...приятелски , роднински и какви ли не връзки...Татко и сестра ти...толкова години любов...общ син. А сега...
- Сега ние с тебе...- той хвана ръката й- Или се лъжа? Та ние не се познавахме до снощи!
Тя наведе глава.
- Аз исках да кажа , че...
- Че си много по- млада от мене?
- Това няма значение! Изобщо не го мислех! Всъщност, аз съм много зряла, ти сам ще се убедиш! Винаги съм дружала с големи момичета и жени и разликата не се е чувствала. Винаги големите са споделяли с мене. Ако искаш да знаеш, татко също много неща ми е казвал. Само на мене! Така че възрастта не е причина...
- А кое? Може би Евгени?
- Може би. Не, няма нищо помежду ни! Но се чувствам неудобно. Нямам представа защо...
- Джини...- той завъртя внимателно чашата около оста й- Аз не бързам. Хубаво е да сме само приятели, но ти си толкова красиво момиче...
- Знаеш ли...- тя го погледна почти умолително- Аз се чудех защо не сме се срещнали досега...много е странно. Може би е вече късно. Защото целият свят се обърка, особено тук...Питах се защо трябва да се влюбваш в тая разкапана държава, където дори да имаш деца е лукс...А е трудно да обичаш безплодно...Извинявай, може би не трябваше да го казвам...
- Напротив. Трябваше.
- Например сестра ми. Толкова искаше да има дете! И го има. Изи е почти на година и е много сладка. Но аз си мисля, че ние самите сме отчаяни, тъжни, дори не пеем...как ще гледаме деца? Според тебе, тъжните хора трябва ли да гледат деца?
- Трудно ми е да ти отговоря. Когато майката на Евгени почина, той беше почти на десет години. Аз трябваше да го отгледам сам. Не бях весел...дори...Всъщност, това е минало.
- Много ли ще е нахално, ако ми разкажеш за нея?
- Не. Беше отдавна.
- Евгени никога не говори за майка си...
- Беше малък. Може би се бои , че не помни много...
- Ти и сега не си весел.
- Трябва ли?
- Можеш да имаш всичко. Богат си. Не, не исках да кажа да си го купиш...Просто защото си силен, умен и знаеш как да го направиш.
- Джини...колко е нежно името ти...като жужене на пчеличка...
- Аз всъщност съм Виргиния.
- Знам . Но винаги и всички са те наричали Джини. Дори и учителите. Чувала ли си как се удрят една в друга ледени висулки?
- Не,не се сещам за звука. Но ще ти кажа как да си направиш ледени цветя във фризера...Вземаш едно клонче и...става много красиво и никога не знаеш как точно ще изглежда...Сигурно се напих, затова говоря глупости...
- Имаш ли приятел?
- В момента или изобщо?
- Има ли разлика ?
- Има. В момента нямам, но доскоро имах...всъщност, още окончателно не сме се разделили. Не че аз не искам, по- скоро той.
- Искам да те предупредя, че дори и да имаш, няма да се откажа.
“Какво ми става, помисли си Боров, говоря глупости, та тя ще ми се смее! Има ли значение има ли приятел или не? Толкова я искам, че не знам какво говоря...Стегни се, Ясене, просто се стегни!”
Ръката му леко натисна нейната. Тя не се отдръпна.
- Искаш ли вино?
- Не. Не мога да пия.
- Добре..- той погали китката й- Добре ли си?
- Да. Защо да не съм добре?
- Може нещо да ти пречи. Нещо в мене...
- Не. Ти си...не, не знам какъв си! Толкова малко те познавам...
- Ще ме опознаеш. Аз го искам.
- Ти каза, че татко е горд и това го е предпазило да не стане смешен. А ти? Ти горд ли си?
- Не. Аз мога да направя много глупости...и дори съм ги правил. Не мога да се откажа само от гордост...дори и да ме наранят. Мога да стигна много далеч.
- До престъпление?
- Може би. Изплаших ли те?
- Не. А стигал ли си?
Той се засмя нервно.
- Има ли значение? И да е било така, останало е скрито.
- Би трябвало да ти е простила...
- Това е само шега, нали? Не вярваш,че е било...
- Не знам нищо за тебе...
Прямотата на баща й. Беше толкова красива и млада, а не кокетничеше ,дори и заради играта.
- Мога да ти разкажа...
