Двадесет и пет години по-рано…
- Е, можеш ли да го направиш?
- Кое?
- Да ме направиш най-великия човек с открития в областта на генетичните заболявания?
- Мога всичко, но нали знаеш, че в живота нищо не идва даром?
- Да, да, знам, мислих много и съм готов, готов съм да продам душата си?
- Душата ти??? Кой е казал, че искам душата ти в замяна? Мога да поискам всичко, като живота на някой твой близък или каквато щуротия ми замисли главата! Но аз съм честен, тъй като желанието ти е за добра кауза, няма да съм толкова взискателен. Ще отнема момичето, което те обича. И така готов ли си да я загубиш, заради мечтата ти името ти да се извиси до висотите на генетиката?
- Да!
- Бърз отговор, без да се замисляш. Харесва ми.
Сега…
- Drive to this address. (Карайте към този адрес) - каза на таксиметровия шофьор, подавайки му визитка на някой хотел.
Беше изморен, искаше час по-скоро да се прибере и да изпие едно, да свали костюма, да нахлузи пижамата си и да се просне на леглото. Даже не си правеше труда да разгледа пътя от конференцията до хотела. Двучасовата му лекция за откритията му за генодерматозите, се оказа по-изтощителна пред аудитория, отколкото когато я изнасяше пред огледалото. Макар откритията му и научните му трудове да бяха феноменални за съвременната медицина и да беше най-цитирания генетик, вътрешно не се чувстваше удовлетворен. И тази неудовлетвореност все повече се засилваше последната година. „Защо, защо не мога дoстигна до ерадикиране на тези заболявания, толкова съм близо, а винаги нещо се оказва не както трябва?”
- We ariived. 17 dollars and 50 cent. (Пристигнахме. 17 долара и 50 цента е сметката.) – тези думи прекъснаха размислите му.
- Кееp the change. (Задръжте рестото.) – отговори безразлично, подавайки му
20 доларова банкнота.
- Thank you, sir. Have a nice evening.(Благодаря, г- не. Желая Ви, лека вечер.)
- You too. (На Вас също.)
Влизайки в стаята, усети, че не е сам. Бавно се приближи до телефона, вдигна слушалката и преди да набере номера на рецепцията, за да изпратят охрана, настръхна, като чу онзи познат глас.
- Аз съм, не съм крадец, спокойно. Остави слушалката.
- Ти? – кръвта му се смрази при гледката, стояща пред него. Веднага го позна. Черната коса, която я сресваше назад. Брадата, перфектно поддържана под формата на катинар, бялата кожа. Елегантното облекло, всичко в черен цвят от обувките до шлифера. Не, нямаше как да го сбърка. Наистина беше той.
- Малко съм обиден. Не ме ли позна?
- Не, не, познах те. Просто се чудя, защо си дошъл отново.
- Спокойно, не съм дошъл с лоши намерения.
- Ами, тогава защо?
- Да те видя, затъжих се, г-н професоре. Много време мина, цели 25 години.
- Там някъде - отговори уж спокойно, макар да знаеше, че точно днес е 25- годишнина от вечерта, в която му каза „Да”.
- Ела, сипал съм и за теб. Спокойно, всичко се плаща от организаторите на конференцията. – след това му подаде чашата, пусна в нея две бучки лед и се отправи към прозореца.
- Не вярвам да си дошъл само за да изпиеш едно питие с мен.
- Така е. Исках да те питам дали си струва?
- Кое дали си струва?
- Всичката тази слава, успех в кариерата, струва ли си? Или не го считаш за успех?
- Разбира се, че съм успял. На тези години много малко хора са толкова успели в тази област на науката.
- Щом това ти помага да заспиш нощем, мисли си така. Но аз знам как през последната година се терзаеш, че не успяваш, а толкова много се трудиш. Питал ли си се някога, защо след толкова години професионален опит накрая не можеш да постигнеш мечтата си, да излекуваш поне една генетична болест?
- Има време, вярвам, че съм на крачка от успеха.
