Пета глава
Мина една седмица, през която си стоях само вкъщи. Вейл ме посещаваше от време на време, но все измислях някаква причина да го отпратя. Не знам защо исках да съм сама, след като така се чувствах по-зле, но просто се затварях в себе си. Накрая той реши, че съм болна, и започна да идва още по-често. Носеше ми супа и подреждаше къщата, защото бях толкова незаинтересована от всичко около мен, че не се грижех за нищо, а той, незнайно защо, реши да се заеме с всичко.
Така измина доста време и аз най-после започнах да забелязвам този човек, който до преди това беше просто някой познат за мен. Беше с кафяви очи, черна коса, малко по-висок от мен. Слаб и сякаш за пръв път забелязвах – привлекателен.
Понякога решавах, че няма смисъл да бездействам и да се самосъжалявам и се взимах в ръце. Започвах да върша нещо, да се грижа за себе си, за къщата, за градината. Друг път ми писваше от всичко, спомнях си за Марчела и стоях по няколко дена в спалнята си.
В моментите, когато се чувствах по-добре, се виждах с Вейл – канех го на кафе, понякога аз ходех у тях, а друг път дори ходехме на кино заедно. Сприятелих се доста с него. Той беше единственият човек в града, с когото общувах.
Една вечер, прибирайки се от разходка, той реши да ме изпрати. Бяхме разговаряли за звездите, за въздуха, за живота и други подобни на пръв поглед клиширани теми. Беше вече тъмно и нямаше хора по улиците. Когато стигнахме до вкъщи, аз му пожелах приятна вечер и казах, че разходката е била много приятна. Той хвана ръката ми и ме целуна. Аз се отдръпнах, погледнах го за момент и прошепнах „Недей!“. Побързах да вляза в къщата.
Затворих вратата и заплаках. Бях изплашена. Не исках това да се случва. Имах нужда от приятел, а единственият съществуващ такъв в момента се беше влюбил в мен...
На другия ден рано сутринта на вратата се позвъня. Знаех, че е Вейл, но не бях сигурна дали да отворя. Все пак го направих.
-Съжалявам за снощи – каза той с разтреперан глас.
-Виж, Вейл, смятам, че е по-добре да не се виждаме известно време.
Затворих вратата още преди той да е успял да каже каквото и да било.
Бях тъжна. Върнаха се дните, през които стоях сама в къщата, но този път никой не идваше да ми носи супа и да разчиства. Сигурна бях, че и на него му е тежко, но така беше по-добре. Бях изплашена. Дните бяха мрачни, валеше, времето минаваше бавно.
***
Една сутрин излязох на улицата, за да проверя дали имам нещо в пощата. Както обикновено беше пълна със сметки и два-три вестника. Докато ги разглеждах и главно, когато видях сметката за тока, реших, че не искам да бъда сама. Не знам каква беше връзката, откъде ми хрумна подобна мисъл, гледайки писмото... Може би не исках да си плащам сметките сама? Глупости! Имах пари, сигурно просто исках да има някого, на когото да кажа колко трябва да платим.
Същия следобед отидох при Вейл. Не се бяхме виждали от две седмици. Всъщност може да е било и по-малко, но на мен ми се виждаше много, защото ми липсваше. Той си почистваше нападалите листа от верандата. Когато ме видя, спря и се загледа в мен. Лицето му не изразяваше никаква емоция – нито радост, че ме вижда, нито изненада, нито някаква тъга.
-Искам да поговорим за нещо, което е много важно за мен. – казах му аз.
-Добре.
Седнахме в кухнята до прозореца.
-Съжалявам, че те избягвах през последните дни. Имах нужда от малко време, бях объркана (кога ли не съм била, помислих си наум). Ти си важен за мен човек и в момента си част от живота ми.
-Ти също. – промълви той с разтреперан глас, гледайки ме в очите.
-Искам да ти разкажа за мен и за живота ми и след това да решиш дали да останеш част от него.
Започнах да му разказвам от самото начало. За Марчела, за другите ми приятели, за апартамента ми, за любимите ми места, спомени... всичко преди да дойда тук. Излях цялата си душа. Не знаех как ще реагира, когато разбере за Марчела, дали изобщо ще ми повярва за случилото се на гарата, дали няма да ме обвини... Бях го помолила да не ме прекъсва, а той през цялото време не откъсваше поглед от мен, като на моменти личеше възбуда и огромна изненада.
Обясних му как се чувствам, причините да реагирам така след целувката.
-... Но не искам да съм сама. – бяха последните ми думи.
Той мълча дълго време.
-Вярвам ти... Да, всичко звучи странно, не знам по каква причина, но ти вярвам. Ще бъда твой приятел. За нищо на света не искам да те губя. Обичаш я... Не трябва да стоиш тук цяла вечност и да се измъчваш. Върни се. Дори да е за малко – отиди да я видиш.
-Не мога, страх ме е...
-А тук не те ли е страх? Не те ли е страх, че времето ще мине без да я видиш никога повече?! Мога да дойда с теб, ако не искаш да се изправиш пред този проблем отново сама. Ще ти помогна каквото и да се случи.
-Би ли го направил за мен? – попитах го разплакана.
Той ме прегърна. Почувствах се защитена.
-Когато решиш, започваме да събираме багажа.
© Вероника Todos los derechos reservados