- Ти го предлагаш.
- Искаш ли да го чуеш?
- Не знам. Може би е рано. Или късно.
-Тази вечер ще бъдеш с мене.
Каза го неочаквано лесно.
- Разбира се. Не си и мислех, че ще е другояче.
Можеше да негодува или да се противопостави. Да се възмути, да си вдигне цената. Ясен преглътна остатъка от уискито в чашата си. Точно тая последна глътка му се стори особено неприятна, като че ли я пиеше по принуда.
- Джини, трябва да ме разбереш...И ще ме разбереш!
-Разбирам.
Чувстваше се безсилен. Мислеше, че ще се бори за нея, че ще играе някогашната и сегашна игра на отстъпления и атаки. Господи, но защо? Като че ли нямаше какво повече да й каже.
Какво имаше в очите й, красиви и тъжни, с много бяла,почти синкава склера, обрамчена от дълги черни мигли и красиви тъмни вежди? Цигански очи...
- Ти ме срази. Още сега.
- Защо? Предпочиташ съпротивата ли?
- Не, но може да съм старомоден.
- Аз съм старомодна. Животът сега е много фалшив. Елитът е фалшив, богатствата са фалшиви, политиката, моралът...Всичко е за пред хората. Пред кои хора? Има ли някой, който да вярва?
- Аз не мислех, че съм фалшив.
- Не си. Тогава защо да те унижавам? Не искам да правиш глупости. Разбра ли?
- Отчасти. Искаш ли да танцуваме?
Тя кимна.
- Хрумна ми...ти можеш ли да пееш?
- Не. Музикален инвалид съм. Просто не мога. Защо попита?
- Просто попитах- и тя отново се облегна на рамото му.- А аз си пея. От много малка. Татко ми измисляше песни. И аз се опитвах. Но само толкова.
Отлагаха часа на тръгването. Не знаеха защо, но го правеха и двамата.
- Всъщност- каза накрая тя- тук е приятно, но много скучно. Само се пилеят пари, продава се нещо или се проиграва...Забелязал ли си, че никой не се смее нормално? Може би на мене така ми се струва, но аз съм тук за пръв път...
- Не ти се струва, така е. Но няма защо да се смеят. Виждаш ли оная дама, в костюм в убито зелено? Калина Коларова, чувала си я,нали? Притежава много реституирани сгради от мъжа си, терени за строеж, складове. Мъжете с нея са гърци, делови партньори. Няма любовници, мъжът й е алкохолик. Знаеш го,преподава ви, доцент Коларов.
- Изглежда доста похабена. На колко години е?
- На четирдесет и три. Синът й се друса, беше няколко пъти в клиника, но е безнадеждно.
- Горката!
- Учехме в едно училище. Много напираше да става комсомолска активистка, но имаше нещо в биографията. Баща й бил анархист или нещо такова. Не я избраха.
- Сигурно не й е леко. А компанията на другата маса?
- Дано не ме забележат! Спортни началства. Дебелият с тирантите беше треньор на щанги. Провали се в Кипър с една далавера с валута и го изгониха. Остриганият с полото е бивш футболист, сега има спортен комплекс на “Цигов чарк”. Някога играеше в турските “Фенери”...
Мацките са фолк певици.
- Разбира се, едната ми е много позната. Любовници ли са им?
- Не знам, май имат някаква далавера...Може и да се чукат като проява на особена деловитост...
- Едната още малко и ще си извади гърдите от бодито!
-Правила го е и друг път, вече е напълно пияна.Виж крака й, между краката на дебелия е...
-Защо не се махнем?
- Просташко е, нали? Ако все още мислиш, че има непросташки заведения, моля те, кажи ми някое и да се махаме.
- Не съм сигурна...
- Предположих, че няма да са тук,защото е делник. Излъгах се.
- Не се коси! Нищо няма да ми стане, ако видя такива изпълнения. Голямо момиче съм.
В колата Джини се разприказва още повече.
- Всички борци карат бяло БМВ.
- Аз не съм борец. Харесвам тая марка и белия цвят.
- Забравих, че си бил състезател.
- Някога ми напомни да ти покажа...
- Рали на живо? Боже! Не, не ме е страх, ако това си мислиш...А какво не си бил?
- Депутат, министър, пандизчия, контрабандист на цигари... митничар, смачкан пияница...
-...крадец на коли?
