Той живееше в градчето Топлото ято и не мислише, че ще дойде момент в
който ще го напусне докато не започнаха постоянните му кошмари и
безсънието му съпроводени с трескаво безпокойство. Лекарите и психолозите
не успяха да му помогнат много.
Не можеха да открият никаква причина за състоянието му. Ден след ден
седемнадесетгодишният младеж започна да се променя. Държанието му ставаше
различно, думите които изговаряше оредяха, фразите му ставаха все по-
дълбоки и дори очите му промениха цвета си.
Не преставаше обаче да се тревожи и постоянно търсеше лек докато един ден
се реши да отиде при старият книжар за който всички казваха, че е един
добър народен лечител. Момчето много не вярваше в народни лечители, но
след като загуби вярата си в науката не му остана нищо друго освен да
опита по този начин...
-Падаш си малко медиум-рече му старият книжар-Приютил си в себе си
странник не получил покой след смъртта си. Той е намерил приют в твоето
тяло и част от поривите, които сега изпитваш са негови. Разбира се има
начин да го прогониш, но не ти го препоръчвам. Познавах те и от преди и
мисля, че промяната която е настъпила в теб е положителна. Най-добре е да
се сприятелиш с това което те терзае, а за да го направиш ти трябва да го
опознаеш. Послушай този странник.
Момчето повярва на старият мъдрец и скоро разбра, че странникът намерил
покой в тялото му желае да поскитат заедно. Така момчето тръгна без
посока водено от чувствата и от непознатият дух, който бе обладал тялото
му. Скитническият живот е извор на мъдрост и скоро момчето разбра много
неща за себе си, които по-рано не бе предполагало. Закали волята си,
опозна духа си, заздрави тялото си и го направи по-малко капризно. Една
вечер усети порив да рисува. Никога не бе си падал художник, но вече се
беше научил да слуша истински полезните си чувства и зарисува. Неочаквано
на листа върху който правеше с молив своят първи опит се появи лице на
едно момиче. Изображението още не беше много ясно, а момчето повече от
това не можеше да добави, но имаше някаква странна привличаща сила в този
портрет. На следващата вечер когато умореният от целодневният път юноша
се опита да рисува нищо не излезе. Ръката му не бе способна да добави и
един штрих. Тогава разбра, че е вървял в невярна посока. Следващата вечер
обаче бе различна. Беше отседнал в мотела край Свирещата автострада и
въпреки шума който вдигаха хедонистичните й посетители, успя да обогати
портрета.
Времето летеше, а нашият пътник воден от рисунката си пътууваше ли,
пътуваше. А малко не остана завинаги в селцето Звънкият пикник, защото се
влюби в едно момиче което отговаряше на чувствата му и чието лице
приличаше на лицето от портрета, но незнайно защо потегли отново. Много
се забави и в градчето Пъстрата крава, същото от което Заратустра бе
започнал проповедите си за свръхчовека, но учението му се беше изопачило
ужасно, а паметниците коиито беше издигнала градската управа на странният
пророк опошляваха всичко. Градчето си беше интересно, но и голяма лудница
в същото време, а и портрета не беше завършен и скитника трябваше да
продължи. Като излезе от него обаче сбърка посоката и още дълго време
портрета стоеше гладен и предизвикателно незавършен. Дълго търсеше
верният си път и един ден го откри. В този ден той беше много щастлив.
Очите на момичето от портрета вече блестяха и като шпага мятаха дръзко
предизвикателство, но и коледна елха искреше във ведри и звънисти цветове
обливани от топло чувство. Невинните черти които тутакси се бяха появили
му върнаха изгубената вяра в живота, наивното и нежното. На следващата
вечер съживи и косата й, сякаш чу шума на вятъра който си играе с нея и
улови аромата на дивата страстна и нежна природа. След седмица оживя и
усмивката й и момчето вече знаеше, че пътят му не е бил напразен, защото
в края му бе обикнал...Чувстваше, че скоро ще я срещне.
-Дали ще ми отвърне?-записа се щом видя отражението си-Или може би няма
дори да ми обърне внимание?!-когато бе тръгнал само на седемнадесет, вече
беше на четиридесет и четири. Изглеждаше надскочил възрастта си. Лицето
му блъскано от какви ли не ветрове по време на пътуването бе загрубяло и
покрито с бръчки. Косата му се бе прошарила. Очите му издаваха умората.
Момичето не изглеждаше на повече от двадесет.
На следващата вечер вече знаеше името й. Тя се казваше Дая. Твърде
щастлив от откритието си героят слезе да се почерпи в близкото бистро и
разказа историята си на някакъв странстващ, стар светец отседнал да си
почине в бистрото.
-Пропилял си своят живот, младежо.-отвърна му светеца-Все още обаче имаш
време да се откажеш. Как си могъл да повярваш на демона който е в гърдите
ти. Страстта която е вътре в теб търси обект да се превърне в
трансцедентална, но това не е любов, а само взаймно хапещи се две
хармонии! Върни се и забрави за пътя си, мисли за него, като за притча за
изгубеното време и не се доверявай повече на демони.
Старецът изглеждаше толкова истински, толкова снежнобял в светостта си и
толкова прав, че пътникът беше обладан от хилядите съмнения и колебания.
Вечерта преди да заспи си каза, че ще го послуша, колкото и да му е тъжно
за загубеното. Имаше достатъчно силна воля за да превърне в щастие и тази
най-голяма в живота си загуба...
-Ще превърна в притча за изгубеното време своят път!-рече той и заспа.
На сутринта не помнеше какво е сънувал, но помнеше решението си...Не му
се подчини. Верен на своят порив тръгна отново в своята посока. Искаше
независимо от това което ще се случи да види Дая. Беше готов да жертва
всичко свое, всичко обичано и неотценено.
Когато най-после стигна в градчето Бреговете на солената река, разбра, че
е стигнал там където живее Дая. Не беше трудно да открие дома й след като
вече беше прекосил половин свят. Тръпнещ натисна звънеца на вратата й и
му се стори, че чака цяла вечност пред нея. Всъщност не мина и минута
когато някаква старица на около осемдесет му отвори вратата. Трудно му бе
да повярва, но веднага я позна. Това беше тя. Блясъкът който имаше в
очите й на портрета си бе изгубил, но това бяха същите очи...
-Кого търсите млади човече?
Веднага не можа да отговори, а после с механичен и чужд на себе си глас
промълви:
-Теб! Дължа ти тази картина.
Тръгна си и остави портрета изрисуван върху лист в ръцете на Дая.
Старицата скоро забрави листа на една от масите в апартамента си.
Двадесет минути след като художника си бе тръгнал, се завърна внучката й
от някъде. Листа превлече вниманието й.
-Бабо!-попита тя-Кой ме е нарисувал така?
-О, да! Един скитник остави рисунката. Не каза кой е и накъде заминава.
Момичето се втурна навън. Улицата беше празна.

* * *

Когато пътникът се завърна в Топлото ято разбра, че старият книжар
отдавна си е отишъл. Отиде до гробището и поднесе на паметната му плоча
букета който бе събирал на връщане из целият път. Пъстър като самият свят.
-Не ме излъга старче! Едва сега обаче мога да ти благодаря. Приеми букета
ми, макар да е прашен! Това е праха на пътя, а тя прилича много на тази
на книгите.
-Сега вече имам място в това градче!