Дъжд
Той беше сам. Звездите ги нямаше. Сълнцето го нямаше. Облаците ги нямаше. Залезът го нямаше. Тях ги нямаше... той беше сам. Мъглата закриваше луната и дори и нея я нямаше. Лятото си отиваше, а той се беше променил. Беше нервен, навел глава пушеше с онзи негов поглед... този поглед беше станал негово ежедневно изражение, вече не се смееше искрено, беше станал по-груб, безличен. Дъждът тихичко започна да вали. Капчиците бяха толкова ситнички, че едвам се забелязваха. Започнаха да се стичат по лицето му, но той едва ли ги усещаше. Личеше си, че беше някъде другаде, че мислеше за нещо далечено, нещо отминало, нещо болезнено... личеше си, че отново мислеше за нея.
Този дъжд... колко беше двуличен... той всъщност трябваше да го измие, да отмие всички мисли за нея от неговото съзнание, за да може той да забрави всичко, да забрави случилото се, но в същото време тези милиарди мънички капчици му напомняха милиардите мънички неща, които ги свързваха, милиардите дни, в които се виждаха и в които ще продължават да се виждат без да се поглеждат, милиардите дадени обещания, милиардите причини, поради които той още мислеше за нея. С какво тя беше по-специална от другите, с какво беше го накрала преди да се почувства толкова жив, че сега той мислеше, че умира, с какво го беше променила, с какво го беше озлобила... въпроси, отговори, мисли, нужди, сълзи, недежди, вяра, вятър от злоба, мъгла от разочарование и насигурност. Всичко беше толкова нереално... Ах, този дъжд, той е виновен! Той сложи край на връзката им, той го погуби, той пропиля дните, той разби мечтите, той е виновен, че още мисли за нея! Той е, той е причината!
За миг усети, че не е сам, тя го наблюдаваше... но и тя трудно се задържа на краката си, те омекнаха и тя се хвана за гредата, за да не падне. Очите му не се виждаха, но тя беше убедена, че те са същите, вечнотъжни и преливащи от болка.
Той се опита да не я забелязва, но беше ужасно трудно. Навън нямаше никой друг. Само те двамата и дъжда. И двамата не казаха нищо, този дъжд предаваше думите и мислите им. Дори нямаше нужда от думи, от каквото и да е... тя беше там, за да го погледа за последно, за да пострада за последно заедно с него, за да му каже без думи последно сбогом. Изведнъж в съзнанието й изплува първият път, когато той придърпа стола й, за да я успокои, първият път, когато тя плака на рамото му, тогава той беше различен, тя също беше друга... А сега тя дори и не виждаше очите му. Подсъзнателно тя му каза:
- Прибери се, ще измръзнеш, целият трепериш и си мокър.
Той отново даже и не я погледна. Дъждът продължаваше да прикрива всичко...
Когато той вдигна глава, за да я погледне беше сам... Слънцето го нямаше, облаците ги нямаше, залезът го нямаше, тях ги нямаше... нея я нямаше, беше съвсем сам.
30.09.06
© Алина Todos los derechos reservados
Поздрав и за този разказ!