- Бях –като ученик. Заради едно момиче. Пък и не само заради него. Просто обичам колите, а тогава това беше единственият начин да карам...
Тя се усмихна.
- Това ли е престъплението, което искаш да ми признаеш?
- Донякъде. Аз не го смятам за такова. Пък и не ме хванаха.
Бяха стигнали до квартирата й.
- Може ли да дойда с тебе? Защото...
-...не може у вас, нали? Знам. Каня те официално. Влез и остани колкото искаш. Пожелай, каквото поискаш...
Качваха се по стълбите като леко докосваха раменете си.
-Сама съм. Съквартирантката ми е все при приятеля си. Чудя се защо плаща наем,по- добре да живеят заедно. Дори дрехите й са там.
Беше поразхвърляно, но това не го подразни. Ясен никога не беше подреждал стаята си, дори когато живееше сам. Обичаше нещата да са му под ръка и на видно място. Джини прибра пижамата си от дивана и я хвърли в гардероба.
- Този диван ужасно скърца, по- добре да седнеш на леглото. Да направя кафе? Аз правя хубаво кафе. Иначе съм готованка. Когато отида в София, Тони ми приготвя нещо специално. Мама няма време...с нейната благотворителност...Направо не се прибира в къщи, такава бурна дейност развива.
- Знам, едната от дамите идва и при мене.
- Заповядай, ето кафето. Нямам захар, защото го пия с мед. Ти искаш ли? Кафе с мед е еротична напитка, но ти не си мисли, че намеквам нещо!
- Не си мисля. Просто нямаш захар и обичаш мед.
Тя беше оставила чашката си на масичката, после се наведе над нея, без да я вдига и отпи, тъй като беше много пълна. Това движение му беше много познато, но нямаше време да мисли откъде. Прегърна я внимателно, сякаш се боеше да не пропусне нещо. Тя докосна с пръсти устните му...той ги целуна, после се наведе към нейните, още топли от кафето и нежно я целуна...Бяха сладки, с дъх на мед...Усети коприната на сакото й. Тя също беше много топла, бавно и малко притеснено го свали...то се изхлузи на пода. Бюстието откриваше нежни, слабички момичешки рамене, гладка шия, кожа с вкус на стоплено от слънцето бяло цвете...Прекара пръсти по гръбнака й...по вдлъбнатината на кръста...беше тънка и стегната като каучук и много лека...
- Колко си красива, Джини...може би не трябва да го казвам, но не мога да кажа друго...съвършена си!
- Не, не съм...толкова съм далеч...
Целуваше ухото, после шията отзад, прокарваше пръсти по гърба й, по малките гърди с розови зърна.Тя настръхваше, трепереше, дишаше често и спираше дъха си ...особено когато ръката му се насочи към тъмното островче на венериния хълм.
- Искам те,Джини, много те искам...разбираш ли...Моля те...моля те...кажи само една дума...моля те, скъпа!
- Продължавай...
- Искам да е хубаво...искам ...не знам за какво те моля, момичето ми...
- Не ме моли..
- Пусни ме в себе си...Завинаги...
- Много е силно...завинаги.
Не помнеше какво е станало след това. Беше прекрасно, знаеше, че е така, но нищо в подробности не остана в паметта му. Може би беше в нея минути, а може и часове..Пробуди се за миг.
- Не казвай ,че ме обичаш..
- Защо, мила?
- Защото не знаеш дали е така...Господи, Ясене, толкова е неопределено...
- Искам те пак...
- Аз също. Ти си съвършен, не аз...
- Малката ми...
- Пази се...може да те искам още повече..да не си готов за моето желание...Сигурно съм много алчна.
Не помнеше колко пъти се бяха любили. Смътно се сещаше, че трябва да излезе- защо ли? Беше престъпление да остави това момиче дори за миг, дори когато спи...А тя спеше спокойно, тихо, само понякога простенваше. Не знаеше защо трябва да остане буден. Нещо го караше да бди над нея. Какво да направи за да я запази, какво? Трябваше да реши,да реши...много скоро!
Беше вече седем часа.
- Станал си?
- Погледнах надолу да не са ми откраднали колата през нощта.
- Няма ли аларма?
- Има, но забравих да я включа.
- Никой не би предположил, че си пропуснал.
- Така си помислих и аз. Джини...
- Искаш ли кафе?