- Никога няма да го постигнеш - каза подигравателно неочакваният гост.
- Моля?
- Никога няма да успееш, защото тази съдба не беше предначертана за теб. Какво според теб направих, за да ти осигуря тази кариера. Много е просто, само дисквалифицирах племенника на професора от конкурса, който ти си мислеше, че трябва да спечелиш. Макар че, истината е, че неговият проект наистина си беше по- добър от твоя, ама ти още оттогава си мислеше, че си безгрешен и най-добрият. Е, познай, не си. Искаш ли да знаеш каква трябваше да бъде твоята съдба, без моята намеса.
- Как мога да ти вярвам на това, което ще кажеш, все пак ти си…
- Дявол! Да, викай ми Сатана, Шейтан или каквато и друга култура и религия да ме нарича, но не забравяй моята същност. Аз преди всичко съм ангел и знам това-онова за съдбите. Особено на тези, които искат да си ги променят, с моя помощ, разбира се.
- Така ли, кажи ми, какво съм загубил, какво би било по-добре за мен от перфектна кариера, от това да съм богат, да се любувам на гледката от най-скъпия хотел в този град. От това хората да стават на крака и да ме аплодират след моя лекция? Давай, подразни ме.
- Силни думи от човека, който все още пази снимката с Лизи в портмонето си. Да, знам как вечер, като ти стане самотно, я отваряш и си я гледаш и се усмихваш. Истината е, че ти щеше да се ожениш за нея. Твоята Лизи щеше да ти роди три прекрасни деца, дъщеря и близнаци - момчета. Всичко щеше да е както в твоите мечти, къща, жена, деца. Щеше да си обикновен лекар без слава, но пък нямаше да си задаваш въпроса „Дали това, което правя, ме кара да се чувствам щастлив?”
- И така да е, не съм първият, няма и да съм последният, който е избрал кариерата пред личното щастие. Пък и ти не успя да ми вземеш душата.
- Точно тук грешиш! – вече тонът му не беше дружелюбен, а злобен. - Точно тук си в огромна грешка. Аз помня преди как всяка вечер се молеше на Бог „Моля ти се, Боже, дай на всички хора добро. Дари ме със щастлив семеен живот с Лизи, и ти благодаря, че пазиш мен, майка ми, баща ми и сестра ми.” Но след като станахме преуспели, вече нямаше благодарност, нали? Кажи ми, честно, от колко време не Му си се молил? Преди беше състрадателен. Даваше последните си джобни за някой просяк, а сега ги гледаш надменно. Помниш ли онова дете преди седмица, което ти се метна в краката за стотинки, а ти едва не го изрита. Днес излезе от кома и повече няма да може да вижда, защото същата вечер, ако беше дал една малка част от парите си на него, а не на курвата, която си викна, баща му нямаше да го бие почти до смърт. Преди уважаваше родителите си. От колко време не си ги чувал. А, да, сетих се, когато баща ти те помоли да се прибереш на село да му помогнеш с дървата за зимата, а ти се озъби, най-демонстративно му преведе пари да си ги купи. А просто искаше да се види със сина си, да пиете по една ракия, както едно време. Затова, уважаеми професоре, точно за Вас има едно запазено място там долу. Наздраве!
- Знаеше ли, че така ще се развият нещата?- попита със яростна нотка в гласа си.
- Разбира се!
- Тогава защо ми взе любовта, а не душата. Нали каза, че си честен в сделките, които правиш.
- Хей, хей, ти си виновен, че се довери на Дявола. Пък и защо да ти я купя нещастната душица, когато е по-сладко сам да ми я дадеш. А ти отнех приятелката за удоволствие, да гледам как всичко, което постигаш, няма да запълни дупката в теб, която една жена успяваше.
- Ааааааааааах! – изкрещя и хвърли чашата към ехидно усмихналия се гост. Изведнъж гостът се изпари и чашата се удари в стената и се разби на малки парчета.
© Сираков Мирослав Todos los derechos reservados