- Снощното остана. Просто го стопли. Не се притеснявай за закуската. Само във филмите закусват след такава нощ...
- Наистина ли ще тръгваш?
- След малко. Но ще те взема следобед.
- Не.
- Не? Защо?
- Нека мине малко време. Трябва да помисля. Мъгла ми е...
- За мене не е .
- Може би, но не ми обяснявай. Просто изчакай...моля те!
- Не съм сигурен, че мога. Нетърпелив съм, пък и не разбирам! Беше толкова добра с мене...
- Не, не бях. Ти беше много мил, аз не. Мога много повече...Нека отложим за известно време.
- Добре. -оставаше му само да си облече сакото и шлифера и да излезе.
Към обяд телефонът му иззвъня. Беше тя. Вече било ясно. Не очаквала да е толкова скоро. Сърцето му замря.
- Наистина ли?
- Обичам те- Каза ли го или така му се счу? Не разбра, защото тя затвори. А и да не беше, нямаше да посмее да попита.
Боже мой, къде ли беше телефонът й? Той изобщо не помнеше телефонни номера, дори много важни. Къде ли беше бележникът му?
Нямаше смисъл да го търси, не беше го записал!
- Дойдох, защото ме обичаш.- каза й вечерта.
- И защото забрави телефона ми- допълни тя- Непременно ли трябва да излизаме?
- Не знам. Обикновено не стоя в къщи. Най-често съм зает до късно, а когато не съм, просто няма защо да се прибирам...
- Имаш хубава къща.
- Да, така казват всички. Но без жена не е уютно .Става нещо като приют. Евгени се опитва да поддържа реда, но...изобщо, печална история!
Ясен не каза истината. Всъщност, не понасяше да е сам, винаги се беше бунтувал, когато това му се случеше. Още от дете не се заиграваше, не обичаше да учи сам, да чете, а когато харесаше някоя книга, четеше цели пасажи на глас, най- вече на баба си. Или я разказваше на някого. И в същото време по съвсем необичаен начин не се вграждаше в колективните игри. Правилата му се струваха глупави и нелогични. Отегчаваше се и когато побеждаваше, и когато губеше. Обикновеният хазарт на дребно не го блазнеше. Мразеше нищожните залози.
Опитваше се да привлече момчетата в необичайни приключения. Беше открил входа на изоставения рудник недалеч от селото. Беше зазидан и препречен с дебели греди, но част от преградата се беше напукала и с малко усилия можеше да се провре вътре. Опита да накара някой да дойде с него, но всички му отказаха. Не от липса на смелост, а от елементарна предпазливост.
Въоръжен с дебело въже, кибрит, свещи и факли, все пак успя да влезе вътре. Беше на четиринадесет години. Какво очакваше да открие? Не изпитваше страх, само досада от тъмнината. Беше влажно и гуменките му се натрупаха с кал. Разлетяха се прилепи, под краката му бягаха някакви бели буболечки. Спъна се в ръждива купчина железа. Миришеше на плесен. Ослушваше се за необичайни шумове. Може би тук бяха загинали миньори...премазани от срутване или отровени от газ...Докъде можеше да продължи? Нещо издрънча в краката му.
Наведе се. Смачкано алуминиево канче. Някой беше ял в него, кога ли? Всичко прочетено нахлуваше в паметта му. В този момент чу, че някой го вика и се опитва да влезе при него. Беше Димо.
-Ясене! Ако си вътре, излизай бързо! Чуваш ли бе, излизай, ще вляза вътре и ще те измъкна насила, да знаеш!- той продължаваше , без да отговаря.- Рудникът бил уранов, чуваш ли бе, като в Хирошима! Ще се разболееш бе, глупак!
“Глупости, каза си Ясен, пак някой е изпързалял Димо и подозирам кой. Като вярва на всичко, каквото му кажат...”
- Чуваш ли бе, момче? Тук работили затворници, осъдени на смърт...-гласът на приятеля му се чуваше наблизо, вървеше към него и носеше фенер.- Хващал ги рак на кръвта..Абе ти вътре ли си, или не?
- Вътре съм- беше го доближил, без оня да разбере, тъй като не беше свикнал със слабата светлина- Кой ти ги разправя тия глупости?
- Този, когото попитах. Не казах, че си тук, не се страхувай. Вашите изобщо не знаят.
- Не ми пука. А ти как влезе, нали не искаше?
- Не се ли сещаш защо? Не? Слабо ме познаваш тогава! Може да не съм искал ,но като си помислих, че може би загиваш...
- Не говори глупости! Все някога ще сляза до долу. А ти може и да дойдеш...ако искаш да ме пазиш!
- Ти луд ли си? Никой не знае какво има долу! Ще те затрупа!
Вече бяха пред входа и пушеха по една “Арда”, която Ясен беше измъкнал от кутията на дядо си.
- Това за урана изобщо не го вярвай. Ако беше така, щяха да пазят по-добре. Тук е имало въглища, но не били много. Затова го изоставили. Дядо ми каза. Тебе сигурно Иван те е преметнал.
- Откъде се сети?
- Не е много трудно. Братовчед ти е, но не пропуска да те изкодоши.
- Много си луд,да знаеш...
- От едно влизане нищо няма да ми стане. А ти уж си ми приятел... Все пак, благодаря, че си дошъл да ме спасяваш...
Димо обаче, не беше толкова глупав и разбра, че Ясен няма да влезе повторно без него. Категорично му отказа и хич не се трогна, че приятелят му го изкара страхливец. Той самият не обичаше рисковете ей тъй, заради тръпката.
Вече дъвчеха стрък див копър за да убият миризмата на цигари.
Можеше да се похвали с това влизане в стария рудник. Да измисли фосфоресциращи скелети, вагонетки , които се движат сами, тайнствени удари от кирки, шум от водопад или подземна река, пълна със златен пясък...Все едно, на никого не му държеше да провери. Ако беше за свободни съчинения, не само сестра му ги умееше. Но кой знае защо, не го направи. И Димо беше влязъл и видял как е.
- Няма нищо интересно, само кал и прилепи. Скапана работа!
Нощем се измъкваше от къщи за да нощува в някоя колиба в полето или изоставен плевник. Представяше си, че е преследван престъпник или невинен , обвинен в тежко убийство...
Всичко това водеше само до едно- непрекъснати разправии с баща му. Особено когато се качи на товарен влак и за едно денонощие се отзова на малка гара някъде между Русе и Силистра, откъдето не можеше да се придвижи веднага обратно. Провизиите му свършиха, парите също. За негов късмет, намери го един кондуктор и го изпрати обратно по най- бързия възможен начин, без да съобщава в милицията. Беше повярвал на честната дума на момчето , че ще се прибере и повече няма да бяга. Ясен чак се разплака от доверието на непознатия.
Тогава се навози на влак за цял живот и откри, че ненавижда да пътува бавно. Направо се вбесяваше от постоянното скърцане, спиране и бавно потегляне. Мразеше да обяснява, да изчаква...
На изпита за езиковата гимназия, където не помнеше кой го нави да кандидатства, реши задачите за два часа, предаде листите и излезе.
- Нищо не направи, нали?- посрещна го сестра му.
- Я се скрий някъде...
- Така е, разбрал си, че не можеш да ги решиш и си се отказал!
- Добре, и така да е, какво те интересува! Абе, я си ближи сладоледа!
- Можеше да помислиш още- намеси се и майка му- защо излезе толкова скоро?
Ясен упорито мълчеше. Ето, и тя повярва, че нищо не е направил! Как бързо и категорично обявиха неуспеха му! Той самият започна да се съмнява.
- Наистина ли не можеш да караш по-бавно?- това беше много по-късно, каза го Сияна. Беше отключил един самотен “Москвич” и вече пътуваше извън града.
- Лошо ли ти е? Ако искаш, да спра.
- Не, не...добре съм. Но е опасно.
Ясен не разбираше. Значението на тази дума някак си му убягваше. Просто неговите сетива действаха на тази скорост и смяташе, че ако забави движението на рефлексите си, те ще му изневерят. Може би момичето мислеше, че се изфуква...Не, тя знаеше истината, познаваше го добре. Той беше сигурен, че за нея е прозрачен като стъкло. Само за нея. Но това не го дразнеше. Трябваше да е така. За цял живот.
Не беше ходил с друго момиче, дори не си спомняше да е харесвал друга кой знае колко. Може би и затова не подозираше силата на привличането. Всъщност, беше вече обсебена душа, една част от двойственото битие на чудото...
Ученето му се отдаваше прекалено лесно, не отнемаше много време и му досаждаше. С какво да запълни останалите пусти часове, когато другите повтаряха думи, сънуваха диктовки и уравнения? Пловдив му беше омръзнал. Беше научил всички що- годе интересни кътчета.
Но нямаше накъде да мърда. Тук живееше Сияна.
Сияна...Беше готов на всичко заради нея. Можеше да я моли на колене да излезе с него, да стои под студения душ с часове. Можеше да се татуира целият или дори да не се обажда за щяло и нещяло в часовете по история...Понякога тя го целуваше. Беше много красиво преживяване. Устните й с вкус на виолетки, бонбоните, които толкова обичаше...
Знаеше, че родителите й бяха в чужбина. Какво точно работеха, момичето не обясняваше, може и да не знаеше. Веднъж пред общежитието спря черна “Волга”и от нея слезе среден на ръст черноок мъж със сив костюм.
- Иди да обядваш някъде, ако си гладен- каза той на шофьора- Ще се забавя , докато дъщеря ми излезе от час...
- Кога да дойда, другарю полковник?
- Другарю Янев, много ми е приятно...
Беше един от възпитателите. Полковникът го изгледа учудено, очевидно не го познаваше, но учтиво подаде ръката си.
- Татко!- това беше Сияна. Ясен едва не извика от учудване, но остана на мястото си, седнал на тревата близо до входа. Значи това беше бащата на неговото момиче! Нарекоха го “полковник”. Не, не му се е счуло, така беше.
- Това е за тебе- подаде й куфара Янев- Занеси го горе и се приготви за излизане, обадил съм се на директора.
- С тебе ли си тръгвам?
- Само за два часа. Нали имаш училище? Ще те взема в събота.
Тя беше разочарована, не виждаше често родителите си. В този миг го забеляза.
- Татко, това е Ясен. Ясене! Ела да се запознаеш с баща ми!
- И кой е той?- попита мъжът, докато стискаше ръката на момчето и го гледаше в очите. Ясен не свали погледа си. Имаше нещо хладно и неприятно в тъмните очи на Янев, които иначе бяха очите на Сияна.
- Той е...не, не мога да ти го опиша, за това ще ми трябва цял живот! Надявам се сам да разбереш...защото е мой приятел.
- Трябва да вървя- каза момчето- имам да уча цял раздел по химия...
Какво правеше този мъж в живота на Сияна? Полковник? Не е от армията, това е ясно, не е от милицията, те не ходят в чужбина...Военен аташе, разузнавач? Трябваше да разбере къде в чужбина беше. Май в Австрия...
Скоро след посещението на полковника в общежитието дойде млад мъж и попита за Ясен Боров . Бил инструктор по бойни изкуства. Искал ли да се запише? Ясен не се замисли защо поканиха точно него, знаеше,че да проникнеш в тия спортове може само, ако някой те препоръча.
-Доволен ли си?- попита го Сияна- помолих татко да го уреди. Помислих,че ще ти хареса.
Харесваше му и напредваше бързо. С часове повтаряше едни и същи движения. Беше много упорит , бърз и нападателен.
...
-Имам страхотна охрана, нали?- каза момичето. Беше горд с доверието й. Тя наистина му вярваше. Вярваше на всичко, което й кажеше, дори че ще завърши без проблеми, а то не беше за вярване, тъй като имаше и оценка за поведение. Неговата не беше най-високата. Смяташе, че ще го пържат до последния учителски съвет и чак тогава ще я направят на “примерно” за да се дипломира с пълен отличен. Не че се притесняваше особено, и без това щеше да ходи в казармата, преди да продължи образованието си.
...Гледаше как Сияна се мъчеше да закопчее горнището на банския както беше легнала по корем. Ако успееше да хване единия край, изпускаше другия. Беше по-просто да стане или да го помоли да й помогне, но се стесняваше. Беше минал абитуриентския му бал , на който той изобщо нямаше намерение да ходи, ако не беше му хрумнала една откачена идея. Беше навил още две момчета да се острижат нула номер /и това по времето, когато всички се бореха за дори и три сантиметра коси!/ и пременени със спортни якета и каскети с емблемата на “Локомотив”, тениски и дънки, се придвижиха до мястото на събитието- ресторант “Тримонциум”, разбира се. Сред оглушителния шум от клаксони на западни и луксозни за времето си возила, те въртяха педалите на три очукани велосипеда. На самия бал се понапиха и единият взе много плътно да се притиска в младичката учителка по география. Тя се изчервяваше, опитваше се да приема всичко на шега, но колегите й не се намесваха да вразумят нахалния младеж. Накрая се наложи Ясен да пъхне главата му в шадравана , без да се впечатлява от пролетите сълзи. Боби твърдеше, че умира от любов по младата жена точно толкова сърцераздирателно, както и след няколко дни, когато предметът на желанията му беше една четиридесет годишна хористка от операта. Ясен се чудеше докога приятелят му ще му губи времето с драматичните си любовни истории.
Вече нямаше такава опасност. Боби беше загинал по време на една експедиция до Хималаите. Беше се опитал да намери колегата си. Дори не беше изкачил върха, а другият го беше сторил без кислороден апарат и умрял на връщане...
Тогава Ясен внимаваше момчето да не набележи за жертва Сияна. За щастие , това не стана и приятелството им продължи...дори беше дал пари за експедицията...
-Ще ти помогна- той се наведе над нея, но вместо да закопчее парчето плат, пъхна ръце под него и обгърна доста пълните й нежни бели гърди. Бяха сами на някаква крайречна полянка, пригодена за плаж от желаещите уединение. Не си спомняше да е бил там преди и не го интересуваше.
Тя притихна, не смееше да се обърне. Той се наведе над нея и прокара устни по гръбнака и по шията с къдрави кичури коса.
- Моля те...недей! - не беше много категорична.
- Защо, мило? Толкова те искам...трябва да...трябва да...
Как да й го каже? Че иска да бъдат едно цяло!
- Но аз никога...
- И аз никога не съм го правил...
- Калина каза,че...Когато Моника закъсня, си бил с нея! Тя се хвалеше на всички момичета!
- Не знам какво се е хвалила. Калина си измисля. Или пък самата Моника. Не я знам какво иска...Просто беше закъсняла да се прибере в общежитието, била при гаджето си, студента от селскостопанския. Не можеше да влезе и аз я измъкнах през стената, той я вдигна отвън и аз я поех като скочи. Това е.
- Прегърнал си я! Така казала.
-Може всичко да каже. Ти трябва да вярваш на мене, нали?
Вярваше му. Но беше закопчала сутиена.
- Моника е спала с мъже.
- Не е престъпление.
- Не казвам, че е. Но за нея е по- лесно да има някое момче.
Любиха се, но не същия ден. Той трябваше да си замине за няколко дни и нямаше представа как ще живее без нея, как ще отиде в казармата, ако тя не го изпрати. А после? Как ще издържи две години без нея там?
Не знаеше колко пъти беше бягал като войник. Изпратиха го в Плевен в школата за запасни офицери, а после в Чирпан. Бягствата все някак му се разминаваха. Важното беше да издържи. Тя щеше да завърши когато се уволни и заедно да учат външна търговия. Приятелката му искаше да учи това и той се подчини на решението й. Както обичайно, влезе от първия път.
Родителите й още работеха в чужбина, после върнаха полковника в страната и го изпратиха в Ленинград. Беше нещо като наказание, Ясен не знаеше за какво. После разбра, че бил замесен в разработки за ликвидиране на дейци от емигрантските среди, които се провалили.
Ожениха се в четвърти курс, а когато завършиха, се роди Евгени. Ясен беше привлечен да работи в Държавна сигурност и изкара няколко месечен курс в специална школа. Проникваше в среди, трудно достъпни за повечето хора, които познаваше. Добра се до информация за осиновителите на сина на сестра си и Иван Кондов, но не се реши да му каже. По- късно, когато беше вече в Австрия, премахна всички пречки пред свещеника и семейството му и те можаха да заминат в Канада.
Не знаеше защо го прави, може би, за да освободи и отдалечи момчето от сестра си. Не предполагаше, че то някога ще се върне и ще стане най- близкия му сътрудник, че ще има същите възгледи и желания като него, че дори физически толкова много ще си приличат...
По ирония на съдбата, причината да се върне Тони, беше жената, от която го беше предпазил вуйчо му- рождената му майка. С присъщото си високомерие на родена владетелка, тя беше установила върху него непоклатимо влияние , въпреки че го виждаше след толкова много години и дори отначало не искаше да има нищо общо с него...
Когато Евгени беше на около три години, вече живееха във Виена. Ясен работеше във външнотърговско дружество, но заминаването им нямаше нищо общо с обичайната стремителна кариера, присъща на един толкова надарен млад човек. Причината беше ужасно, небивало нещастие, което той не можеше да понесе, да възприеме, а камо ли да го скрие от жена си.
Сияна беше сериозно болна. Откриха й болестта на Хочкин, коварна и с трудно предвидим край. Имаше излекувани, имаше и такива с дълготрайни ремисии...Налагаше се лечение с редки и скъпоструващи лекарства, защото отстраняването на далака почти не помогна.
Направо му казаха, че може да се влоши във всеки момент или да остане на същото ниво и да провежда постоянна терапия. Но това беше трудно в България.
Трябваше да я спаси, дори да се наложи да й даде всичката си кръв, целия си костен мозък! Баща й не можеше повече да работи на Запад, беше обявен за персона нон грата и единственото, което можеше да стори, беше да осигури на зет си възможностите, които той самият вече нямаше. Ако приеме някои условия.
Не много приятни, разбира се. Трябваше да се занимава с тъмни сделки , нещо на ръба на закона във всички нормални страни. За параван щеше да служи външнотърговската му дейност. Той прие. Щеше да приеме всичко, за да може да й продължи живота. Тя трябваше да получи всичко, дори и от дявола.
-Сигурно си търгувал с наркотици или оръжие- каза сестра му, когато се видяха за малко в България.- Вие с това се занимавате, така казват по “Свободна Европа”.
Ясен не каза нищо, може и да имаше основания да се съмнява, но неговата игра не беше такава. Тя прие мълчанието му за потвърждение. Брат й очевидно разполагаше с много пари. Откъде да знае, че той беше започнал и свой таен бизнес?
След първия престой в една хематологична клиника, Сияна се чувстваше много добре. Рисуваше върху керамични чинии, правеше картини от текстил, проектираше гоблени...Ясен ги даваше на един търговец на изящни предмети и тя оставаше с впечатлението, че сама плаща поне половината от лечението си. Мислеше, че другата половина идва от работата на мъжа й като автомобилен състезател.
Беше го започнал като хоби, но се оказа, че има талант. Там плащаха добре и го влечеше повече от външната търговия. Ако зависеше само от него, можеше да бъде поне българския Фитипалди...
А в търговските дружества прехвърлянето на милионите долари държавни пари в задгранични фирми, които хранеха комунистическата олигархия, беше приключило. Разбира се, и комисионните на Боров бяха сигурно вложени. Вече не се използваха само за лечението на жена му. Той все така излагаше живота си на риск по пистите, но му се налагаше да бъде постоянно близо до жена си, все по- трудно можеше да я оставя сама и затова не можеше да участва в големи състезания, нито да сключи постоянен договор с голяма автомобилна фирма.
Сияна странно спокойно приемаше участието му в ралитата, вярваше, че нищо лошо не може да му се случи, докато се труди заради нея. Вярваше, че няма да загине от кола. Успокояваше го, че е добре, когато й се обаждаше от другаде.
- Ти си под покровителство, казваше му често, тебе те пази самият дявол!
- Не се шегувай, мила! Ако има някой, на когото да се моля, това е само Бог!
Беше станал много вярващ католик, като нея, защото точно тя го беше завела в църквата.
-Не се шегувам. Щом се доверяваш на тия адски машини и нечовешки ускорения, никой друг не би могъл да те опази...
-Правя го не заради тебе, заради себе си!- искаше да й спести всяко чувство за вина. Но тя го знаеше.
Обичаше тоя живот, обичаше парите, които носи. Трябваха му много пари. Можеше да не се върне в родината си. Можеше да има нещо тук, да бъде някой, да струва много...Беше дързък и пълен с дяволска енергия. Като че ли никога не се уморяваше. Можеше да работи по двадесет часа и останалите четири да прекара с жена си.
Бяха минали няколко години и той почти вярваше, че тя ще се измъкне. А и самата Сияна го мислеше. Евгени ходеше на училище, тихо, замислено дете, което с лекота учеше всичко и смесваше немски и български думи за да се изрази по-точно. Не можеха да се върнат заради периодичните курсове лъчева и химиотерапия на жена му. Един ден, обаче, стана ясно,че животът й свършва...
© Neli Kaneva Todos los derechos reservados